ТИДЖАН – Картър Рид 2 ЧАСТ 15

ГЛАВА 14

* ЕМА *

Бяхме само тя и аз, от затворената врата имах чувството, че външният свят беше сякаш изключен. В стаята витаеха въпроси, но един от тях може би беше най-важният.
– Нашата майка… – попитах направо без увъртане. Очите ѝ се разшириха.
– Ооо… – смути се тя, аз преглътнах и настоях.
– Е, как е тя? – Жива ли е? добре ли е? Тя знае ли за мен? – Толкова много въпроси се въртяха на върха на езика ми, чакайки да ги изплюя. Стиснах юмруци силно, сдържайки се да не кажа или направя някоя глупост.
– Аз… – тя спря. Гърдите ѝ се повдигнаха и паднаха поемайки си драматично дъх. – Тя… – сведе поглед за секунда. – Мъртва е… катастрофа. – Аз отстъпих назад, неочаквайки този отговор. – Тя почина, когато бях малка… – продължи Андреа. – Но аз не помня много за това… – гласът ѝ беше унил и тя отново потри ъгълчетата на очите си. – Бях осиновена, когато бях на пет…
– Ти си две години по-малка от мен… тогава аз бях на седем. – Погледнах Картър. –Срещнах го едва когато бях на седем години. Всичко това няма никакъв смисъл.
– Помня те…
– Помниш ли ме? – Ококорих се аз, а тя кимна.
– Спомням си как играехме заедно. Харесваше ми да си играя с кукли, а ти ги мразеше.
– Да? – Ъгълчетата на устните ми несъзнателно се обърнаха нагоре.
– Мисля, че играехме на криеница в къщата. Не помниш ли? – Намръщих се, поклащайки глава неуверено.
– Смътно си спомням миналото. Не помня много.
„– Ще ви хвана, момичета! – Изкрещях и се изкикотих, докато бягах. – Не, не, мамо!“
Поклатих глава. След това пред очите ми се появи лицето на Ей-Джей.
„– Това е опасно, не… не го прави Ема“.
Отново се съсредоточих върху Андреа.
– Мисля, че си спомням как играехме на криеница двете с теб, но тогава изведнъж в спомените ми идва Ей-Джей и ми казва, че е опасно. – При споменаването на името на брат ми, тя се намръщи.
– Ей-Джей… – намръщих се аз също. – Нашият брат.
– Той не ми е брат, а и въобще не е и твой. Той беше твой похитител. – Очите ѝ пламнаха и тя скръсти ръце на гърдите си. – Не искам да те слушам да наричаш така този човек.
Очите ми потъмняха. – Тя не можела да ме слуша?
– Тогава вероятно искаш да си тръгнеш веднага… не знам какво се е случило. Но едно знам и си спомням, че брат ми се грижи за мен, отглеждаше ме, възпитаваше ме, водеше ме на училище всеки ден. Правеше грешки също… но ме обичаше. – Устните ѝ се свиха силно но въпреки това тя се опита да остане спокойна.
– Тогава ти и аз имаме различни спомени за нещата. Това е някаква лудост.
– Ти беше малка, аз също. Не знам какво се е случило… трябва да те помня, но не те помня почти. Явно и двете имаме пропуски в спомените. Но Ей-Джей не е направил нищо такова… освен да ме възпита правилно. – Тя поклати глава недоверчиво, премигвайки бързо.
– Знам, аз… – тя въздъхна дълбоко. – Съжалявам, аз… може би ние отиваме твърде дълбоко и твърде бързо? Може би трябва да забавим темпото. Той е … – от устните ѝ се изплъзна нещастна усмивка и тя посочи към Картър. – Никога нямаше да разбера за теб, ако… ако не беше с него. Картър Рид. Ти си с Картър Рид. Видях те по телевизията и направо паднах от дивана.
Възелът от напрежение вътре в мен сякаш започна да се разхлабва. Тя започна да се усмихва и на мен ми се прииска да се усмихна с нея. Правен ни е ДНК тест, тя определено беше моя сестра, независимо от всичко. Каквото и да се е случило в миналото, за да не изпитва същите чувства към Ей-Джей, тя все още беше моето семейство.
Когато тя продължи да разказва как не можела да повярва, че това бях аз и накарала Кевин, приятел на нейното семейство, да се свърже с частен детектив, изведнъж осъзнах, че наистина искам да я опозная повече. Тя беше различна от мен. Знаех, че има различия между нас, но вече чувствах, че също имаме връзка по между ни. В известен смисъл тя дори беше точно като мен, и аз исках да открия всички прилики. Исках да знам всичко.
– И така… – започна тя отново със закачлива усмивка. – Значи Картър Рид, а? – Аз също се усмихнах и кимнах.
– Ами да…
– Той, хм… – тя махна с ръка в негова посока. – Той е пълен с мистерии, и му се случват изключително привлекателни неща. Кевин намери този клуб, за да се срещне с теб тази вечер. Стояхме там цяла нощ, дори по едно време изпаднах в отчаяние. Но си казах, че или ще е сега, или никога… – засмя се тя. – Аз може би съм малко драматична, но Кевин прочете в едно списание, че това е бил един от най-безопасните клубове от всички… – засмя се тя на себе си. – Когато те ни наобиколиха и казаха, че трябва да отидем с тях, мисля, че той едва не се подмокри. Горкият, все още е някъде там и трепери от страх. – Тя говореше за него нежно, но сякаш нямаше романтични нюанси.
– Кой е този Кевин? За теб… – попитах аз. – Ти спомена, че е семеен приятел? – Приближих се към нея. – Кой я е осиновил? Били ли са добри хора? Била ли е обичана? – Погледнах ръката ѝ. На нея имаше пръстен на пръста ѝ. – Означаваше ли това, че е омъжена?
– Да, той… – тя започна да върти пръстена си. – Той израсна с мен когато ме осиновиха, преместихме се в Хилкрест. Много добре устроено, малко градче, а новото ми семейство беше заможно. Семейството на Кевин също бяха добре финансово. Там въобще не можем да се оплачем от мероприятия. Дори предполагам, че можеш да ме наречеш светска личност. Така де… имайки предвид ти и този с кого си… че също не можете да се оплачете от липса на чуждо внимание. Но когато разбрахме за теб, половината от момичета, които познавам, искаха да дойдат с мен. Тогава нашият детектив ни каза, че си в Ню Йорк в момента и променихме плана. И ето ни тук. Аз май се отвлякох… както и да е. Кевин… попита ме откъде се познаваме. – Главата ѝ се люлееше нагоре-надолу. Тя продължи да си играе с пръстена. – Кевин беше приятел с Джеймс. – Тя отново се засмя, но този път прозвуча нервно. Тя размаха пръсти във въздуха привличайки вниманието ми към пръстена. – Джеймс е моят съпруг… тоест, той беше мой съпруг. Разведохме се преди около година. Той ми изневери… по-точно с тринадесет жени, поради което Кевин избра нашето приятелство пред него.
Тя не ме погледна, гледаше в пода с отнесен поглед. Видях болка в него, чух и сякаш усетих моята собствена болка. Исках да се приближа до нея, да я прегърна силно и да я утеша. Но тя не го направи, стоях назад и си припомних това което ме предупреждаваше Картър. Не познавах тази жена, тя имаше моето лице, но имаше напълно различен живот.
– Съжалявам… – измърморих.
– Да… – отвърна с дрезгав глас. – Както и да е, може би… ще е по добре да оставим тази тема настрана за по-късно? – По бузата ѝ се търкулна сълза и тя я изтри с опакото на ръката си. Движението ѝ беше изящно до върховете на ноктите. Беше изискана и елегантна. След това тя ми се усмихна с топлина в очите и каза. – Очевидно е, че вие двамата сте силно влюбени. Но може би ще има начин, по който бихме могли да се опознаем? Може би дори да се срещнем на чаша вино някоя вечер? Обещавам да оставя нервния Кевин в хотела. – Засмя се тя.

* КАРТЪР *

Ема имаше сестра. Чудесно… направо, прекрасно. – Това беше първата ми мисъл тогава. – Все още ѝ липсва Ей-Джей. Може би, ще говори с тази жена и ще получи повече информация, и евентуално ще се примири със смъртта му веднъж за винаги. – Това бяха първите мисли за започващата нова глава в живота на Ема. Но това беше тогава. Тогава, когато тази жена беше далеч и Ема не я познаваше. Тя не беше в живота ни. Но ето, че сега вече беше.
Ема имаше сестра… мразя това. Ние трябва да се махнем от тук. Ема трябва да се скрие, но вместо това седим в склад. Докато тя небрежно говори за миналото с някаква непозната. А мъжът ѝ изглеждаше готов да избяга всеки момент, или да направи някоя бъркотия. Добре че моите хора им взеха телефоните, но ако не бяха, не се и съмнявам, че този човек щеше се обади в полицията. Само го погледни, уплашен е до смърт. Те не си струват времето ни, точно като и това събиране. То само излага Ема на допълнителен риск. Колкото по-дълго останем в града, толкова по-вероятно е Бартел да я открият и да ѝ навредят. – От гърлото ми се надигна ръмжене. Искаше да излезе, но аз го потиснах. Принудих се да стоя тук, оставвяйки Ема да прекара време със сестра си, докато всъщност исках да разбия вратата, да я измъкна оттам и да я защитя. Но не можах да го направя. Тя имаше нужда от това, а аз имах нужда тя да е в безопасност. Две цели, които явно си противоречат. Да стоя, да бъда нащрек и да чакам. Това бяха моите възможности.
– Сър? – Томас се приближи с телефон в ръка. – Това е… – хвърли поглед той към човека и не довърши изречението. Когато вдигнах телефона, той прошепна. – Това е Коул, сър. – Погледнах към Ема.
– Аз ще се погрижа за нея, сър.
Не мога да отговоря на обаждането с този човек до мен. – Поклатих глава и посочих към Кевин.
– Не, ще остана. Изведете го.
– Какво? – Внезапно попита Кевин. Томас направи знак към двама от охранителите и им нареди:
– Изкарай го навън и останете с него. – Когато те се приближиха, Кевин започна да отстъпва, оглеждаше се, но нямаше къде да се скрие.
– Какво се случва? Всичко това не ми харесва. Аз не съм съгласен с нищо от това… – в този момент гардовете го хванаха за ръцете и започнаха да го водят към вратата. Той накуцваше, така че започнаха да го влачат. Когато го вдигнаха във въздуха, той започна да ги рита и да вика.
– Помогни! Андреа… помощ. – Развика се той.
– Млъкни по дяволите. Затвори си устата… – държейки телефона до гърдите си. – Жена ти ви е в безопасност. Ти дойде при нас, а не обратното. – Челото му беше потно, а под мишниците му се образуваха мокри кръгове. Очите му се стрелкаха между двамата охранители, които го държаха.
– Аз…
Не ме интересуваше и им дадох знак да продължат, посочвайки с ръка към улицата. Мъжете продължиха пътя си и затръшнаха вратата след себе си. Кевин продължи да крещи, а аз едва потиснах желанието си да изляза там и да запуша устата. Но нямаше да е цивилизовано. Разбирах паниката му, приемайки предвид всичко, което трябва да е чул за мен в медиите, но имаше начини за справяне със страха. Той беше като малко уплашено момче. Нямах време да се занимавам с такива като него точно в момента.
– Картър! – Чувайки Коул да крещи в слушалката, я вдигнах до ухото си.
– Точно сега не е най-добрият момент.
– Още ли си в града?
– А ти как разбра това?
– Попитах хората ти, по дяволите. – Чувайки самодоволството в гласа му, стиснах телефона по-здраво.
Явно се налага да припомня на хората си инструкциите да пазят местоположението ми в тайно от всички. – Коул се засмя.
– Ти си като ядосана мечка, чакаща нападение. Каква е този път причината? Не може да е заради онзи полицейски шеф, нали? – Погледнах нагоре, за да се уверя, че Ема е в безопасност.
– Нищо. Сблъскахме се с малко препятствие, това е всичко. Защо ми се обаждаш, Коул?
– За да те предупредя. Свиках среща със старейшините.
За момент замълчах. Той също не каза нищо. – По-рано той каза, че трябва да ги следи, а сега е на среща с тях? Той е замислил нещо друго, явно играе някаква игра с тях.
– Имаш ли нужда от помощта ми? – Попитах го аз.
– Не, не. Само те информирам, в случай на последствия. Мислех, че по това време вече ще бъдете далеч. – Гласът му прозвуча спокойно, дори щастливо. – Значи ще останеш в града заради това малко препятствие?
Ема трябваше да се върне при мен, но по езика на тялото ѝ видях, че изпитва съчувствие. Тя искаше да опознае сестра си и не искаше да го прави от папките с информация за нея. Тя явно искаше да насърчи тази връзка. Дори ако тя си тръгнеше и опиташе да заглуши желанието, знаех, че ще излъже себе си. Тя искаше семейство. Не можех да я лиша от това, но тази война… – Неволно стиснах с все сила телефона и се насилих да разхлабя хватката си, защото бях на път да го счупя.
– Е, считай се за предупреден.
Когато затворих, Ема и сестра ѝ излязоха от офиса. Забелязах сълзите в очите на двете. – За какво ли са говорили там те двете? – Ема хвана ръката ми и сякаш чу моята неизречен въпрос, промърмори.
– Ще ти кажа по-късно. Може ли, една кола да остави Андреа и Кевин до хотела им?
– Разбира се… – махнах с ръка на Томас, който отвори вратата и ги повика. – Ъъъ… той трябваше да излезе за малко… Томас ще ви отведе до автомобила.
– Ооо… добре. – Тя се приближи до Ема и стисна ръката ѝ. – Тогава ще се видим после? Ема…
Ема за момент я сграбчи за ръката.
– Ще очаквам с нетърпение да се срещнем пак. – Тя замлъкна при последните думи. С другата ръка тя посегна към сестра си, но се сдържа и я пусна.
– Добре. Лека нощ или по скоро добро утро… както и да е.
Сестрата на Ема ѝ изпрати още една лъчезарна усмивка преди да излезе през вратата. Не трябваше да чакаме дълго преди вратата на колата да се хлопне и да я чуем да потегля. Ема не губи нито миг, тя се обърна веднага към мен, и с две ръце, стисна моята ръка.
– Знам, че искаш да си тръгнеш. Знам, че се води война, но аз искам да остана. – Тя погледна през рамо в посоката, в която бе тръгнала сестра ѝ. – Искам да знам повече за това което се бе случило, Картър. – Тя се вкопчи в мен, очите ѝ станаха тъжни. – Тя не помни Ей-Джей, тя го мрази. Бил похитител, ето какво ми каза тя. Трябва да знам още… трябва да разбера какво се е случило. Аз… – тя затвори очи и потръпна. – Нямам никакви спомени преди да заживя с Ей-Джей и според нея само майка ми е била с нас. Трябва да знам какво е станало.
– Мога да наема някой да разбере. Техният частен детективът вече ни даде повечето от това, което имаше за тях. Аз бих могъл да разбера още. – Но Ема поклати глава и аз разбрах, че тя ще го направи сама.
– Трябва да си спомня. Коя съм… И четенето няма да има желаният от мен ефект. Спомних си малко, докогато бях с нея. Ако можехме да прекарваме повече време заедно, може би щях да науча всичко за себе си, и какво точно се е случило.
– Не е само заради теб, нали? – Тя поклати глава.
– Ей-Джей не беше моят похитител. Той беше моят спасител.
– Знам.
– Ще останем ли? – Гърдите ѝ се повдигнаха и замръзнаха. Очите ѝ бяха пълни с такава надежда. Когато кимнах, тя въздъхна с облекчение.
– Благодаря… – докосвайки гърдите ми, тя се надигна и целуна ъгълчето на устните ми. – Благодаря ти много… – прошепна тя. – Обичам те толкова много.
– Ема… – тя се отдръпна, но аз я хванах и я задържах. – Добре… ние ще останем, но не трябва да сме тук. Това означава, че нито Тереза, нито Аманда и дори Ноа, никой не трябва да знае за това. Искам да ни скрия доколкото е възможно.
– Знам… разбирам, но бих искал да прекарам няколко вечери с нея.
Не бях във възторг от това, но няма друг начин, за да я защитя тук. Може би, просто трябва да бъда гъвкав. Когато Ема отиде при колата, Майкъл излезе и изчака нструкциите си.
– Ще ни е нужна нова сигурна къща. – Казах му аз. – Къщата ни вече не беше безопасна. Бартел сигурно вече знаеха за нея. Ако ще оставаме тук, всичко трябва да е ново.

Назад към част 14                                                                  Напред към част 16

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *