Глава 15
Касия имаше най-хубавия сън в живота си. В ухото и шепнеше мегасекси мъж, който миришеше толкова приятно. Мечтаният красавец се бе навел, готов да я целуне, когато очите и се отвориха и вместо това я заслепи слънчев лъч от прозореца на спалнята.
По дяволите. Защо хубавите сънища винаги свършваха по средата?
Примижа към светлината, а клепачите и натежаха. Чувстваше се наполовина будна и наполовина заспала. Това и напомни за времето, когато беше скочила от високия скок в местния басейн, когато беше на осем години. След като се гмурна под повърхността, трябваше да си проправи път до свежия въздух с нокти и дърпане.
Колко беше часът? Спомни си, че в петък седеше в библиотеката с Едуин. Помнеше, че той я закара до вкъщи. Спомняше си, че е влязла в имението и се е почувствала толкова уморена, че е спряла на стълбището, за да си поеме дъх.
Мекотата на възглавниците притискаше главата и. Кога се е качила на горния етаж?
Тя въздъхна и се повдигна на лакът. Разпиляната и коса беше залепнала за лицето и, затова я прибра зад ушите си.
Цветът беше избледнял. Миналия месец беше намерила подобен нюанс в аптеката и се беше боядисала в банята си. Трябваше да го направи отново, но не днес. Днес щеше да изпълни съботния си списък със задачи, а след това да си почине.
Макар да се чувстваше по-добре, отколкото в библиотеката, тялото и беше сковано, а главата и – замаяна, сякаш можеше да поспи още час-два.
– Здравей.
Касия изкрещя и се изправи. Очите и попаднаха на мъжа в креслото с облегалка.
Столът на Едуин.
С Едуин в него.
– Какво правиш тук? – Тя се хвана за гърдите, опитвайки се да забави бушуващото си сърце.
– Как се чувстваш?
– Хм… по-добре? – Тя потърси телефона си на нощното шкафче, но той не се виждаше никъде. – Колко е часът?
Той се прозя и прокара ръка през разрошената си коса, преди да посегне към телефона си на масата.
– Десет.
Десет. Нищо чудно, че главата и беше толкова замъглена. Беше спала петнайсет или шестнайсет часа.
– Защо си тук?
Едуин сви рамене.
– Беше болна.
– От колко време си тук?
– Известно време.
Тя го погледна отстрани. Ако е било десет, тогава…
– Ех, ти ме гледаше как спя ли цяла нощ? Не мога да реша дали това е мило или странно.
– Всъщност е неделя.
Касия примигна.
– А?
– Да. От петък вечерта не си на линия. Пренощувах в спалнята за гости, но преди малко влязох да те проверя.
В това изказване имаше много неща за смилане, но мозъкът и беше заседнал в неделя. Беше неделя. Беше проспала цял ден.
– По дяволите. – Тя отхвърли завивките от тялото си и се изправи на крака. Само че краката и се подкосиха и главата и се завъртя от внезапното движение.
– Спокойно. – Едуин излетя от стола си и я хвана, преди да се сгромоляса на пода. Силните му ръце я обгърнаха около кръста, като я задържаха на крака, докато тя увисваше на гърдите му.
Главата и пулсираше, а погледът и беше изпълнен с бели петна. Може би не беше толкова отпочинала, колкото си мислеше.
– Седни обратно – нареди Едуин, този дълбок глас беше толкова топъл и успокояващ, колкото и свежият, чист аромат на тениската му с дълги ръкави.
Това беше миризмата на мъжа на мечтите и. Беше чула този глас и в съня си, който мърмореше думи, които не можеше да си спомни. Може би това изобщо не беше сън.
– Ти остана с мен – прошепна тя, като наклони поглед към лицето му. Никога не бяха били толкова близо, а и бос, той се извисяваше над нея.
Челюстта му беше по-брадясала, отколкото в библиотеката в петък. Под сините му очи се виждаха слаби кръгове.
– Както казах. Ти беше болна. И не исках да бъдеш сама тук.
Сама. Защото съквартирантките и бяха изчезнали. Джеф и Франсис не работеха в събота.
– О. – Тя изпробва силата в краката си, разхлабвайки хватката си върху ръцете на Едуин. Той я пусна, а ръцете му бяха готови да я хванат, докато тя се затъркаля обратно към леглото и се свлече на ръба му.
Касия погледна коленете си. Голите и колене. Беше облечена с розово-червени раирани пижамени панталони и подходящ топ с копчета. Комплектът беше подарък от Джош за Свети Валентин миналата година.
