Глава 22
Елора изхлипа. Винаги ли партито в Сигма е било толкова скучно?
– Никакво прозяване! – Изкрещя едно момче. Беше облечен като банан. Беше същият, който беше изкрещял, когато тя се прозя преди пет минути.
– Айви. – Тя удари приятелката си с лакът в ребрата.
Айви също се прозя.
– Какво?
Елора сбърчи вежда.
– Да, това е ужасно, – призна Айви. – Искаш ли да си тръгнем?
– Преди двайсет минути.
Айви кимна и посочи към изхода на залата за партита. Започнаха да прекосяват пространството, но напредъкът беше бавен предвид броя на хората, натъпкани тук.
Зала за партита не беше нищо друго освен голямо мазе под къщата на братството. Бетонните подове бяха лепкави от разлятите напитки. Въздухът миришеше на пот. В ъгъла беше поставен бар с три бурета и контейнер за боклук, пълен с червен сок от един Господ знае къде.
Елора не би приела чаша от този сок и за милион долара.
Дори Айви се беше въздържала да пие. Единствената причина, поради която бяха дошли тази вечер, беше да се появят. Не беше лесно да си осигуриш място в списъка на заветното Хелоуинско парти на Сигма и само глупак би пропилял поканата.
Или може би само глупаците се грижеха да бъдат видени.
Елора беше заобиколена от лица, които не познаваше, и това нямаше нищо общо с костюмите. Повечето от хората тук изглежда бяха по-млади ученици от Астън, като второкурсници и юноши, които нямаха право да ходят законно в клуб.
Тя отново се прозя, без да може да се спре.
В тълпата имаше няколко познати лица, предимно сигми и някои момичета от женските общества. В другия край на стаята Алисън Уинстън се пързаляше като зайче на „Плейбой“. Кучка. Елора не харесваше Алисън, но Айви я мразеше със страст. На миналогодишното парти на „Сигма“ Айви случайно беше блъснала Алисън, което я накара да разлее питието си върху костюма и.
Тази вечер Елора нямаше сили за подобна драма. Нуждаеше се от душ, последван от поне осем часа сън.
След като измина цяла вечност, те най-накрая стигнаха до вратата на стълбището. В ъгъла момче, облечено като каубой, беше притиснало едно момиче до стената. Хихикането на момичето беше като пирони върху тебеширена дъска и Елора се разгневи.
Никога повече. Дори това да не беше последната и година в Астън, тя никога повече нямаше да дойде в къщата на Сигма.
Айви се ухили в гърба на каубоя.
– Ако някога ти кажа, че искам да дойда тук отново, моля те, зашлеви ми шамар.
Елора кимна.
– Дадено.
– Каква загуба на коса и грим – промърмори Айви.
Бяха прекарали по-голямата част от деня в подготовка за тази вечер. В имението беше дошъл гримьор и прекара часове над лицата им.
Както винаги, Айви беше облечена в зелено, а роклята и с пайети блестеше, докато се изкачваха по стълбите. Гримът и беше сравнително семпъл, със зелено около очите и челото. Фризьорът беше оформил русата и коса на космически кок, след което я беше окичил с лиани от бръшлян.
Гримът на Елора беше отнел значително повече време – изящен дизайн на череп. Едното и око беше очертано в черно, с червени и бели точки. Другото и око беше изпъстрено с безброй червени, златисти и бели цветове. Сложният дизайн беше отнел един час.
Устните и, оцветени в кафяво, имаха зашита линия, която се простираше до бузите и. Същите шевове бяха вплетени по челото и бузите и.
Но освен лицето и, костюмът и не беше кой знае какво. Роклята и беше черна без презрамки, която беше намерила в гардероба си. Същото важеше и за обувките и.
На Елора просто не и пукаше. За Хелоуин. За партито. За външния и вид.
Стигнаха до площадката и тръгнаха по лабиринта от коридори към входната врата. Докато вървеше, пръстите на Айви прелитаха по екрана на телефона и, призовавайки шофьора си.
Елора усети студения бриз от отворената врата – отчаяно и се искаше малко свеж въздух, но преди да успеят да избягат, един мъжки глас се обади откъм гърба им.
– Айви!
По дяволите. И двете се обърнаха, когато Майкъл тръгна по пътя към тях.
Стъпките му бяха забързани, сякаш знаеше, че ще ги чакат. Беше облечен като Хю Хефнър – от бялата моряшка шапка, през червената кадифена роба, до сатенените черни панталони и тръбата, която държеше в ръка.
И сега костюмът на зайчето на „Плейбой“ на Алисън Уинстън придоби смисъл.
Дали Айви беше забелязала?
Майкъл изглеждаше добре и беше богат, но Елора никога не беше виждала привлекателността му. Високомерието му я задушаваше и винаги я е дразнело. Освен това беше прекалено приятелски настроен към Алисън Уинстън.
Част от нея си мислеше, че това е причината Айви да се интересува от Майкъл. Не толкова заради него, колкото за да вбеси друго момиче.
– Здравей. – Той вдигна брадичка към Елора, после се наведе, за да целуне Айви по бузата. – Ти си тръгваш?
– Да, – каза Елора, преди Айви да успее да каже друго.
Майкъл се нацупи.
– Остани.
– Нямаш ли си малко зайче, което да те забавлява тази вечер? – Попита Айви със захаросана усмивка. Така че тя беше видяла Алисън.
– Това е само костюм. – Той сви рамене, после вдигна ръка, за да я прокара по голата и ръка. – Остани за малко. Двайсет минути. Десет. Ще взема каквото мога да получа.
От въздишката, която Айви изпусна, Елора разбра, че ще остане. Но дори Майкъл да убеди Айви да остане за десет минути, това бяха прекалено много.
– Тръгвам си – каза Елора на Айви.
– Можеш да вземеш колата. Просто го изпрати обратно, след като те закара.
Без да каже нито дума, Елора излезе от къщата, оставяйки Айви в лапите на Майкъл. Или може би беше обратното. Тя все още не беше разбрала игрите им с властта.
Кола чакаше на алеята на Сигма, когато тя излезе навън. В момента, в който се плъзна на задната седалка и затвори вратата, тя вдиша тишината.
– Айви остава тук – каза тя на шофьора. – Трябва да се върнеш, след като ме закараш.
Шофьорът кимна.
– Връщате се в имението ли, мис Малдонадо?
– Не. Към Измяната. Моля.
– Разбира се.
Елора харесваше този шофьор. Той говореше само когато беше абсолютно необходимо и като че ли предпочиташе да шофира в тишина, вместо радиото да е включено на ниски обороти. Освен това имаше красиви зелени очи. Косата му беше снежнобяла и по някаква причина тя си го представяше с внуци. Как се казваше той? Райън? Райли? Рой.
– Рой.
Очите му се стрелнаха към нейните през огледалото за обратно виждане, преди да се върнат на пътя.
– Да, госпожице?
– Никога не минавайте на жълта светлина. Никога не превишавайте разрешената скорост. Айви преминава през шофьорите като вода през пясък. Тя ще ви уволни без колебание, ако смята, че сте лош шофьор.
Той обмисли думите и за момент, след което и кимна отново.
– Благодаря.
Елора не беше предупреждавала шофьорите преди, точно както не беше предупреждавала предишните съквартирантки по начина, по който беше предупредила Касия. Защо той? Защо тя?
Може би това нямаше нищо общо с шофьора или съквартирантката и всичко се дължеше на факта, че тя беше напълно изчерпана откъм енергия. Не искаше да научава името на новия шофьор или да се запознава с друг съквартирант.
През двете седмици, изминали след конфронтацията с майка и, емоционалната устойчивост на Елора бе паднала до най-ниското си ниво. Джоана не беше се свързала с нея, не че Елора беше очаквала нещо от майка си. Разбира се, не и извинение.
Така че заедно с тайните си тя носеше и планина от негодувание.
Тежестта беше толкова голяма на раменете и, че в края на всеки ден се чувстваше така, сякаш е пробягала маратон. Всяка сутрин ставаше все по-трудно да се измъкне от леглото си – от празното си легло.
Не беше чувала Заин през последните две седмици. От нощта, в която го намери в стаята си, след като бе съсипала срещата му. Вероятно бе издигнал стени и бе продължил живота си. Нищо не се беше променило.
Те бяха приключили.
Да отиде в „Измяната“ тази вечер беше грешка. Елора съжаляваше за решението си, а те дори не бяха пристигнали. И все пак тя просто… имаше нужда да го види. Имаше нужда да открадне частица от силата му, както преди две седмици, за да издържи още малко на това.
Празниците наближаваха. Тя не можеше да развали Деня на благодарността и Коледа за татко и Лукас. Ако успееше да преживее Нова година, тогава щеше да намери подходяща възможност да обсъди това с баща си.
Очите и бяха натежали, люлеещото се движение на колата почти я приспиваше. Но после забавиха ход и тя се изправи, докато Рой спираше до входа на клуба.
– Мога да отворя вратата си – каза тя.
– Ще имаш ли нужда да те закарам до вкъщи?
– Не, ще се оправя.
Той кимна.
– Тогава ще се върна да взема мис Кларънс.
Тази вечер опашката пред клуба беше шумна, разговорите бяха силни, когато тя излезе от колата. На вратата имаше допълнителен портиер. Музиката изглеждаше оглушителна тази вечер, сякаш ритъмът пулсираше през стените. Темпото и съвпадаше с пулсацията зад слепоочията на Елора.
Не се съмняваше, че ако напише на Рой, той ще се обърне и ще я вземе, но тя продължи напред, като желанието и да види Заин надделя над цъфтящото главоболие.
Измяна беше препълнена до краен предел с облечени в костюми посетители. Клубът грейна от жизненост, а тя искаше само да спи. Елора постоянно се блъскаше и блъскаше, докато си проправяше път към салоните. Тъкмо се канеше да тръгне нагоре по стълбите към етажа на Заин, когато погледна нагоре и спря.
Горе Касия и Едуин стояха до парапета в координирани тога костюми. Едуин се наведе ниско, за да прошепне нещо на ухото на Касия.
Интересно. Но не и изненадващо. Едуин винаги беше предпочитал типа на книжните червеи, вероятно защото беше толкова анти-Елена Кларънс. Майка им, която беше светска дама, не би била хваната и мъртва в библиотека.
Елора ги отхвърли и продължи да търси Заин.
Там. До парапета на салона на втория етаж, облечен в черен костюм, говореше с група мъже, също облечени в костюми, а не в „костюми“. Бялата риза под сакото на Заин изглеждаше неоново синя благодарение на черните светлини в клуба. Така изглеждаха и зъбите му, когато той се усмихна на групата. Заин подаде ръка, като потупа един от мъжете по рамото, след което се прехвърли към следващата група, като подари същата красива усмивка на гостите си, докато подаваше още ръце.
Заин беше дошъл да работи тази вечер. Щеше да води светски разговори с часове, да печели клиентите си, за да не им мигне окото да хвърлят по няколко хиляди долара за най-добрите му алкохолни селекции.
Елора се прозя.
Колкото и да беше изкушаващо да гледа Заин в стихията му, тя имаше нужда да се измъкне от обувките си. Петите я убиваха, а главоболието не изчезваше, затова се промъкна през масите и се насочи към стълбището, което водеше към кабинета на Заин.
Поставеният на стълбището охранител вдигна ръка, когато тя се приближи, после я отпусна до себе си, когато се забеляза разпознаването.
– О, съжалявам. Гримът…
– Всичко е наред. – Тя махна с ръка. – Бих искала да се кача горе.
– Ще трябва да съгласувам с г-н Кларънс.
Елора кимна.
Във вечери като тази Заин често водеше елитните си клиенти в офиса си на частно питие. Не за първи път някой отскачащ сервитьор я караше да чака, като първо искаше разрешение.
Затова Елора се обърна, давайки му миг, за да изпрати съобщение на Заин. На бара Томи забърка едно питие. Барманката носеше горнище без презрамки, което едва прикриваше гърдите и. На главата и имаше чифт ушички на зайче, много подобни на тези, които носеше Алисън.
Глупачки. Подигра се тя.
– Всичко е наред, – каза охранителят и се отмести от пътя и.
Докато стигне до най-горното стълбище, краката я боляха, затова събу обувките си и ги занесе в офиса на Заин. Със затварянето на вратата зад нея музиката се превърна в тъп тътен и облекчението за ушите и накара тялото и да увисне.
Тя се запъти към дивана и се сви на една мека възглавница, докато измъкваше телефона от джоба на роклята си.
Когато отключи екрана, я посрещна известие от Лукас. Снимката, която беше изпратил, беше на него и приятелите му, всеки облечен като футболист с размазани черни линии под очите.
Тя се усмихна и набра отговор.
Оригинален костюм
Усмивка се появи на устните и, когато трите точки се появиха мигновено на екрана.
Забавлявам се
Елора се засмя, докато набираше следващия си текст.
Бъдете в безопасност тази вечер
Същото важи и за теб
Тя притисна телефона до гърдите си и затвори очи. Тръпката на музиката резонираше през пода. Ароматът на Заин се носеше във въздуха. Комбинацията беше като приспивна песен и сънят я завладя почти мигновено.
Докато една ласка по бузата и не накара клепачите и да се открехнат.
Заин приседна до нея, а кокалчетата му проследиха линията на челюстта и.
– Здравей.
– Здравей. – Тя отново затвори очи, наслаждавайки се на тръпките по кожата си. Беше тихо. Музиката беше изчезнала. – Колко е часът?
– Три. Пропуснала си партито.
– Уморена съм от партита.
– Хубав грим.
– Благодаря. – Тя се усмихна и когато ръката му спря да се движи, осъзна, че не може да остане на дивана му цяла нощ. Избута се да седне и прибра кичур коса от лицето си зад ухото.
Още едно прозяване разтегли устата и. Те изглеждаха безкрайни, сякаш колкото и да спеше, никога нямаше да си почине достатъчно.
Заин се изправи и тръгна към бюрото си.
– Ти ли шофира?
– Не.
– Ще те закарам до вкъщи.
Тя кимна и се изправи, усещайки прилив на студ по кожата си. Диванът беше топъл и тя вече се страхуваше да излезе навън. Поколеба се и обгърна с ръце кръста си.
– Ето. – Заин свали сакото си и го сложи на раменете и. – За разлика от суитчъра ми, това ще ми трябва обратно.
– Добре. – Свършихме. Свършихме. Свършихме. Ако не продължаваше да си напомня за това, щеше да забрави. Не би могла да забрави.
– Хей. – Той сложи пръст под брадичката и, накланяйки лицето и. – Добре ли си?
– Уморена.
Той изучаваше лицето и, сякаш можеше да види умората в душата и отвъд модния грим и фасадата.
– Тази вечер беше натоварена, – каза тя.
– Да. – Той заобиколи бюрото си, отвори едно чекмедже, за да извади ключовете и портфейла си. След това прокара ръка по лицето си, през което прозираше собствената му умора.
Тя го посрещна на вратата.
С ръка на гърба и той я изведе, вдигна брадичка и махна на служителите си, докато приключваха с почистването на клуба.
Томи беше зад бара, а ушите на зайчето, които носеше по-рано, бяха изчезнали. Усмивката и помръкна, когато забеляза Елора.
– Довиждане, Заин.
– Добре ли ще е да заключите?
– Няма проблем. Ще се видим следващата седмица.
Той кимна, насочвайки Елора към задната врата.
Охранителят, който беше на стълбището пред офиса, беше отвън и пушеше цигара.
– Лека нощ, Заин.
– Лека нощ. Ще ми направиш ли услуга? Томи ще остане и ще заключи. Ще имаш ли нещо против да я изчакаш, докато приключи, и да я придружиш до колата и?
– Разбира се, шефе.
– Оценявам го. – Заин сложи ръка на раменете на Елора и я придърпа към себе си, докато вървяха към колата му на запазеното място. Тази вечер той караше своя Range Rover.
Щом тя седна на пътническата седалка, той я затвори и заобиколи, за да седне на шофьорското място.
– Твоето място или моето?
– Твоето. – Може би ако му позволи да изтощи тялото и, ако може да спи на една от възглавниците му, наистина ще се събуди отпочинала.
Пътуването до таванското му помещение беше тихо. Отвъд прозорците се виждаха светлини. Когато Заин се отби в гаража, той паркира до мотора си, но не слезе от колата. Вместо това се премести и преметна едната си ръка през волана, за да може да се обърне към нея.
– Дойде в клуба и отиде направо в офиса ми да спиш. Защо?
Явно откачалките бяха говорили, щом знаеше, че тя не е прекарала и миг в тълпата. Винаги ли го предупреждаваха, когато тя влизаше? Или това беше само тази вечер?
– Уморена съм. И без значение колко часа спя, не мога да намеря никаква енергия.
– Говорила ли си с баща си?
Тя поклати глава.
– Това те изяжда.
Тя кимна.
– Какво искаш, Ел?
– Тази вечер? Теб.
– А утре?
Елора нямаше отговор. Защото отговорът означаваше да се изправи пред страховете си. Да изрази страховете си. И да му каже, че имат общ полубрат.
Когато тя замълча, Заин стисна носа си.
– Не мога… Ако не спрем, това просто ще свърши кърваво. И за двама ни.
– Знам. – Бяха се унесли в миналото с техните закачки. Трябваше да спрат.
Утре.
Утре тя щеше да сложи край на това завинаги.
Но тази вечер трябваше да спи. Затова слезе от колата му и го последва на горния етаж, където съблече роклята си, изми грима от лицето си и се сви в леглото му, затваряйки очи при поредното прозяване.
Вече се страхуваше от това, което трябваше да направи на сутринта.
Назад към част 21 Напред към част 23
