С.Л. Дженингс – Падналото царство ЧАСТ 8

Глава 7

Не мога да кажа, че съм развълнувана да се разхождам из гробище в един от най-призрачните градове в света буквално със Сатаната, но с изненада открих, че не е толкова страшно, колкото си мислех първоначално. На първо място, го правим през деня. И второ, заобиколени сме от туристи, които си правят снимки. Аз съм хибрид между човек и ангел – поправка Серафим. Ако те не са уплашени, няма как аз да бъда.
Смесваме се с тълпата екскурзианти, но не след дълго Луцифер ни повежда в страни. Не мога да кажа, че не съм благодарна. Колкото по-бързо се измъкнем от тук, толкова по-добре.
– Кои са всички тези хора? – Питам, сочейки към различните гробници, обозначени с фамилни имена.
– Мъртви вещици – отвръща откровено Луцифер. Той върви целенасочено, сякаш знае точно кого и какво търсим.
– И ти мислиш, че група мъртви вещици ще знаят как да намерят Легион?
– Вещиците знаят всичко. Особено в този град.
– И какво… не можа да издириш живи?
Той започва да забавя ход, показвайки, че е намерил това, което търси.
– Мъртвите са най-могъщите. Те доставят магията, която практикуват съвременните вещици, която, честно казано, изобщо не е истинска магия. Но този конкретен завет не се страхуваше да си изцапа ръцете. Особено една от тях ми беше доста симпатична.
Спираме и аз поглеждам към масивната бетонна структура, която се извисява пред нас, и се задъхвам.
На плочата на гробницата е изписано име, което разпознавам. Име, което съм чувала и преди.
Лаво.
Фамилията на предците на изгубената любов на Нико, Амели. Човешката вещица, която му предава магията си, за да може той да живее.
– И така… – Започвам неловко, оглеждайки минувачите, за да се уверя, че никой не подслушва. – Какво смяташ да правиш? Да изкопаеш труп посред бял ден?
– Не бъди смешна.
– Тогава как очакваш да говориш с мъртва вещица?
– Гледай и се учи, младо скакалче.
Той поставя ръка върху гроба и затваря очи, като привлича доста любопитни погледи. Нищо не се случва. Нищо не виждам, нищо не чувам. Честно казано, чувствам се доста глупаво да стоя тук и да го гледам как мълчаливо общува с една циментова плоча. След няколко минути неудобно мълчание ставам малко неспокойна.
– Какво означават всички тези знаци? – Питам.
– Туристите вярват, че като нарисуват Х на гробницата и направят куп други безсмислени глупости, ще им се изпълни желание. Слух, пуснат от вещиците, за да прикрият истината за това как наистина да се пазарят с Мари Лаво, защото откриването на истината на публично място би било лошо за бизнеса.
Мари Лаво, знам това име. Не знам защо не събрах две и две, когато Нико я спомена преди.
– Значи това е мястото, където е погребана Мари Лаво?
– Разбира се, че не. Във всеки случай не цялата.
– И какво… – Потръпвам. – И какво… части от тялото ѝ са разпръснати по целия свят?
– Надявам се да не е така. – Луцифер поклаща глава. – Предполагам, че това би й било доста неприятно.
– Тук, в брошурата, пише, че е родена през 1700 година. – Очите ми се разширяват. – Искаш да кажеш, че Мари все още е жива?
Устните му се свиват дяволито.
– Доста е трудно да се убие кралицата на вуду в Ню Орлиънс. Повярвай ми.
Той мълчи още няколко мига, преди да започне да мърмори тихо. Почти като че ли пее. После се усмихва, а ръката му все още е притисната към гробницата.
– Приятно ми е да се присъединиш към нас, стара приятелко.
Поглеждам зад себе си, само за да установя, че там няма никой.
– С кого говориш?
Луцифер игнорира въпроса ми, очите му все още са напрегнати от концентрация.
– Ти знаеш защо съм тук. – Пауза, сякаш се вслушва. – Очакваш да повярвам, че не си чула? И като се има предвид, че все още си ми длъжница, предлагам ти да започнеш да говориш.
