ТИДЖАН – Картър Рид 2 ЧАСТ 3

Глава 2

* КАРТЪР *

Когато телефонът ми из вибрира, бях вече буден, но продължавах да лежа, държейки в обятията си спящата Ема. Тя беше гола, спяща спокойно увита около мен. Погледнах телефона си и почти се изкуших да го игнорирам. Знаех кой е от другата страна на линията. Беше Джийн, моят стар наставник от семейство Маурицио. Той винаги беше като трън в задника и аз знаех, че никога не ще се промени. За разлика от повечето мои хора и останалите от семейството, Джийн не се придържаше към желанието ми за уединение. И когато искаше да говори, ми се обаждаше, когато искаше да се срещнем, просто идваше. Неведнъж вече се бяхме карали, последната година най-вече заради Ема. Ако той открито изразяваше неприязънта си към нея, аз директно го заплашвах да го пребия.
Сега отново той ми се обади, а аз не исках да чувам всички тези неща, които той мислеше, че трябва да ми каже. Аз трябваше да защитя Ема, независимо от всичко. Стиснах я още по-силно в прегръдките си, когато дяволският телефон отново за звъня.
Това няма да свърши. Той няма да спре да се обажда. – Изругах на ум, преди да се отдръпна от Ема и да се измъкна от леглото. Грабнах припряно телефона, навлякох панталоните си и се запътих към моят кабинет. Когато влязох вътре, поставих телефона на ухото си и си налях бърбън, и след като отпих глътка, отговорих.
– Джийн, притесняваш ме… – От другия край се чу глухо ръмжене.
– Не се съмнявам. Трябваха шест обаждания, за да решиш най-накрая да отговориш. – Стиснах телефона по-здраво и измърморих.
– Значи вече си чул?
– Да, чух. Всички в семейството разбраха. Коул се е върнал?
– Да, върнал се е!
– Ще отидеш ли при него?
– Вече бях.
– И?
– И… нищо. Каза ми, че съм извън играта.
– По дяволите, Картър. Преди пет години ти спаси живота му, а сега той се завърна. Познавам те добре момче. Да, може би ти е казал, че си извън играта но и двамата добре знаем, че рано или късно ще се върнеш.
– Джийн… – прекъснах го аз.
– Не спори с мен момче.
– Джийн… излязох от играта. – Той замлъкна за момент. – Това вече не съм аз.
– Знам. – Каза той със заглъхнал глас. – Заради нея се надявам да продължаваш така, но аз те познавам, Картър. При първия намек за проблем, ще се върнеш, чуй ме. Затова ти се обаждам. Остани вън от играта момче.
– Ще остана…
– Сериозен съм, Картър. Стой извън играта. Направи го за жената, която обичаш.
– Това е моят план. – Изричайки тези думи, стиснах чашата толкова силно, че тя се спука. – Излязох от играта. Купих свободата си за Ема. В момента всичко беше за Ема, но…
– Картър знам, че го обичаш като брат, но обичаш тази жена повече от него. Просто помни тези думи и ще се справите с всичко.
– Джийн… прав си. Ема е всичко за мен. – Промълвих едва.
– Какво?
– Това всичко беше заради семейство Бартел. – Джийн изруга на другия край, въздъхвайки в телефона.
– Имахме година на примирие. Това сега е още една година. И всичко е благодарение на теб, Картър. Запомни това и помни моите думи момче. Знам, че го обичаш, но нея обичаш повече. Тя е причината заради, която трябва да стоиш далеч от всичко.
– Знам…
– Добре… сега няма да те отвличам повече от това момиче. Кажи ѝ здравей от мен. – Аз се засмях в телефона. – Не се смей… и двамата знаем, че я караш да потръпва. А тя е винаги нащрек да не съм наоколо, когато идвате за вечеря. – Засмя се той, истински и продължи. – Продължавай да се доверяваш на интуицията ѝ. Тя е силна жена.
– Знам, Джийн… това и правя. – Седнах на масата, погледнах нагоре към тавана, сякаш виждах през него, до мястото, където лежеше Ема. – Тя беше един етаж над мен спяща, спокойна. И така ще продължи, обещах го на брат ѝ, Ей-Джей, когато бяхме деца, и аз удържах това обещание през всичките тези години.
