С.Л. Дженингс – Падналото царство ЧАСТ 18

Глава 17

След като претърсихме всяко тъмно кътче на къщата, се върнахме в „Света“ точно когато слънцето започна да наднича през тежки сиви облаци. Едва сме прекрачили прага на апартамента „Луцифер“, преди гневът на Дориан да пробие хладната му външност.
– Разкажи ми още веднъж – изригва той, приближавайки се толкова близо до мен, че усещам ледения му дъх. Дори температурата в стаята спада с няколко градуса.
Преразказвам всичко отново, точно както го направих в имението. Знам, че е ядосан, има пълното право да бъде. Но също така знам, че е ужасен. Габриела е неговата съпруга, неговата кралица. И аз бях последният човек, който я е виждал. Затова му разказвам как стигнахме до тъмна, празна къща и как всяка стая изглеждаше изоставена от месеци. Разказвам му как и двете усетихме присъствие, което не можехме да обясним и което ни доведе до стълбите, и колко силно се надявахме, че това са те. И му разказвам как стигнахме до онази съдбовна стая и как вратата изчезна точно пред очите ни, оставяйки след себе си демоничните символи, които ме преследваха от дни.
– Тя… не можеше да диша – заеквам аз. – Направихме всичко. Всичко! Каквото и да е имало в тази стая, то унищожи магията ѝ и нямаше изход.
– Същото беше и при нас – казва Нико и се приближава, за да сложи успокояваща ръка на рамото на брат си. – Мисля, че това беше капан за нея. Ето защо нейната магия беше безполезна, но те дори не взеха предвид тази на Идън.
– Защото не са знаели – добавя Луцифер. – Идън може да владее свещена светлина, нещо, което никой друг нефилим не може да прави. Те не биха могли да знаят, че тя е способна да я предизвиква.
Нико приближава брат си, като го отдръпва от мен.
– Ще я върнем, Ди. Обещавам. Габриела е силна. Те няма да могат да я задържат за дълго.
Дориан кимва, но челюстта му все още е стегната от презрение. Накрая ме освобождава от погледа си и се обръща.
– Ще изпратим всичките си сили. Искам всички магьосници до един да я търсят. Обади се на Сайръс. Той трябва да накара вампирите да се заемат с това.
– Ще го направя. Междувременно трябва да ме оставиш да се справя с това. Синът ти има нужда от теб. В момента си твърде емоционален, а ние не можем да рискуваме да допуснем грешки.
– Грешката беше, че те оставих да ме убедиш, че може да им се има доверие! – Дориан изръмжава, размахвайки бясна ръка към мен и Луцифер. Не казвам и дума.
– Това не беше по вина на Идън – изтъква Луцифер, изненадващо заставайки в моя защита. – Това беше дело на Тъмната магия. Така че, ако искаш да обвиниш някого, обвини баща си.
– А къде трябваше да бъде баща ми, а? – Дориан отправя предизвикателство, стискайки юмруци от двете си страни. – Защо не е в Ада, където го поставихме?
Луцифер отговаря със стегната усмивка и аз съм му благодарен. Макар да оценявам това, че се застъпва за мен, няма да му позволя да се бори за мен. Не и когато това лежи единствено на моите плещи. Трябваше да се изкажа. Трябваше да се опитам да я спра, но не го направих. С всичко, което имаше да губи, ѝ позволих да ме надвие и да избяга в онази стая, знаейки, че от другата страна има нещо зловещо. И не мога да си простя за това. Мога само да се опитам да го поправя.
– Тя е бременна.
Стаята замлъква зловещо за дълъг миг, преди Дориан да се обърне с лице към мен, а погледът му да се превърне в светещ, син ад.
– Какво каза?
– Габриела… тя е бременна. Щяла е да ти каже след това. Но сега… – Преглъщам хлипането, заседнало в гърлото ми. – Трябваше да се опитам да я разубедя да не ходи, но не го направих и съжалявам. Исках да уважа желанието ѝ.
Дориан проблясва в пространството точно пред мен толкова бързо, че дори нямам възможност да направя отбранителна крачка встрани. Луцифер обаче вижда заплахата, материализира се точно пред мен и го избутва назад, като го праща да прелити стаята, за да се приземи върху стриптийзьорския пилон с достатъчна сила, за да го огъне. В рамките на един миг той отново е на крака и напредва. Нико го хваща за раменете и го дърпа назад.
– Приех те в дома си! Доверих ти се около семейството си! И ти позволи на жена ми да влезе в тази къща, знаейки добре, че носи нашето дете?
– Тя не е виновна за това, Ди! – Нико се озърта, използвайки цялата си сила, за да попречи на брат си да откъсне главата ми. – Знаеш, че Габриела не би позволила на никого да я спре. Тя е направила своя избор. Идън няма нищо общо с това. Това не е по нейна вина!
– Шибано си прав за това. Вината е негова! – Дориан изкрещява и насочва гнева си към Луцифер. – Ти си направил това. Ти ги избра за свои Конници и сега жена ми и бебето ми ги няма.
Той се измъква от хватката на Нико, но не се придвижва напред.
– Кълна се в трона си, че ако нещо се случи с тях, ще отприщя цялата си Тъмна сила върху твоето царство. Ще има война.
Обръща се и тръгва към вратата, като на излизане почти я изтръгва от пантите. Нико се обръща към мен с извинение, което блести в очите му.
– Той просто се страхува. За Габриела е чудо, че изобщо е заченала. Той не искаше да го каже.
Мога само да събера кимване в състоянието си на шок и срам, преди той да последва брат си и да излезе от апартамента.
– Прав е – тихо заявява Луцифер. – Това не е твоя грешка. Моя е. Трябваше да знам, че Аврора ни е заложила капан. Тя знаеше, че никога няма да се доверя на нея вместо на Николай.
Поглеждам го през замъглените от сълзи очи, но не мога да кажа нито дума от страх, че ще се поддам на прилива на емоции, който в момента заплашва да ме удави. Затова просто се обръщам и влизам в стаята си, неспособна да се изправя пред това, което съм допуснала да се случи. Неспособна да се изправя пред него, знаейки, че именно споменът за него ми даде дори силата да се освободя от Тъмната магия.
Отвръщам се от Луцифер, защото това е, което трябва да направя, а не това, което искам да направя.
Не знам колко време е стоял пред вратата на спалнята ми, обмисляйки всички причини, поради които трябва да ме остави на собственото ми нещастие. Но когато завърта топчето и влиза вътре, ми трябва всичко, за да не се срина на пода.
Поглеждам го, очите ми са облени в сълзи, но не казвам нищо. Защото знам, че с него не е нужно да го правя. Той знае от какво се нуждая и не изисква съгласието ми.
Луцифер разкопчава ципа на якето ми и го смъква от раменете ми, оставяйки го да падне на пода. Оръжията, които крие, изтракват, но той не изглежда ни най-малко притеснен. Точно сега и аз не съм. Мога да се съсредоточа само върху пръстите му, които ловко разкопчават копчетата на панталоните ми и ги спускат надолу по краката ми.
– Луци… – Опитвам се да се задуша, но дори сричките разкъсват гърлото ми на парчета.
– Шшшшш… просто ми позволи – шепне той. – Просто ми позволи да се погрижа за теб.
И аз му позволявам. Позволявам му да издърпа ризата през главата ми. Позволявам му да ме сложи на леглото и нежно да постави главата ми на възглавницата. Позволявам му да легне до мен и да придърпа тялото ми към своето.
Защото в този миг, издълбан от една разбита вселена, в която той не е това, което е, и аз не съм това, което съм, това е всичко. Неговото тяло е цяр и топлината на прегръдката му властва. И дори когато съвестта ми води война с емоциите ми, усещането на гърдите му под разплаканата ми буза е главнокомандващ, а аз съм просто подчинена на докосването му.
Помня това, както помня собственото си име.
Помня го.
И макар че това би трябвало да ме плаши, да ме ужасява до мозъка на костите ми, то е единственото, което ме държи вкоренена в това легло, в тази стая, в този свят. Той е моята котва в тази жестока буря, която ме усуква и дърпа по всички възможни начини. Очите му, безгранични като галактики, осеяни със звезди, ми напомнят, че в мрака има красота. И засега това ми е достатъчно. Това е всичко, което ми е останало, за което да се хвана.
Той ме държи здраво и лежим в мълчание. Няма неловкост или страх. Няма очакване за нещо повече, когато нямам какво повече да дам. Душата ми е на възел и по някакъв начин самото му присъствие ме поддържа. Не изцяло, но достатъчно, за да не позволя на срама да ме открадне.
Не искам да заспивам от страх, че ще сънувам, но някак си го правя. Може би е от изтощение, може би е от тялото му, което прогонва неизвестността, но аз не сънувам. И когато се събуждам и следобедното слънце нахлува през прозореца ми, хвърляйки златна светлина върху нашите тела, той все още е тук, все още ме държи. Гледа ме така, сякаш ще се разпадна на пясък и ще се изплъзна през пръстите му.
Ако това беше друго време и друго място, щях да се срамувам от състоянието си на голота. Би трябвало да се срамувам. Но вместо това съм благодарна, че той е тук. И това също би трябвало да ме изпълва със срам.
– Хъркаш – прошепва той, като се усмихва меко и закачливо.
– Не хъркам – отвръщам, преди да се обърна. Остават ни по-малко от шепа дни, а сега не само трябва да намерим Легион, но и Габриела. Не мога да си позволя да се крия повече в леглото с него, дори и това да е единственото, което искам да направя.
– Говориш и насън.
Поглеждам към него с присвити очи, докато вдигам ризата си.
– Така ли?
– Да.
– О. – Усещам как кръвта в бузите ми се нагрява, което е абсолютно нелепо. – Какво казах?
– Предимно неразбираемо бърборене. Но ти също така продължи да казваш, че си спомняш. Кажи ми, скъпа Идън. Какво си спомняш?
Едно мое свиване на рамене е нагла лъжа.
– Не знам.
– Сигурна ли си в това? – Гласът му е изпълнен със скептицизъм.
– Откъде да знам? Аз спях, помниш ли? – Насочвам се към банята. – Скоро ще вляза под душа.
Луцифер безцеремонно смръщва вежди и се придвижва до ръба на леглото.
– Ще си взема халата.
– Не-не-не – поклащам глава. – Няма как да стане по дяволите. Дори ако притежаваш последното парче сапун на Земята.
– Но… аз съм мръсен – отговаря той и изпъва долната си устна.
И за пръв път от много време насам се усмихвам и усмивката ми не е оцветена с болка или раздразнение. Не го правя, за да прикрия страха си. Правя го, защото по някакъв свой извратен начин Луцифер е мил. А когато добротата е новост, я приемаш там, където можеш да я намериш.
Дори ако идва от проклетия Дявол.
Скачам под душа, а когато излизам, Луцифер не само го няма, но и захвърлените ми дрехи са прибрани, а леглото е оправено. Знам, че се чувства зле заради случката с „Конниците“, а загубата на Габриела трябва да го е притеснила точно толкова, колкото и мен. Но все пак поведението му е толкова нехарактерно, че ме тревожи. Възможно ли е да компенсира поредната си грешна стъпка? Не бих се изненадала ни най-малко.
Той седи в общото пространство, тъкмо изгладен и облечен, когато излизам от стаята си, със същата книга отпреди в ръце. Предполагам, че е изключително начетен и културен, но все пак е малко шокиращо да си го представя като този изискан, култивиран джентълмен, който се възбужда от изнасилване и осакатяване.
– Какво четеш? – Питам го като поздрав.
Той затваря книгата и я поставя в скута си.
– Някаква стара прашна книга, която взех от колекцията на Ирин.
Заемам мястото срещу него и започвам да подреждам и презареждам оръжията, които съм взела със себе си.
– Има ли нещо интересно?
– Завладяваща – отговаря той, съблазнявайки всяка сричка с езика си. – И така, какви са плановете ни за днес?
– Искам да излезем и да потърсим нещо, което може да ни насочи към Ставрос. Той трябва да стои зад изчезването на Габриела. А ако Ставрос работи с по-малките демони, той ще знае къде да намери Легион. Имаме четири дни. Мислиш ли, че можем да попитаме отново вещиците?
Луцифер свива рамене.
– Струва си да опитаме.
Кимвам.
– Добре. Да започнем да обикаляме по тротоарите. Искам да проверя отново и тази къща.
Влажността е забележително лепкава и ако не беше модифицираното ми яке, което крие оръжията ми, щях да го изхвърля. Знам, че това е Югът и всичко останало, но е зима. Студените месеци в Чикаго са горчиви и непростими. Въздухът буквално щипе кожата ти. Затова е странно да се потим, докато си проправяме път през портите на гробището.
Луцифер спира на място точно преди да стигнем до гробницата на Мари Лаво и вдига длан пред мен, за да спре напредването ми.
– Нещо не е наред.
– Какво?
– Вещиците… отказват ни да преминем. Те не ни искат тук.
– И… откъде знаеш това?
Очите му обхождат празното гробище. Преди дни тук беше пълно с хора. Сега на това място няма жива душа, дори и екскурзоводите.
– Защото те ми го казват. Те… крещят.
Не чувам нищо и ми се струва някак глупаво, че Луцифер изглежда толкова изплашен заради куп мъртви вещици. Залогът е твърде голям, за да се държим мило сега.
Пристъпвам напред, но Луцифер препречва пътя ми.
– Не. Те няма да ни помогнат. И ако не уважим желанията им, ще има последствия.
Завъртам очи.
– Чакай. Ти не си ли Сатана? Те не ти ли служат?
Той поклаща глава.
– Те не заплашват мен.
Примигвам, връщайки се крачка назад.
– Мен ли? Те имат проблем с мен?
– Те знаят какво представляваш. И каква си предопределена да бъдеш. Те няма да ни помогнат.
Обръщам се на петите си и се измъквам от гробището, развълнувана и ядосана. Нямаме нищо. Абсолютно нищо, на което да се опрем. И единственото ни средство за общуване със свръхестествения свят току-що е затвори вратата пред лицата ни – заради мен. С това темпо никога няма да намерим Габриела и можем да забравим за спирането на Легиона, освен ако той не ми предостави карта по време на следващия ми сън. Това са пълни глупости и аз се боря с гневните сълзи, когато се връщаме към главната улица.
– Забави ход, Идън – обажда се Луцифер на няколко крачки зад мен.
Пренебрегвам го и продължавам да вървя напред, като всяка стъпка далеч от гробището звучи като поредния пирон в колективния ковчег на човечеството.
– Все още разполагаме с още няколко ресурса. Повярвай ми.
Поклащам глава, без да му вярвам. Направихме всичко, което се очакваше от нас. Дойдохме тук с илюзията, че има какво да се намери. Изтърпяхме самодоволната реч на Михаил. Изиграхме играта на Аврора. И какво искаме да покажем с това? Освен че се изложих за информация, която се превърна в капан, и че прецакахме Тъмните?
Толкова съм погълната от вътрешните си терзания, че пропускам крачка и едва не падам на уличото платно. Някак си Луцифер ме хваща, преди да стана жертва на колите, и ме изправя на крака.
– Уау. Кога за последен път си яла?
Направям бърза мисловна проверка на последните няколко дни и свивам рамене.
– Не знам. Може би вчера? – Отговарям, но по-скоро е въпрос, защото не помня, нямаме време, то изтича.
– Идън, бледа си и кожата ти е лепкава. Не мислиш трезво. Имаш нужда от храна.
Измъквам се от прегръдката му.
– Нямам време да ям.
– Да, имаш. И няма да бъдеш полезна за никого, особено за Тъмната кралица, ако не се грижиш за себе си. Нека те нахраним, а после ще се отправим по-навътре във Френския квартал. Имам няколко сделки, които може би ще успея да събера. Макар че мъртвите вещици няма да ми помогнат, живите може би няма да имат избор.
Прехапвам устните си, докато претеглям предложението му, макар да знам, че е прав. Чувствам се слаба. И пренебрегването на грижите ми за мен самата може би имат нещо общо с това как Ставрос ни затвори. Няма да позволя това да се случи отново.
– Добре. Двадесет минути и после трябва да се върнем на работа.
Спираме в първия отворен ресторант, до който стигаме, което е подвиг, тъй като повечето от тях изглеждат затворени. Мръщя се и поглеждам към Луцифер, който също изглежда объркан.
– Празник ли е или нещо такова?
Той поклаща глава.
– А дори и да беше така, тези места пак щяха да са пълни.
Влизаме в малкото заведение и веднага сме посрещнати от приветливо лице, притиснато от притеснение.
– Добър ден, аз съм Луета – казва тя и ни повежда към една маса. – Днес ще бъда единствената сервитьорка, тъй като се наложи да изпратя обслужващия персонал вкъщи. Надявам се, че ще проявите търпение към нас.
Оглеждам ресторанта. Къде са всички?
– Донякъде бързаме – казвам, като не обръщам внимание на начина, по който Луцифер присвива очи към мен. – Какво можем да си поръчаме, което е сравнително бързо и лесно?
Луета поставя няколко менюта на масата, след което обяснява:
– Ами, много от нашите продукти не са налични в момента. Но току-що приготвихме голяма тенджера с прочутата ни джамбалая.
Кимвам.
– Ще си поръчам. И вода, моля.
– Същото – добавя Луцифер. – Има ли нещо, което се случва? Повечето ресторанти са затворени.
Луета въздъхва, изражението ѝ е унило.
– Лош късмет, за съжаление, сякаш не сме имали достатъчно от него. Има голямо изтегляне на всички продукти заради онзи голям грипен вирус. Казват, че може да зарази храната на хората и те да се разболеят. Така че се наложи да изхвърлим всичко – плодове, зеленчуци, дори месо, тъй като животните се заразяват и умират. А всичко, което не е заразено, се ограничава заради тази нова война, в която се намираме. И ако това не беше достатъчно, в залива имаше огромен петролен разлив, така че всичките ни морски дарове и риби умират. Всичко останало се изкупува на луди цени от хората, които могат да си го позволят. В общи линии, храната свършва. Опасявам се, че до вечерта вратите ни ще бъдат затворени.
Тя се потрива под очите си, явно ставайки емоционална.
– Съжалявам, извинете. Нека отида да ви донеса тази джамбалая.
Очите на Луцифер се втренчват в моите. И въпреки че кожата ми настръхва и ми се гади от паника, имам нужда да го чуя да го казва. Трябва да чуя думите, за които знам, че са на езика му и искат да бъдат изречени. Напомня ни, че можем да бягаме, да се крием, но съдбата е властна кучка и няма да бъде пренебрегната.
– Глад – прошепва той. – Черният ездач е тук. Саския е свободна.

Назад към част 17                                                                 Напред към част 19

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *