Глава 7
– Недей да го правиш! – Ноа Изкрещя, застанал като страж пред колата ми.
Последните няколко месеца бяха най-тежките в живота ми. Ноа беше до мен през всичко това и не можех да понасям да го наранявам повече, но трябваше да се измъкна от този град, от това състояние, в което се намирах, и да направя нещо полезно. Щях да се присъединя към „Падналата съпротива“ – елитна група от войници от Падналата армия, които работеха в Сан Франциско, за да спасяват жени и деца от подземната мрежа за трафик на хора. Бях си обръснал главата, продадох мотора си и нямаше връщане назад.
– Ти искаше да я пусна. Аз я пускам! – Казах на най-добрият си приятел.
През последните няколко месеца след опита ми да отнема живота си бях направил мрачен завой. Станах функционален алкохолик и се наливах с алкохол през уикендите, за да притъпя болката. Опитах се да подхвана стария си живот там, където го бях оставил, но това не беше възможно. Излизането във военни зони и активната дейност в армията не допринесоха за разсейването ми. Непрекъснато си мислех за това какво правят с нея, ако все още е жива. Дебелите белези по китките ми така и не заздравяха както трябва, така че постоянно ми напомняха за това.
Бях изгубен без нея. Толкова загубен.
Всеки път, когато се провалях в живота, Ноа беше там, за да ме вдигне отново, а аз вече не можех да правя това с него. Не и когато той имаше Шиа и собствено бъдеще, което да планира. Не исках да го съборя със себе си. Трябваше да послушам съвета на Рафаел и да продължа напред. Да си създам нов живот.
Трябваше да се откажа от Бриел.
– Не искам да те убият в процеса на нейното пускане. Хората от съпротивата не успяват да се приберат у дома. – Гласът на Ноа потрепери и знаех, че ще трябва да бъда пич или той никога няма да ме пусне да си тръгна. Никога нямаше да спре да се опитва да ме накара да се върна на това място, което ми напомняше само за нея.
– Тогава никога няма да се върна. Не ме интересува! – Изкрещях му в лицето.
Ноа протегна ръка, ослепително бързо, като позволи на юмрука си да се свърже с челюстта ми. Болката експлодира в лицето ми и за секунда през мен премина тръпка. Бях забравил какво е да чувстваш.
Така беше по-добре.
Просто се взирах в него. Най-близкият ми приятел, единственият ми приятел сега.
– По дяволите. Линк… Съжалявам. – Съжалението му беше незабавно. Можех да го видя в широките му очи.
Кимнах.
– Не ме преследвай.
Влезнах в колата, преди да съм изпуснал нервите си. Включих задна скорост и излязох от паркинга, а погледът ми беше насочен към огледалото за обратно виждане, където най-добрият ми приятел беше паднал на колене и целия в сълзи.
Бях се превърнал в задник. Същият кретен, който бях, когато Бри ме срещна.
Приятелят ми Дили, този, който ме убеди да се присъединя към съпротивата, ми даде адрес на скривалище в покрайнините на Сан Франциско, който да запомня. Присъединяването към съпротивата беше позиция, достъпна само за капитани, а Дили знаеше, че се боря с оставането си в Ангелския Град. Поне това щеше да ми даде цел – да убивам болните задници, които продаваха деца като собственост, и да връщам тези деца на семействата им, без да ме хванат. Това беше поне нещо положително, което можех да направя с живота си. Дори и съществуването ми да беше краткотрайно, тъй като средната продължителност на живота на един боец от съпротивата беше около три до шест месеца.
Но колко хора можех да спася за това време? Всеки човек, когото спасявах от робство, щеше да бъде изкупление за това, че не съм могъл да спася Бри.
Пътуването беше дълго и мъчително. Докато шофирах, все си мислех за окаяното лице на Ноа; болката в челюстта ми напомняше колко разбито е станало приятелството ни. Когато най-накрая спрях до малката конспиративна квартира, бях уморен и изтощен. Сан Франциско беше демонична крепост; там не се допускаха благословени от ангели. Хората, които те презираха най-много, бяха Небесните. Ако ме откриеха, щяха да ме обесят на улицата, за да ме направят за пример.
Когато оставих колата на паркинг, от сянката на къщата изскочи фигура в черна униформа и се приближи до колата ми, с пистолет до себе си.
Уау, строга охрана.
– Кой те изпрати? – Попита той с нисък, приглушен глас. Качулката му беше прибрана върху главата, за да прикрие лицето му. Отворих вратата, като се наведох наполовина.
– Дили Томас. – Подръжавах на тихия му тон.
Мъжът кимна и погледна зад гърба ми, сякаш преценяваше дали ме следят.
– Вземи си нещата и влез вътре. Утре преместваме тази сигурна къща. Твърде много съседи задават въпроси.
По дяволите.
Не бях свикнал на подобно отношение. Бях капитан. Обикновено аз бях този, който издаваше заповеди. И все пак, доколкото знаех, този човек можеше да е над мен по ранг и ако исках да помогна на съпротивата, трябваше да оставя егото си на вратата. Изскочих от колата, бързо грабнах чантата си и след това го последвах в къщата.
В момента, в който влязохме във вратата, той я затвори и се завъртя към мен. Сваляйки качулката си, той разкри лицето на мъж на около четиридесет години, с късо подстригана коса и свирепи кафяви очи.
– Какъв си ти? – Попита той. – Благословен от ангел?
Сърцето ми се разтуптя в гърдите. Ами ако скривалището беше компрометирано и този човек беше някакъв обвързан с демони задник, готов да ми откъсне главата в момента, в който кажа „Небесен“. Бях оставил меча си и всички други идентифициращи предмети в Ангелския град. Освен крилата ми и татуировките, скрити под палтото ми, нищо нямаше да е прекалено очевидно.
Отговорът ми отне твърде много време и аз видях момента, в който той не ми се довери. Погледът му се изостри, а хватката му се затегна върху пистолета.
Стегни се. Нищо не става.
– Небесен. – Подготвих се за изстрелите, които можеха да последват, ако той всъщност не беше част от съпротивата.
Мъжът се отпусна малко.
– Капитан Грей?
Напусна ме облекчена въздишка. Защо, по дяволите, не бяхме започнали с имената?
Просто кимнах.
Той ми отдаде чест.
– Аз съм генерал Стигър.
Очите ми се присвиха. Генерал? Не просто генерал. Генерал Стигър беше легенда, а той ръководеше охраната на входната врата? Този човек собственоръчно беше започнал съпротивата.
Изправих стойката си, заставайки нащрек.
– Приятно ми е да се запознаем, сър.
– Приятно ми е, сине. Тук не следваме много протокол. Всички сме равни в името на каузата.
Равни. В армията? Интересно. Особено като се има предвид, че приемаха само капитани или по-високи чинове.
Сигурно е забелязал леката ми усмивка.
– Не може тук да има купчина новобранци, които да убиват партньорите си.
Веждите ми се повдигнаха.
– Партньори?
Мислех, че това е самотна мисия, което беше причината да я приема.
Той кимна.
– Всеки член на съпротивата влиза с някой, който се представя за неговата половинка.
Стомахът ми се сви.
– Значи… – Не бях сигурен, че го чувам правилно.
Той постави ръка на гърба ми и ме поведе към съседната стая, където млада привлекателна жена с къса черна коса седеше на дивана и почистваше пистолет.
– И така, това е новата ти партньорка и приятелка, Катя.
Ебаси.
Момичето вдигна поглед към мен и кимна.
– Приятно ми е да се запознаем. – В чертите и имаше твърдост, която подсказваше, че е преживяла някаква гадост. Усмивката и беше принудена, а очите и – малко тъжни. Не се присъединяваш към съпротивата, защото си обичал живота си, това беше сигурно.
Сърцето ми се разтуптя в гърдите. Бях дошъл тук, за да забравя, че годеницата ми е отвлечена от Дявола, а не да опозоря името и, като се преместя при някоя мацка и си играя на дом.
– Здравей – промълвих и, преди да се обърна към генерал Стигър. – Хм, ако нямате нищо против, бих искал просто да вляза сам. Без други значими хора.
Момичето вдигна една вежда, но се върна към почистването на пистолета си, без да каже нито дума.
– Чух за положението ти, сине. – Генерал Стигър сложи ръка на рамото ми в странно успокояващ жест за военен. – Но сме установили, че самотните мъже с твоето телосложение, които се движат в града, са набелязани за шпиони. Ако се преместите с приятелката си, търсейки работа, това е малко по-достоверно. А и колкото по-дълго сте там, толкова повече животи можете да спасите.
Изпуснах въздишка и кимнах свенливо.
Той беше прав.
Стигър стисна рамото ми.
– Добре тогава, ще ви оставя двамата да се опознаете и ще се върна след два часа, за да ви дам подробности за мисията. През това време научете колкото се може повече за другия, защото може да е на живот и смърт, ако не приличате на истинска двойка.
Майната му на живота.
Бях живял през последните около десет месеца в каравана, за да мога да избягвам човешкото общуване, а сега трябваше да направя тази мацка своя фалшива приятелка за два часа? Главоболието пулсираше в основата на черепа ми.
Отидох и седнах на дивана до Катя, но колкото се може по-далеч, като прегърнах подлакътника срещу нея.
– Аз съм капитан Линкълн Грей, Небесен. От известно време съм в армията на падналите. На двадесет години съм…
– Чакай, роботче. – Тя ме прекъсна със смях. – Нека започнем с нормален разговор.
Примигнах бързо, застигнат от коментара и. Бях забравил какво е нормален разговор.
Веждите и се вдигнаха.
– Каква музика харесваш? Любима храна? Такива неща. Двойки.
Двойки.
Сърцето ми се сви, почти можех да чуя гласа на Бриел в главата си, ако затворех достатъчно силно очи.
Не исках това момиче да си мисли, че това е нещо друго, освен назначение в армията. Най-добре беше това да се каже направо наяве.
– Слушай, преди да се опознаем, искам само да кажа, че това за мен е строго служебно задание. Не се интересувам от истинска връзка или нещо подобно, така че… да.
Господи, това беше неловко и защо, по дяволите, тя се усмихваше от ухо до ухо?
– Ами, като се има предвид, че харесвам момичета, това също е строго работно задание и за мен.
Аз съм идиот.
Защо предположих, че тя ще си пада по мен?
– Точно така. Съжалявам. – Това щяха да бъдат най-дългите два часа в живота ми.
Поставяйки пистолета си, тя се обърна с лице към мен.
– И така, разкажи ми историята си. Като че ли наистина. Нека се опознаем на по-дълбоко ниво. Това ще направи всичко това по-достоверно и по-лесно.
Имаше нещо в това, че това момиче беше напълно непознато – въпреки че ме молеше да разкрия историята си – което накара шлюзовете в мен да се отворят. Раф и Ноа ме бяха молили да отида на консултант по скръбта, както направих, когато родителите ми починаха, но бях отказал, защото Бриел не беше мъртва. Или поне не можех да повярвам, че е така, докато не видя тяло. Но с Катя, непознатата, която си падаше по други мацки, а не по мен, реших да дам всичко от себе си.
– Тук съм, защото годеницата ми беше отвлечена от Луцифер и отведена в подземния свят – но не и преди да и пререже гърлото. Така че не съм сигурен дали е жива или мъртва, но мина почти година и имам нужда от промяна. Искам да направя промяна… затова съм тук.
Бам. Казах го. На напълно непознат човек.
Очите и се разшириха, преди да се замъглят, и тя кимна.
– Тук съм, защото четиринайсетгодишната ми сестричка беше отвлечена през нощта, от леглото си в семейния ни дом, и продадена в робство. Докато я намерим, тя вече беше в Европа и я използваха за детски труд… – Гласът и секна. – И сигурно са били предупредени, защото я убиха, преди да успеем да стигнем дотам. Аз съм тук, за да измъкна колкото се може повече деца и да ги върна при семействата им.
О, Боже мой.
Не бях сигурен какво да направя, но инстинктивно посегнах към ръката ѝ и тя взе моята, като я стисна.
– Нека поставим рекорд за най-много спасени деца – казах и аз.
Устните и се изкривиха в усмивка, а от ъгълчетата на очите и изтекоха няколко сълзи.
– Бих искала това.
И с това, напук на всичко, се сдобих с нов приятел.
Назад към част 7 Напред към част 9