Джийн се сбогува и затвори. Но той грешеше, аз не исках да се връщам, но миналото на Коул, от момента когато семейство Бартел го нападнаха, бях принуден да стоя настрана и просто да наблюдавам. Бях свързан със семейство Маурицио, въпреки че имах бизнес и с двете семейства. Но ако докоснеха Ема, всички споразуменията които имаме ще бъдат анулирани.

* EMA *

Седмица по-късно бях на стрелбището с Тереза и Аманда. Ноa беше тук също, тъй като технически той беше наш учител, но след като двете с Аманда се скараха за пореден път, тя го изгони в снабдена с бронирано стъкло кабина за наблюдение, която бе разположена зад нас. Можеше да ни гледа и слуша, но не го чувахме, поне докато не активираше интеркома. Тереза се увери, че всички високоговорители са изключени, а ние двете с Аманда си разменихме дяволити усмивки, докато Тереза му даваше някои от редовните си инструкции. От няколко месеца се учихме да стреляме, беше идея на Тереза и трябваше да заменим винените си вечери с това занимание. Също нейна беше идеята нашият инструктор да бъде Ноа. Мисля, че Картър беше по-добрият избор за това, но Тереза все още не го харесваше и предпочиташе да се държи на разстояние от него. Явно тя така и не успя да пребори страха си от него.
Аманда я попита за това една вечер когато бяхме у тях. Аз отидох до банята, но докато минавах през коридора, чух Тереза да й отговаря.
– Не че не го харесвам. Само че… той е убиец, Аманда. Той е опасен. Знам, че тя го обича и знам, че някой трябва да я защити. А той е перфектен за тази цел, но… – Тя въздъхна. – Не знам. Той е известен като хладнокръвен убиец. Трудно ми е да прогоня тази мисъл, въпреки че знам, че Ема го обича толкова много. – Аманда я попита.
– Притесняваш ли се за нея?
– Не… – поколеба се тя. – Може би. Искам да кажа, че не се притеснявам да не я нарани, притеснявам се от него. Той е свързан с мафията.
– Но Ема каза, че се е измъкнал от мафията.
– Да, страхотно, но… вярваш ли, че някой наистина се измъква от това!? – Аманда помисли за секунда и й отговори.
– Преди тя не е имала проблеми заради него. Ема и аз се забъркахме в това сами.
– Да знам… наистина знам и се чувствам зле, но аз просто не вярвам на този човек. Той е смъртоносен. Нима не си го видяла в очите му!? – Тогава Тереза изведнъж стана и се отправи към кухнята. – Трябва ми питие. Ти искаш ли Аманда?
Аз влязох тихо обратно в банята и притворих вратата, докато Тереза мина покрай нея. – Гледайки я сега, си спомних, че онази вечер сякаш усмивките ѝ не бяха искрени, и смехът ѝ беше по странен от обикновено, и тези скрити погледи, които си хвърляха двете с Аманда. Те бяха съквартирантки, живееха заедно и бяха станали много близки, и аз знаех, че ме обсъждаха. Беше очевидно и също така ме болеше, въпреки че знаех, че не трябва. Знаех че Тереза се тревожеше за мен и непрекъснато си казвах, че всичко е наред, но между нас имаше някакво напрежение. От друга страна нещата между мен и Аманда бяха на ред. Двете с нея все още бяхме семейство и мисля, че винаги ще бъдем. В действителност всички ние бяхме като малко семейство, но последно време между Тереза и мен имаше известно дистанциране. Аз не мисля, че тя някога го е чувствала от своя страна, но аз го усещах. И знаех, че Аманда го забелязва също. Често го виждах в очите ѝ, докато гледаше Тереза и мен заедно. Усещах недоумението ѝ и го разбирах, но все пак всичко си остана същото. Все още обичах Тереза, но въпреки това стената между нас нямаше да изчезне лесно.
Но от онзи случай когато бях вътре в банята, никой не повдигна тази тема отново.
Тереза както обикновено си намираше тема за разговор. В момента тя се вълнуваше, за срещата ѝ с Ноа предната вечер, която буквално пропадна поради експлозия. Тя изръмжа, докато насочваше пистолета си към целта и измърмори.
– Не трябва да се сърдя, но когато птицата гръмна във фурната ми, направо ми причерня. Смахнатата му идея да бъде романтичен. Да сложи бенгалски огън в пуйката… що за идиотщина. Запалил го и след това го сложих там, криейки го от мен. Щял да го извади все едно е някакъв страхотен жест, но забравил, че огънят продължава да гори. Кухнята ми все още вони на изгоряла птица. И знаеш ли какво каза след това!? Той ме попита дали съм искала още вино. Явно си мисли, че е толкова смешно. Кълна се… щях да му навра виното, в задника. – Тя направи три последователни изстрела и след това погледна към кабина за наблюдение, където все още беше Ноа. – Да, не беше никак смешно. Най малкото романтично. – В това време Ноа пъхна ръцете си обратно в джобовете си и се намръщи. А Аманда вдигна пистолета си и се прицели.
– Какво ще кажете за това? Защо ти и Ноа не отидете днес вечерта в някой от ресторантите на Картър. Ема и аз ще почистим кухнята ти и също така ще се отървем от миризмата. Никой няма да разбере, че се е случило изобщо.
– Картър, ресторанти. Слушайки думите ѝ, се напрегнах. – Дали Тереза щеше да отиде в някой от ресторантите на Картър!? Тя и преди никога не се е съпротивлява, и все още посещава нощният му клуб Инфинити, но все пак се притеснявах, знаейки истинските ѝ чувства. Какво ли ще се случи, ако тя започне да избягва, да има нещо общо с бизнеса на Картър?
Очите й светнаха и тя отговори въодушевено.
– Този план ми звучи страхотно. – Врътна се, тя около себе си, натисна близкия интерком и извика. – Чу ли предложението Ноа, съгласен ли си?
– Разбира се… – изръмжа кротко той. Аманда и аз си разменихме усмивки на краткото му покорно ръмжене. А Тереза не реагира на това. Само направи лека хаплива забележка типично в нейн стил.
– И този път донеси истинско вино… посегна и изключи интеркома отново. Ноа кимна, неспособен да протестира. А тя се обърна към мен.
– Всичко наред ли е, Ема? Ще питаш ли Картър какъв ресторант той би ни препоръчал!?
– Да… но съм сигурна, че той ще препоръча Фавр. И съм напълно сигурна съм, че дори няма нужда да се обаждаме на Картър. Вие приятели, винаги сте в списъка на вип гостите.
Най-близкият кръг приятели на Картър се ползваха с доста предимства. Никой от тях никога не плащаха и винаги си тръгваха с бутилка скъпо вино, за дома.
Поглеждайки през рамото на Тереза към Аманда, аз се засмях, а тя подскочи и тихо плесна с ръце. Времето ни насаме, само аз и Аманда, беше рядкост. Обикновено двете обядвахме заедно в петък. Тя беше получила повишение в най-високото управление на производството в града. Това ѝ позволи да остави работа в кафенето до Ричмънд, но новата ѝ позиция отнемаше почти цялото ѝ свободно време. Така че днешната среща на Тереза и Ноа, беше също толкова голям подарък за нас, колкото и за Тереза. Познавах добре Аманда, щеше да приготви охладено вино, докато чистим кухнята, и щяхме да си говорим открито и честно, без скришни погледи и прикрити усмивки. Двете имахме специална връзка. Обичах я като собствена сестра. Ние бяхме единствените, които оцеляхме от престрелките със семейство Бартел. Загубата на Мелъри и дори на Бен, по странен начин ни свърза още по здраво.
Имаше и нещо, което трябваше да разбера. Последно време Аманда беше станала доста тиха и потайна и ми се струва, че нещо се случва. Имах планове да ѝ направя разпит, в стила на двадесет въпроса, и да разбера какво е, или кой е той. Може би изведнъж е започнала да излиза с някого.
Тереза направи още една серия от изстрели и когато изпразни пълнителя, остави пистолета и заяви.
– Аз приключих за днес.
– Аз също… – Аманда ни намигна, преди също да изпразни своя пълнител.
– Ема… идваш ли? – Обърна се към мен Тереза и тръгна към изхода на стрелбището.
– Вървете вие момичета… сега ще дойда. – Вдигнах пистолета и се приготвих да изстрелям оставащите ми куршуми. Аманда последва Тереза и ми прошепна тихо, докато минаваше покрай моя коридор.
– Ти и аз тази вечер! Направо съм във възторг… имам толкова много неща да ти разказвам.
Интуицията ми не ме подведе. Усмихнах ѝ се и изчаках, докато и двете излязат. Не че исках да стрелям тайно или нещо подобно, просто исках минута уединение. Исках да сме само аз и пистолетът, само ние, за момент. Да няма спорове, без да слушам клюки, без да слушам подхвърляния със скрит подтекст. Да започнем да се учим да стреляме беше от полза най-вече за Тереза и Аманда. Аз вече знаех как се прави. Имаше два случая вече в които доказах това. Но все пак не бях професионалист и да усъвършенствам уменията си не беше лоша идея.
Когато накрая останах съвсем сама, стиснах леко пистолет и се при целих добре, в същият момент бях наводнена от стари спомени, които не бяха толкова далече във времето. – Господи убих двама души… Джереми. Гласът ми беше слаб, когато го извиках. Той изнасилваше Мелъри и щеше да я убие. Нямах избор по дяволите. Той се обърна и видя пистолета в ръцете ми, стрелях. Куршумът прониза челото му точно в средата. – Преглътнах и си спомних за Мелъри. – Гледаше ме, опряна на стената и притисната от ръцете му, очите ѝ бяха безжизнено побелели. Бяха точно обратното на очите на Бен в онзи ден, когато ме молеше за живота си, но само минута по-рано планираше да убие Аманда и след това мен. – Стомахът ми се сви, от спомена. – Той искаше да ме предаде на Франко, беше планирал да ме размени за още повече пари и наркотици. Бен уби Мелъри… но цялата верига от събития започна от проклетото семейство Бартел. – Дишах неравномерно, държейки пистолета насочен напред. – Това малко парче метал предизвика такъв хаос в живота ми, а изборът на Картър също беше оръжието. Докато работеше за семейство Маурицио, с помощта на този къс метал той уби много хора. И аз някак инстинктивно усещах, че това оръжие ще завладее отново живота ни. Не го желая, но чувствам, че ще стане.
С тази последна мисъл ръцете ми стиснаха леко пистолета, отпуснах рамене, разтворих краката си по-широко за опора. И започнах да натискам спусъкът, пистолетът изстрелваше един изстрел след друг, докато не се изпразни целия пълнител. Всички до един удариха мишената. Само един от тях леко се отклони от останалите и попадна във външния кръг на мишената.
Трябва да тренирам още.
– Ема… – на вратата се появи Аманда и ми махна с ръка. Тя изкрещя, но чух гласът ѝ приглушен заради антифоните.
– Идваш ли? – Аз кимнах.
Извадих от пистолета си празният пълнител, и излязох в коридора. Аманда държеше чантата ми и аз сложих пистолета си в специалната кутия, до амунициите му. След това я затворих и сложих в чанта ми.
– Готова съм. – Аманда огледа коридора, бяхме сами. Приближи се и прошушна
– Те често се карат, но той се старае, наистина мисля, че се опитва. А Тереза е уплашена, защото той се старае.
– Какво имаш предвид?
– Той я покани да се нанесе при него. – Вървяхме към вратата, но аз спрях рязко.
– Какво? Не знаех, за това. Но те са все пак са през цялото време заедно… е понякога не са. – Аманда се засмя и наведе глава.
– Знам, но аз подслушах разговора им. Те са повече „заедно“, отколкото го показват. Той я попита… така де… даде ѝ ключове и всичко останало.
– А тя каза не? – Аманда поклати многозначително глава.
– Тереза не каза нито дума всъщност. Зае се с почистване като луда миналия уикенд след като се случи това.
– А взривената пуйка…
– Не мисля, че тя наистина е бясна заради птицата. Бъркотията не беше изобщо толкова голяма както я представя тя. Мисля, че беше уплашена, защото не знаеше какво още е планирал, заедно с романтична вечеря.
– Ау… значи Тереза се мести при Ноа, това е невероятна новина.
– Тя плаче в банята. Чувам я…
– Сериозно ли говориш? – Възкликнах аз, а Аманда кимна утвърдително и каза тихо, като се огледа отново.
– Всяка сутрин. Тя е загубила семейството си и аз мисля, че се страхува да не загуби и него също. – Аз кимнах и тръгнахме обратно към вратата.
– Да, май има смисъл. – Аманда и аз си разменихме бегли погледи. Двете с нея също бяхме изгубили близки хора.
– Така… тази вечер…
– Да… – бутнах вратата и излязохме. Колата работеше, а шофьора беше зад волана и аз предположих, че Ноа, и Тереза вече ни чакаха вътре. Аманда вървеше до мен, и измърмори.
– Трябва да ти кажа нещо, Ема…
– Добре… казвай, слушам те. – Главата й се поклащаше нагоре-надолу, а няколко кичура светло русата коса паднаха върху лицето й. Тя автоматично ги прибра зад ухото си, прехапвайки долната си устна. Аманда изглеждаше развълнувана.
– Всичко наред ли е, Аманда? – Попитах я аз.
– Да… – тя отново кимна, но сякаш се опитваше да утеши сама себе си. – Отлично… всичко ще бъде страхотно. Толкова се вълнувам за тази вечер. Радвам се, че идваш.
– Аз също. – Усмихнах й се и протегнах ръка, за да я стисна нейната. Тя стисна моята в отговор. В този момент вратата се отвори и Тереза извика отвътре.
– Къде сте… и тогава внезапно нечий писък я прекъсна.
– Госпожице Нейтанс!
Погледнах по посока на гласът и видях същия онзи човек, който беше пред „Джо“ онзи ден. Той махна с ръка и забърза през пътя. Изведнъж един от охранителите ми сякаш се материализира от нищото пред онзи човек и го спря, буквално го блокира, извисявайки се над него като скала. Друг от гардовете се появи пред мен също изневиделица и ме хвана за лакътя, и ме задърпа към друга кола паркирана наблизо, казвайки на Аманда.
– Моля госпожице, влезте вътре в колата при Ноа и Тереза. Ема ще дойде с нас.
После направо ме завлече към другата кола, хвърли ме буквално вътре и потеглихме преди колата на Тереза и Ноа. Огледах се и видях Томас вътре, заедно с шофьора ми. Дори не знаех, че са наблизо. Само Майк ни придружи до стрелбището и затова аз помислих, че са се доверили само на него и на Ноа за моята безопасност, но явно се бях излъгала.
Преди да завием зад ъгъла видях втора кола, която рязко спря пред крещящия мъж и още няколко от момчета на Картър изскочиха от рязко спрелият автомобил. В този момент се успокоих, разбирайки, че гардът ми не е сам, но тогава умът ми се съсредоточи върху онзи човек. – Това беше втори път и второ място, където той се появи. И това не беше случайно. Той беше там заради мен и явно за него, аз бях госпожица Нейтанс. – Преди да мога да го разгледам добре, колата зави зад ъгъла, така че аз се обърнах към Томас.
– Кой е този мъж? – Отначало той не отговори, но после каза.
– Опитваме се да разберем.
– А къде е Картър? – Излезе тази сутрин, а от известно време изчезваше всяка вечер и то за дълго. Аз не го питах къде ходи, до преди това нямах никакви съмнения, но сега вече имам и трябва да знам какво става.
– Той отново е в Ню Йорк.
– Ще се върне ли тази вечер? – Томас отново се поколеба.
– Мисля, че да. Той трябва да ти се обади.
Отлично. Тази вечер ще пренощувам с Аманда, а утре ще заловя Картър, независимо дали му харесва или не.
– Довечера отивам при Аманда. Казвам го, за да се уверя, че няма недоразумение. И въобще не ме интересува кой и какъв е онзи човекът, ще отида при всяко положение. – Томас кимна, и измърмори.
– Разбира се, Ема… – а аз се засмях.
– Току-що ме нарече по име, може би за да не направя вечерта ти ад и да не поискам да отидем при Картър, нали!?
– Може би. – Почти незабележим намек за усмивка се появи на устните му, но веднага изчезна и лицето му се върна към нормалният си изглед на каменна статуя.
Аз се отпуснах на седалката и присвих заплашително очи. – Картър едва ли си представяш какъв кошмар те чака на сутринта. Наслаждавай се на тази нощ, защото утре….

Назад към част 2                                                                   Напред към част 4

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!