Афродита
– Светая светих! Няма да повярваш какво току-що се появи в YouTube! – Изтича по стълбите от залата към сцената Никол, размахвайки iPad-а си като луда.
Афродита я погледна и остави своя iPad.
– Сериозно? Събранието току-що приключи. Ти си била в YouTube, когато съм говорила?
– Сериозно. – Никол завъртя очи. – Примири се. Всички бяха в YouTube. Трябва да погледнеш това. – Тя бутна iPad-а си към Афродита.
– Да си учител е болка в задника. Тийнейджърите са гадни – каза Афродита, като все още не обръщаше внимание на iPad-а.
– О, Боже, това Калона ли е? В YouTube? – Стиви Рей бутна Афродита, за да погледне към екрана.
– Какво? Калона? – Ленобия побърза да се присъедини към Стиви Рей, а Дарий и Репхайм бяха плътно зад нея.
– Добре. Ще погледна. Сега, след като приключих с разказването пред цялата ученическа общност, че ще трябва да спасяваме света. Отново. – Афродита погледна към екрана и очите ѝ станаха огромни и кръгли. – О, по дяволите! Какво ти отне толкова време да ни кажеш? Включи това проклето нещо! – Тя грабна iPad-а, натисна бутона за възпроизвеждане и увеличи звука докрай.
Видеото не беше професионално, но началото му беше супер ясно. Първо, то се съсредоточи върху Танатос. Тя стоеше пред една сериозно разхвърляна на вид сграда, която изглеждаше покрита с хлъзгава черна завеса. Гледаха как върховната жрица завършва заклинанието си, вдига ръцете си и притиска куп красиви светещи кълба. Когато се издигнаха в небето, видеото все още беше фокусирано върху Танатос, но на заден план чуха Неферет да крещи.
– Вещице на смъртта, ти нямаш власт над моя храм!
Видеото се премести, така че да видят Неферет, застанала пред това, което трябваше да бъде Майо.
– На нея ѝ липсват няколко пържени картофа, за да получи Happy Meal – каза Стиви Рей.
Афродита не откъсваше поглед от екрана.
– Това ли е всичко, с което разполагаш, гадино?
– Бих казала, че е по-луда от гаден домашен плъх – каза Никол.
– Никой не е питал…- започна Афродита, но експлозията на видеото прекъсна думите ѝ.
– О, Богиньо, не! – Изтръпна Ленобия, докато гледаха как Неферет взривява вълна от Мрак към Танатос и останалите.
– Бащата ми ги спасява! – Каза Репхайм.
– Вижте го как се движи. – Гласът на Дарий беше тих, изпълнен с уважение. – Скоростта и силата му са невероятни.
Афродита не получи възможност да се съгласи. Видеото завърши с това, че този, който го снимаше, се блъскаше, за да влезе в училищния Хамър, макар че все пак успя да заснеме как Неферет и нейните кървави пипала на Мрака се плъзгат обратно в Майо.
След това започна интервюто и Афродита трябваше да си каже да затвори непривлекателно разтворената си уста, защото там седеше Калона, до Танатос – крила и всичко останало – на Фокс 23.
– Аз съм Калона, безсмъртният брат на Еребус. Някога, когато Земята беше по-млада, аз бях воин и спътник на богинята Никс, но избрах лошо и заради това паднах от страната на моята богиня в другия свят в това царство.
– Брат на Еребус? Трябва да се шегуваш! – Афродита имаше чувството, че мозъкът ѝ ще експлодира.
– Това е истината – каза Дарий тихо, когато видеото приключи.
Екранът притъмня и Афродита се вгледа в него.
– Ти си знаел?
– Да, Калона ни каза – на Зоуи, Старк и на мен – призна Дарий.
– И никой от вас не смяташе, че това е достатъчно важно, за да го каже на някой от останалите? – Попита Ленобия, изглеждайки почти толкова раздразнена, колкото Афродита се чувстваше.
Широките рамене на Дарий се свиха.
– Честно казано, не съм се замислял много за истината. Истинността на Калона е повече от съмнителна от момента, в който се появи тук.
– Но сега му вярваш – каза Репхайм.
Дарий срещна погледа му.
– Вярвам.
– Репхайм, знаеше ли, че баща ти е бил брат на Еребус? – Попита го Стиви Рей.
Очите на Репхайм изглеждаха тъжни.
– Баща ми никога не е говорил за това преди.
– Което означава, че не, не си знаел? – Попита Афродита.
– Правилно – каза Репхайм, като звучеше страшно подобно на баща си.
– Това променя нещата – каза Ленобия.
– Да, по страхотен начин. – Кимна Никол. – Това означава, че имаме Воин на Никс в нашия отбор.
– Не, не означава – каза сухо Афродита. – Това означава, че в отбора ни е бившият Воин на Никс, който се е провалил толкова много, че са го изхвърлили от Другия свят. А това не е толкова страхотно.
– Той каза, че се опитва да изкупи вината си – каза Репхайм.
– И е спасил Танатос и останалите – каза Дарий.
– Съжалявам, но не съм готова да скоча сляпо в отбора на Калона – каза Афродита.
– Мисля, че е сляпо да пренебрегваме това, което е пред очите ни – каза Репхайм и направи жест към тъмния екран на iPad.
– А аз мисля, че има цял куп неща за Калона, които не знам. – Тя направи пауза и погледна Дарий с твърд поглед. – Или поне повечето от нас не знаят. А сега, ако няма нещо, което да предпочиташ да правиш, ще ти бъда благодарна, ако събереш всички младежи, за които смяташ, че могат да имат воински талант. Почти съм сигурна, че Танатос ще иска да има готовност за битка. След като гледах Лудата в YouTube, имам чувството, че на Неферет няма да ѝ пука за отбора на Калона. – Афродита се плесна по челото, след което добави саркастично: – Чакай! Шибаната Неферет сигурно вече знае за връзката на Калона с Еребус, както на практика всички останали освен мен. – Тя отметна косата си назад и се дръпна настрани.
Едва когато Афродита излезе извън аудиторията, тя забави темпото и позволи на мислите си да настигнат емоциите ѝ. Сърцето ѝ се разтуптя, а стомахът ѝ се почувства зле. Беше ядосана. Супер ядосана.
Не, това не е вярно. Не съм ядосана. Изплашена съм и разстроена.
С гигантска въздишка Афродита се премести от тротоара на една от пейките под поникващия дъб. Ръката, която отметна гъстата руса коса от лицето ѝ, беше трепереща.
Дарий беше скрил нещо от нея, нещо важно. До този момент тя си мислеше, че той е различен от всички останали момчета на тази земя. Предполагаше се, че той е честен. Предполагаше се, че е лоялен. И най-вече, че я обича достатъчно, за да не я лъже и да не крие нищо от нея.
Броят на лъжите беше истинският критерий за това колко много те обича някой. Афродита знаеше това, защото беше израснала, наблюдавайки как броят на лъжите расте и расте. Родителите ѝ се бяха престрували на перфектната двойка, но истината беше, че се мразеха почти толкова, колкото мразеха и нея. С изключение на случаите, когато са били на публични места, те са водили напълно отделен живот – повече от десетилетие не са делили дори една спалня, да не говорим за общи теми.
Лъжеха се един друг ежедневно.
Когато беше само на осем години, Афродита се беше заклела, че никога, никога няма да се забърка в нещо подобно на брака на родителите си. По дяволите, до момента, в който срещна Дарий, тя не беше допускала нито един мъж да се доближи до нея, за да има значение дали я лъже, или не. Беше сигурна, че първа е излъгала тях. Изневерила им е първа. Първа е скъсала с тях.
– Чувствам тъгата ти, красавице моя. Моля те, поговори с мен.
Афродита вдигна поглед при звука на гласа на Дарий, но не срещна очите му. Тя се взираше през рамото му.
– За какво искаш да поговорим?
Той седна до нея и с обратната страна на ръката си нежно избърса една сълза от бузата ѝ. Тя се отдръпна от него и набързо избърса другата си буза. Дори не знаеше, че е плакала!
– Искам да поговорим за нас – каза той.
– Наистина? Няма ли да е по-лесно просто да продължим както досега? Да се преструваме, че сме все още „влюбени завинаги“? – Саркастично цитира тя правейки кавички във въздуха.
– Това никога не е било преструвка за мен. Знаеш го, Афродита. – Той говореше спокойно, сериозно.
Искаше ѝ се да го удари – да го нарани – да го накара да почувства дори малко от страха, който изпитваше. Но не направи нищо насилствено. Това би означавало, че е изгубила контрол. Това би означавало, че се е превърнала в своята майка. Вместо това Афродита го удари с думи.
– И откъде, по дяволите, да знам това? Не мога да бъда в главата ти. Дори не мога да споделя чувствата ти, както би направила една истинска жрица. Но, както и да е. Не се тревожи за всичко това. И двамата имаме куп неща за вършене, защото, както обикновено, Тъмнината ще се опита да завладее нашия свят.
– Мракът ще трябва да почака, защото ти си моят свят и ако те загубя, губя себе си.
Афродита искаше да се изправи, да си тръгне и да не се обръща назад. Щеше да направи сърцето си твърдо, както някога, когато то наистина я е защитавало. Преди да и се случи гадната буря, която представляваше Зоуи и нейното стадо от елементори, и Дарий.
Щеше да го направи, но някак си Дарий беше казал точното нещо, така че краката ѝ изведнъж решиха да послушат сърцето ѝ, вместо главата ѝ.
Афродита срещна погледа му.
– Ти ме излъга.
– Не, красавице моя. Просто не ти казах нещо.
– Защо? Защо скри това от мен? Това, че Калона е брат на Еребус, е доста голям проблем!
– Не ме интересува Калона или какво е казал или не е казал. Мен ме интересуваш ти и това, което казваш.
– Аз? – Афродита му се намръщи. – За какво, по дяволите, говориш? Нито веднъж не съм споменавала нещо, което да прилича поне малко на възможността Калона и Еребус да са братя.
Усмивката на Дарий беше бавна и сладка.
– Точно така. И ако ти, моята красива, мъдра, надарена пророчице, нямаш никаква представа за истинското минало на Калона, тогава защо ми е да споменавам за един неприличен коментар, който крилатият безсмъртен направи? Афродита, ако за нас беше важно да знаем, че Калона е брат на Еребус, вярвам, че щеше да ми кажеш.
Афродита поклати глава и се почувства леко замаяна, когато осъзна какво всъщност ѝ казваше Дарий.
Той хвана ръката ѝ.
– Казах ли ти колко много те обичам днес?
– Н-не – прошепна тя и си помисли: „Моля те, не го казвай, ако не го мислиш сериозно – моля те, моля те, не го прави.
– С цялото си същество – каза той.
По бузите ѝ потекоха сълзи, но тя не отвърна поглед от него.
– Не се страхувай – каза той.
– Но се. Все още ме е страх – призна тя.
– И мен ме е страх, но да бъда с теб – наистина с теб, а не само да се преструвам, за да не пострада сърцето ми – си струва да се изправя срещу този страх и да го преодолея.
– Но ти си Воин. Аз съм нищо, не съвсем. Аз съм просто…- Гласът ѝ замря. Не можеше да го каже, но думите изпълваха съзнанието ѝ: Аз съм просто дъщеря на една ужасна жена, която ме научи да мразя и никога, никога да не вярвам на любовта.
– Ти си най-смелият човек, когото познавам – каза Дарий тържествено. – И ти не си и никога няма да бъдеш майка си.
– И никога няма да ме излъжеш.
Тя не го изрече като въпрос, но той падна от пейката на коляно и притисна ръка към сърцето си, като каза:
– Афродита, пророчица на Никс, давам ти клетвата си, че никога няма да те излъжа. Ако не ти казвам винаги истината, нека земята ме погълне целия, така че духът ми никога да не намери пътя към другия свят.
Ужасна тръпка премина през Афродита, тя сграбчи Дарий и го придърпа в прегръдките си.
– Не, престани! Всеки може случайно да изрече лъжа, всеки! Аз не приемам тази клетва!
Дарий се облегна назад, държейки я нежно за треперещите ѝ рамене, и се усмихна.
– Но аз не съм някой. Аз съм твой. Твоят воин. Твоят любовник. Твоят партньор. Кълна се никога да не те лъжа, защото това би те наранило неимоверно, а аз предпочитам земята да ме погълне завинаги, отколкото да ти сторя това.
Докато гледаше Дарий и виждаше истината в очите му, нещо в Афродита се освободи – нещо малко и остро, което беше останало дълбоко в нея от много, много дълго време. Тя се задъха, пое си дъх и го изпусна бавно.
– Няма го – прошепна тя.
– Какво е изчезнало, красавице моя?
– Страхът ми. Изчезна, Дарий. Ти го прогони. – Афродита знаеше, че звучи младо и глупаво. Но не и пукаше. За пръв път в живота си не се страхуваше, че ще загуби любовта. – Не мога да те загубя! – Изригна тя.
– Не – каза той и отново се усмихна. – Никога не можеш да ме загубиш. И аз не съм прогонил страха ти. Ти го освободи.
– О – каза тя тихо, най-накрая разбрала. – Съжалявам, че ми отне толкова време.
– Отне ти точно толкова време, колкото беше необходимо, и аз не съжалявам нито за миг от чакането.
Тогава Дарий я целуна и Афродита позна пълното щастие.
Докато гласът на Аурокс не ги прекъсна.
– Дарий! Ето те. Ела бързо. Те са пред портата!
Афродита се облегна на рамото на Дарий и се намръщи на Аурокс.
– О, за бога, ако объркваш този момент, защото Зоуи и Стадото на елементорите са се върнали, ще ти напляскам дупето направо…
– Не е Зоуи! – Каза Аурокс. – Хора! На портата има хора, които молят да ги пуснем вътре, защото искат да ги защитим от Неферет!
– В такъв случай, предполагам, че трябва да ги пуснем – каза Дарий, стана и подаде ръка на Афродита. – Не мислиш ли така, красавице моя?
Тя въздъхна и промълви:
– Добре. Както и да е. Стига с тях да няма политици.
Назад към част 18 Напред към част 20