Тя мразеше тази пижама. Не я беше обличала от месеци. Но когато бе опаковала живота си в Хюз, също не бе успяла да я изхвърли.
– Ти си ми сменил дрехите – каза тя. В петък беше облечена в чифт дънки и черен пуловер.
– За това. – Едуин потърка тила си, после се върна на стола и седна с лакти, подпрени на коленете. – Беше невинно. Кълна се. След като те оставих, се прибрах вкъщи, но започнах да се притеснявам. Затова спрях до магазина и взех малко супа, мислех да я донеса за вечеря. Намерих те заспала на пода до стълбите.
– По дяволите. – Касия изстена. Значи причината, поради която не си спомняше нищо след това, беше, че на практика беше загубила съзнание.
– Донесох те тук. Сложих те в леглото. Мислех, че ще се събудиш в някакъв момент. Завъртях се наоколо, изгледах няколко филма в киносалона. Проверих те след полунощ и ти имаше температура. Затова се обадих на лекар. Тя дойде и се увери, че не е нещо сериозно. Каза ми, че това е просто вирус, който трябва да премине и да наблюдавам внимателно температурата ти да не се повишава.
– Имате лекар, който ходи по домовете ли? – Защо това не я изненада?
Той сви рамене.
– Д-р Харп е семеен приятел. Тя е лекар на Айви.
– Добре, – изрече Касия. – И кога точно ме съблече?
– Обещавам, че не съм гледал. – Той вдигна ръце. – Много.
Касия увисна. Може би ако беше някой друг, щеше да се почувства насилена. Но по някаква причина идеята Едуин да се грижи за нея беше очарователна. Освен това усещаше презрамките на сутиена си. Ако беше видял нещо, щеше да е все едно да я види по бански.
– Не си ядосана? – Попита той. – Помислих си, че ще се ядосаш.
– Вероятно трябва да съм. Сигурно все още съм в делириум.
Той се засмя.
– Трябва да хапнеш нещо.
– Да. – Но идеята да отида до кухнята изглеждаше толкова плашеща, колкото и да бягам в маратон.
– Веднага ще се върна. – Едуин излезе от стаята и изчезна в коридора.
Касия си пое дълго дъх и събра достатъчно енергия, за да се изправи. Отне и миг да намери равновесие, след което се запъти към банята. Колкото и да се нуждаеше от душ, енергията и беше изчерпана, докато наплиска лицето си с вода и си изми зъбите.
Тъкмо се връщаше към леглото, когато Едуин влезе в стаята с поднос.
Когато я видя да върви, красивите му черти се помрачиха.
– Трябваше да ме изчакаш.
– Всичко е наред. – Тя се свлече под завивките, усещайки как нова вълна от умора преминава през мускулите и.
Едуин постави подноса на масата, след това се приближи до леглото и ѝ помогна да се подпре на няколко възглавници. Свежият аромат отново я хвана за носа.
– Миришеш добре. – Този шепот трябваше да остане в главата и. Уф.
Той се усмихна и я уви като пашкул, докато прибираше одеялата около бедрата и.
– Ти ми го каза.
– Казах? Кога?
– Късно снощи. Вероятно около полунощ. Влязох да те проверя и ти ми каза, че мириша на първа целувка.
По бузите и се разля топлина. О. Боже. Мой.
– Съжалявам.
– Не се извинявай. Не знам как мирише първата целувка, но го приемам като комплимент.
Първата целувка миришеше на мъж. Като чист сапун с пикантни нотки. Като изкушение и очакване. Когато Касия затваряше очи, когато мислеше за аромата, който искаше да вдъхне, преди устните на някой мъж да докоснат нейните, това беше ароматът на Едуин.
Докато тя се потапяше във възглавниците си, той взе подноса и го поднесе в скута и. В малка чинийка имаше топъл боровинков мъфин, чаша портокалов сок и чаша парещ чай. В купа любимото и кисело мляко с праскови беше гарнирано с домашно приготвено мюсли.
– Ти ли направи това?
– Франсис, – каза той. – Тя е в кухнята и ти прави супа.
– О. – Сърцето и се стопли, докато откъсваше поредното парче мъфин. Преди да припадне на стълбището, тя имаше това безкрайно, празно чувство. Безнадеждност и осъзнаването, че наистина е сама.
Но може би не беше толкова сама, колкото си мислеше.
– Защо остана при мен? – Попита Касия, когато Едуин се върна на стола си.
– Не можех да те оставя да умреш, Ред.
Тя се усмихна, докато въртеше очи.
– Аз не умирах.
– Не, но ти беше болна. Айви и Елора ги нямаше. Те няма да се приберат още няколко часа. Не исках да си тук сама.
– Това е… – Уау. Тя не беше прекалено любезна с Едуин, но ето че той беше тук. Той дори беше извикал лекар. Емоциите запушиха гърлото и, затова тя отпи глътка чай, опитвайки се да освободи буцата.
– Аз не съм чудовището, за което ме мислиш, Касия.
– Не мисля, че си чудовище.
– Сигурна ли си в това?
– Сигурна съм. – Тя кимна. – Благодаря ти, че остана с мен.
– Добре дошла.
Последният път, когато се беше разболяла, беше в Хюз. Във втори курс беше хванала грип и баща и я беше пазил, без да я напуска.
Никога през живота си не беше боледувала, когато той не беше до нея, за да и помогне да се справи. Настинки. Грип. Одраскани колене и разабит среден пръст благодарение на единствения и сезон в баскетбола в четвърти клас.
На този стол трябваше да е баща и. Той трябваше да е човекът, който да помогне на болната си дъщеря.
Тя изяде още една хапка мъфин, като не откъсваше поглед от подноса, защото в очите и се появиха сълзи. Откакто беше дошла в Астън, беше свършила адски добра работа, за да загърби чувствата си и да се съсредоточи върху училището. С изключение на днес…
Днес тя нямаше сили да се отдръпне.
– Липсва ми баща ми. – Шепотът и изпълни стаята.
Липсваше и сега, когато го нямаше. Беше ядосана, че я е изоставил. Касия рискува да погледне Едуин и откри, че погледът му чака.
– Той…
Мъртъв. Тя вдигна ръка, като не искаше той да изрече тази дума.
– Да.
– Съжалявам.
– И аз. – Мълчанието между тях се проточи и колкото по-дълго продължаваше, толкова повече тя се нуждаеше Едуин да си тръгне. С едно изречение му беше разкрила повече, отколкото на който и да е друг човек през почти двата месеца, откакто беше в Астън. – Не е нужно да оставаш тук.
– Няма да отида никъде, докато не си стъпиш на краката.
Това не беше отговорът, който искаше да чуе.
– Ще се оправя.
– Разбира се, че ще се справиш. – Той вдигна книжката, която тя не беше забелязала на масата до него, и я отвори на една сгъната страница.
– Баща ми беше професор. История. Ако те беше видял да сгъваш страница по този начин, щеше да ти изнесе строга лекция за това как да се отнасяш с уважение към книгите.
Едуин се ухили.
– Това много прилича на Айви. Знаеш ли, че тя учи история?
Касия поклати глава и отхапа още една хапка от закуската си. Баща ѝ и съквартирантката и имаха повече общи неща от книгите и историята. И двамата също пазеха тайни.
Тайните на баща и бяха свързани с неговата смърт.
Едуин изглеждаше доволен от четенето, така че Касия се съсредоточи върху закуската си. Когато тя се пресегна да сложи подноса настрани, той остави книгата си и отнесе празните чинии в кухнята, а тя се сгуши по-дълбоко във възглавниците си и се обърна на бузата си, за да се вгледа в стола му.
След това той отново се върна и взе книгата си.
– Не е нужно да оставаш.
– Вече го каза. – Той отвори книгата си, кръстосвайки глезен върху коляното си.
– Защо?
– Защо, какво?
– Вече не съм в безсъзнание. Ще бъда добре. Защо оставаш?
Едуин се наведе напред, вниманието му беше изцяло насочено към нея. Интензивността в очите му, сериозността на лицето му накараха сърцето и да забие рязко.
– Защото мисля за теб повече, отколкото трябва.
– О.
– О, – имитира той. – И така, ето ни тук.
Тя изучаваше лицето му, докато той вдигаше книгата за пореден път.
– Какво четеш?
– Трилър. – Той я погледна откъм ръба, а ъгълчето на устата му се изкриви. – Обичам да ме интригува.
Защо имаше чувството, че той не говори за книгата?
– Наистина не трябва да ти се доверявам – промърмори тя.
– Вероятно не. Но ти си в делириум, помниш ли?
Определено бълнуваше. Най-разумното нещо, което би направила, е да настоява да си тръгне. Да си вземе душ и да се опита да учи, тъй като вече беше загубила цял ден. Въпреки това тя затвори очи и се остави на прелистването на страниците му да я приспи.
А когато се събуди от дрямката си, Едуин все още беше на стола си.
Назад към част 14 Напред към част 16