Слушам със страхопочитание как Луцифер води пълноценен разговор с една предполагаема мъртва вещица. Никой не го разпитва; очевидно това не е най-странното нещо, което може да се случи в гробището. Почти изглежда така, сякаш той ѝ се моли.
– Хм, интересно. А къде мога да я намеря? Добре. Благодаря ти. И да, ще и кажа.
Той пуска ръката си и се обръща към мен.
– Готова ли си? Или искаш да продължим обиколката?
Устата ми все още е зяпнала.
– Ъм, какво беше това?
– Просто двама стари приятели си наваксват. – Луцифер свива рамене.
– Психически? Нямаше ли да е по-лесно да и се обадиш по телефона?
Следвам го навън от гробището, далеч от слушащите уши. Щом сме на тротоара, той казва:
– Вещиците не могат да намерят Легион, но може би имат следа за това кой пуска демоните от Ада. Те с удоволствие са се отказали и от него.
– Нека отгатна: Ставрос. Трябва да кажем на Нико.
– Още не. – Той поклаща глава. – Не и докато не получа това, което искам.
– Той е негов баща и е отговорен за смъртта му. Нико и Дориан трябва да бъдат включени – настоявам аз.
– И те ще бъдат. Скоро.
Връщаме се към магазините и ресторантите и решаваме да спрем в едно малко кафене. Все още съм натъпкана, но не мога да не хвърля око на поръсените с пудра захар бейнети.
– Не мога да повярвам, че ме заведе на гробище, за да говоря с мъртва вещица.
– Смъртта е субективна. – Той свива рамене. – Мари Лаво никога няма да бъде истински мъртва. Нейната магия, нейният дух, ще се предаде на поколения вещици от Ню Орлиънс. Тя все още живее.
– Виждам това. Откъде я познаваш?
Поръчката ни за кафе с цикория пристига и ние правим пауза, за да благодарим на сервитьора и да отпием от горещата напитка. Когато се отдалечава от обхвата ни, Луцифер казва:
– Мари Лаво искаше единственото нещо, което не можеше да си измайстори сама. Безсмъртие.
– Предполагам, че това не е било евтино. – Подхвърлям саркастично
– Съвсем не, но аз с удоволствие се съгласих. Да имаш в задния си джоб най-могъщата вуду вещица в Ню Орлиънс може да е полезно понякога.
– Обзалагам се, че е.
Добавям малко сметана и захар в кафето си. Добре де, по-скоро малко кафе към сметаната и захарта. Само една чаша и имам чувството, че няма да мога да спя дни наред.
– Позволих на Тъмните да го държат като територия през двайсети век. Мари не беше доволна от това решение, затова се опита да ме предизвика. Не успя.
– Значи тогава си познавал Нико?
– Не се бяхме срещали официално, но знаех за младия, безразсъден принц на Мрака. – Той поклати глава. – Беше впечатляващ, безпардонен, безмилостен. Много ми напомняше на мен самия.
– Да, точно така – подигравам се аз. – Нико не прилича на теб.
– Може би не сега, но преди двайсет и пет години той щеше да шокира дори теб. Дориан беше ловецът, но Николай беше убиецът. Тъмните и Светлите вярват, че всяка магия, която не е породена от Бог, като тяхната, е богохулство. Те управляват стихиите, като черпят силата си от слънцето и луната. А когато са подложени на изпитание, те пораждат катастрофа. Ураганът Катрина напомня ли ти нещо?
Челюстта ми пада. Ураганът Катрина причини масови разрушения. Опустошения, които все още личат в историческите сгради в града. Тези хора са страдали отвъд границите на разбирането, но не са губили надежда. Те възстановиха домовете си, бизнеса си, живота си. Дори след толкова години те все още бяха в режим на възстановяване, но бяха силни. Магията на Ню Орлиънс е останала в тях.
– Не ми казвай, че Нико е отговорен за това.
– Не той. Но някой, изпратен от баща му. Разбираш ли, Николай искаше да предаде Ню Орлиънс на вещиците от уважение към мъртвата си любов. Но не можеше, не съвсем. Ставрос все още държеше това място.
– А сега?
– Сега… – Той си поема дъх и отвръща поглед. – сега ще разберем защо Ирин ни изпрати тук.
– Очевидно е имала причина.
– Многото процъфтяват от греха. Погледни точно под повърхността. Макар че това е красив град, той е известна гореща точка за свръхестествена поквара. Не само няколко вуду кукли и гадателки. А за такива тъмни неща, за които местните само шепнат.
Преглъщам, като оставям думите му да потънат в съзнанието ми. Жителите на Ню Орлиънс не се срамуваха от афинитета си към магьосничеството, но предполагах, че всичко това е с цел привличане на туристи. Знаех обаче, че в легендите трябва да има нещо вярно. Щеше да е твърде лесно за Множеството да опустоши света, без да се задейства някоя голяма аларма.
– И какъв е планът? – Попитах. Ако подозренията ми са верни, да седим и да говорим за това на кафе няма да доведе до нищо добро.
– Утре вечер има събитие. И ние отиваме.
– А това означава…
– Това означава, че имаме следа. И то добра.
Той не е толкова весел, колкото беше преди малката си ясновидска среща с вуду жрицата, така че трябва да се чудя какво още е научил. Нещо за пристигането на Чумата? Пророчество, свързано с края на света? Обикновено не мога да накарам Луцифер да замълчи, но сега е странно мълчалив.
– Ти каза, че ще ми кажеш. Коя е тя?
Той въздъхва и внимателно поставя чашата си.
– Мари искаше да знаеш, че те наблюдават. Особено един от нейните роднини е проявил голям интерес към теб. Тя искаше да ти предам поздрав.
– Амели?
– Очевидно тя те е харесала. – Той кимва. – Вещиците в Ню Орлиънс обаче са недоверчиви към всички външни хора, включително и към настоящата компания. А връзката ти с Николай, разбира се, не им допада.
– Ние сме само приятели – мръщя се аз.
– Това ли е всичко? – Луцифер смръщва вежди.
– Да, това е всичко.
– Той те харесва, нали знаеш.
– И аз също го харесвам. – Повдигам рамене. – Той е бил добър с мен.
– Не бъди тъпа, Идън. Той има чувства към теб. Чувства, които се простират отвъд приятелството. И ако беше честна със себе си, щеше да видиш, че и ти имаш чувства към него.
Поклащам глава и отговарям:
– Николай е всичко, което бих искала да имам в един мъж, признавам го. Той е красив, грижовен, щедър. Знам, че с него съм в безопасност. Но въпреки всичко това знам, че като ме погледне, му напомням за нея. Никой никога няма да заеме мястото на Амели в сърцето му и аз никога не бих се опитала да го направя.
Луцифер замълча за няколко удара, като плъзна върха на пръста си по ръба на чашата си, оставяйки ме да отпивам от кафето си.
– Така че това ли е, което си видяла в Легиона? Някой красив, грижовен и щедър? Някой, който да ти осигури безопасност?
– Не мога да сравня двете, но да – отговарям честно. – Признавам, че в началото не беше така. Той ме плашеше. Но имаше нещо в интензивния начин, по който ме гледаше. В него имаше тази свирепа, но тиха страст, която беше почти осезаема. И ми показваше състрадание дори в моменти, когато вероятно не го заслужавах. Той ме накара да искам да бъда по-добра, да се справям по-добре. Защото ако той може да изпадне толкова далеч от Рая и след това да се опита, като дявол да изкупи всичко, което е направил, значи всичко е възможно за грешник като мен.
Луцифер кимва и устните му се разтварят, за да отговорят, но той не казва нищо. За да пресека неловкостта, вземам вестника, който сервитьорът поднесе с кафетата ни.
Прелиствам първата страница и цветът на лицето ми изчезва.
– Боже мой.
Луцифер се навежда напред, за да зърне причината за внезапния ми шок и ужас.
– Какво?
С треперещи пръсти му подавам вестника. Дори не ми се наложи да прочета цялата история, за да разбера за какво става въпрос. Заглавието и няколкото подробности, които можех да издържа да прочета, бяха достатъчни.
– Седем загинали при очевидно масово самоубийство в къща на колежанско братство – прочита Луцифер на глас. Очите му се срещнаха с моите, отразявайки целия ужас, който витаеше в стомаха ми.
– Дали… – Преглъщам трудно. – Има ли някаква конкретика?
Луцифер преглежда статията, а веждите му са смръщени.
– Пише, че изглежда са си прерязали вените, и седемте, в банята.
Страхувам се да попитам, но го правя шепнейки:
– Къде?
– Колеж „Роаноук“ в Салем, Вирджиния. – Той вдига поглед от текста. – Това е религиозен колеж, Лутерански.
– Мислиш, че това е… – Не мога да го кажа. Не мога да се върна там. Толкова усилено съм работила през целия ден, за да изчистя образите от съзнанието си. Няма да позволя това да ме съсипе.
– Твоят сън – завършва Луцифер. – В него не се споменават никакви намерени символи, но в статията се казва, че властите смятат, че окултната дейност може да е изиграла роля.
Знам какво означава това. Легионът – Множеството – е убил тези момичета. Не знам как са им повлияли да си прережат вените, но знам, че това не е било самоубийство. Не пропускам и факта, че жертвите са били седем. Седем. Точно както в бара в Ню Йорк. Това не може да е съвпадение.
Умът ми работи извънредно, опитвайки се да формулира логично обяснение за това, но преди да успея да изрека нито една теория, суматоха от другата страна на кафенето открадва вниманието ни.
– Ей, увеличете звука! – вика някой.
Из цялото пространство се разнасят въздишки и повече от няколко вика. Една жена ридае. След това се появяват първите признаци на истерия.
– Какво става?
Ставам от мястото си и вървя към тълпата, която сякаш се е съсредоточила пред монтиран телевизор. Луцифер е точно зад мен. Думите ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ се плъзгат по телевизионния екран в голямо, дебело червено, докато тържествен водещ съобщава.

– Ако току-що се включвате, беше потвърдено, че са изстреляни няколко ракети, насочени към американските военни бази в Европа, включително най-голямата задгранична военна инсталация в света. Броят на загиналите е огромен и все още нараства, като сред жертвите се броят много жени и деца. Дори военна болница, Регионалният медицински център в Ландстюл, е била ударена и почти напълно разрушена. Това е най-смъртоносната атака срещу нашите военни и американския народ в историята. Президентът на Съединените щати ще даде пресконференция само след няколко минути. Междувременно се сдобихме с въздушни кадри само на част от последствията. Трябва да предупредим нашите зрители да не позволяват на децата да гледат. Кадрите са ужасяващи…

– О, Боже мой – изричам аз и слагам ръка върху устните си. – О, Боже мой.
Поглеждам към Луцифер, но той все още гледа в екрана, без да мига, сякаш е в транс.
Един възрастен мъж извиква:
– Моето момче е там!
Една жена е на колене, плаче и се моли. Дъщеря ѝ е в армията, разположена в Германия със съпруга си и трите си деца.
Няколко души изваждат мобилни телефони, като трескаво се опитват да се свържат с близките си. Други са ужасени от това, което може да означава тази атака.
– Въпрос на време е тези ракети да стигнат дотук – казва един мъж.
– Какво прави правителството, за да спре това? Как можаха да позволят това да се случи? – тревожи се една жена, стиснала плачещо бебе в ръцете си.
По улиците вече избухва паника, тъй като пълчища от хора тичат към магазини и складове в търсене на провизии. Няколко по-малко примерни граждани са позволили на страха да вземе връх и грабват бутилирана вода и храна иззад щанда на кафенето.
Не искам да гледам изображенията, които проблясват на екрана, но не мога да се сдържа. Стълбове черен дим и разпръснати отломки, пепел се сипе от небето. Това е всичко, което е останало. На един дъх едно семейство можеше да седи на вечеря и да си бъбри за деня. На следващия дъх те са се превърнали в прах. Те дори не са видели как това се случва.
– Луци – устните ми треперят. – Луци, какво става? Какво е това?
Нищо. Сякаш той дори не е тук.
Хващам широките му рамене и го разтърсвам, а собственият ми страх изплува на повърхността.
– Луцифер, отговори ми! Какво се случва?
Погледът му е раз фокусиран и той е неподвижен като камък, но накрая изрича:
– Война.

Назад към част 7                                                                      Напред към част 9

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *