Глава 15
МАРГАРЕТ
Джордж го нямаше. Бързаше да реши проблемите.
Аз останах в спалнята му, в личното му помещение, в компанията на няколко пухкави котки.
Напрежението почти беше изчезнало и аз се обърнах обратно към плешивия предател. Жреца остана безучастен, без да изпитва никаква вина. Потупваше раздразнено опашката си, примижавайки към телефона в ръката ми.
– О, майната ти! – Не можех да издържа повече.
Изправих се, пъхнах телефона в джоба на роклята си и се огледах, разглеждайки по-внимателно интериора.
Чудех се как ли живее любимия ми. Какво харесва той? Какъв стил предпочита?
Очите ми пробягаха по светлите стени, високите прозорци, тежките винени завеси и, разбира се, леглото. То беше огромно и на пръв поглед удобно. Чувствайки се малко перверзно, се приближих и седнах на ръба. Повъртях се върху пружиниращия матрак и веднага се изправих. Опънах одеялото зад себе си и отново се огледах.
Всичко беше наред, красиво, но освен вибрацията в стаята нямаше, нищо особено. Разходих се из стаята. Погледнах през първата врата, която разкри голяма, семпла баня в същия строг стил. Зад втората се намираше малък, подобен на кутийка кабинет.
Беше дълъг само около десет метра – дребнаво малко за мащабите на това място!
Имаше само бюро, фотьойл и рафт, вграден в стената.
И всичко това щеше да е добре, но тогава забелязах статива. Беше покрит с одеяло и стоеше в най-незабележимия ъгъл.
Разбира се, не беше хубаво да се ровим в чуждите вещи, но любопитството ме надви. Вмъкнах се в кабинета, внимателно вдигнах кърпата, покриваща статива, и отново не издържах:
– Какво?
Върху платното ме гледаше… аз. Блестяща, стройна, с купчина злато под краката ми.
А над главата ми се носеха блестящи кълба. И не знам какво беше толкова специално в това изображение, но истинските семена за подаръци, дремещи в ученическата ми чанта, се заинтересуваха.
Без никакви команди те изскочиха от джобовете си и се наредиха пред картината. Изглеждаха така, сякаш имаха очи.
Спомних си за историята на Филиния и…
– Портретът не е в Галерията – казах укорително. – Той е тук. Джордж го е откраднал… – Не, думата „откраднал“ не подхождаше на статута на монарха, затова се поправих: – Той го е реквизирал.
Имаше кихане.
Изтръпнах като крадец, хванат на местопрестъплението. Но се оказа, че това е само Жреца. Котката ме беше проследила и ме гледаше нагоре-надолу с укорителни очи.
Виждайки го се съвзех. Върнах покривалото на мястото му и попитах мрачно:
– Искаш телефона ли?
– Мяфхгрф! – Ми отговориха.
Мм-хм. И мяф и хгрф. Съжалявам, но и аз имам нужда от телефон. И изобщо, това е единственото нещо, което ме свързва с родния ми свят.
– Вземи си любимата – казах на Жреца. – Връщаме се в Академията.
Котаракът направи физиономия, от която ми се прииска да го ударя с чехъл.
– Искаш да кажеш, че не ти харесва Академията? – Възмутих се аз. – Искаш да кажеш, че в двореца ти е по-добре?
Риторичен въпрос, както се оказа.
В следващия момент на вратата се чу далечно почукване, последвано от глас:
– Лейди Маргарет, мога ли да вляза? Време е за хранене на домашните любимци.
– Влезте! – Изкрещях на автоматичен режим.
Излязох от кабинета и тогава видях още една картина, която вече не беше живописна. Слугата, когото бях видяла по-рано, влезе в спалнята с огромен поднос.
Жреца и Вайълет веднага се развеселиха и с вдигнати опашки се затичаха към този, който беше донесъл вечерята.
На подноса имаше всичко! И месо, и пастет, и вода, и дори кифличка с масло! Последното, както се оказа, беше предназначено за Вайълет. Котката се нахвърли върху кифлата с алчността на три гладни тигрици.
– Да – коментирах замаяно аз.
Както и да е, тази двойка е наистина разглезена. И да, ако бях на тяхно място, аз също щях да си вирна носа в общежитието.
Но! майната ви, както се казва.
– Моля, пригответе някаква чанта и малък запас от храна – казах на слугата. – Котките се местят.
Слугата не помръдна. Напълно невъзмутим! Но докато си тръгваше, видях как мъжът направи благославящ знак.
Сигурно беше затанцувал, когато излезе от вратата.
Напуснах двореца по необичаен начин. Промъквайки се! През коридорите на прислугата! Да се скрия от всички!
Водеше ме личният слуга на Джордж, който носеше и торбата с котките, заспали след обилния обяд. А отстъплението ни беше координирано и прикривано от няколко стражари от специалната гвардия на краля.
Защо? Джордж не преувеличаваше, когато говореше за кралицата майка!
Някаква добра душа беше информирала лейди Мира за моето присъствие, а майката на Джордж нямаше търпение да обсъдим „някои подробности от предстоящата сватба“.
Това беше фразата, която се предаваше на слугата по интеркома, и аз я чух. Миг и окото на слугата трепна.
Виждайки този тик, аз поясних:
– Толкова ли е лошо?
– Не, съвсем не – отговори категорично мъжът.
Той не можеше да говори лошо за майката на господаря си. Но аз можех да прочета много в лицето му! Очевидно бяхме в беда.
Ориентирах се бързо – наистина не исках да губя психическото си здраве.
– Има ли някакъв начин да си тръгнем, без да ни видят? – Попитах слугата.
Той примигна.
Мисълта за бягство от кралицата не беше в ума му. Неприлично. Неправилно. А нормалните хора изобщо не правят това.
Но! Аз не съм много нормална. Освен това имам чичо в опасност, изнудвач по петите ми, сватбата на собствената ми майка на хоризонта и всичко останало. В момента не съм в настроение за приеми. Особено пък хипотетични такива!
– Моля те, помогни ми – издишах жалостиво аз.
Слугата се събуди и ми помогна.
Сега вече се промъквахме. Движехме се бързо, но не достатъчно бързо. На някои места вървяхме пеша, на други препускахме – това важеше за онези участъци, в които трябваше да напуснем служебния коридор за „светлината“.
Водеха ни. Веднъж се наложи рязко да променим посоката и да направим голямо заобикаляне – а слугата вече беше загубил хладнокръвие и действаше с видим ентусиазъм.
Но в крайна сметка…
– Сякаш ви вижда – проскърца в гласа на един от гвардейците. – Лейди Маргарет не носите маяк за проследяване, нали?
Едва не ударих ръката си в челото!
Бръкнах в деколтето си и извадих медальона, който кралицата ми беше дала. Свалих го и замръзнах объркана. Какво сега? Къде да сложа това проследяващо устройство?
Първата ми мисъл беше да сложа проследяващото устройство на Жреца и да изпратя адския котарак на бегом из коридорите, но уви. Опашкарят беше ял и спал спокойно, дори вибрациите на чантата не го разтревожиха.
Просто да оставим висулката някъде в ъгъла? Такъв срам, такъв подарък. Освен това е напълно неефективно.
В опит да измисля някаква идея погледнах към слугата, който внезапно предложи:
– Мога да отвлека вниманието на лейди Мира. Но да те оставя сама е недопустимо. Първо, ще се изгубите, и второ, негово величество…
В следващия момент се стреснахме. Чу се шумолене, вратата към общия коридор се отвори и към нас се приближи зловещо изглеждащ мъж.
Един удар на сърцето, една секунда разпознаване и аз шумно издишах:
– Уайърст! Не правете това отново!
Войникът погледна нагоре с намръщена физиономия.
После погледна към слугата, който беше по-бърз от всички останали:
– Ето го Уайърст, за да те изпрати.
– Уайърст? – Бях изненадана.
– Отдавна е в двореца – кимна слугата.
Когато личният слуга на Джордж прибра фара, си помислих за това, че лейди Мира щеше да се ядоса. Всички ще трябва да се преструваме на глупаци. Ще трябва да се преструваме, че не са бягали, а просто са изпълнявали заповедите на краля, за да ме върнат там, откъдето съм дошла, без да ни видят.
– Добре. – Кимнах.
Кимнах, а моят неволен спътник от последното ми приключение в пещерите грабна котешката ми торба и поведе по пътя, далеч от приятната, но прекалено активна лейди Мира.
Изминахме остатъка от коридора, завихме по следващия и после…
– Внимавайте. Твърде близо сте – прошепна пръстенът на Уайърст.
Ъм…!
Още един миг, още едно разклонение на служебния коридор. Кратък пробег, още едно предупреждение и воинът поклати глава:
– Не, това няма да стане.
След това ме погледна остро и ме предупреди:
– Не опитвайте никакви трикове, лейди Маргарет.
А? Какви трикове?
Но нямах време да попитам. Уайърст натисна част от стената и пред нас се отвори таен проход.
– Натам – заповяда специалистът. – Бързо.
Подчиних се и за няколко дълги мига потънахме в мрак.
Преминаването през тайния проход беше едновременно по-лесно и по-трудно. Коридорите бяха изключително тесни, таванът – нисък, а пътеката се осветяваше само от илюминарите от арсенала на Уайърст и моя рубин.
Илюминаторът беше добре, но рубинът… той блестеше с червеникава, плашеща светлина. Такава, че ми се искаше да потръпна и да побързам.
Но не можех да го направя достатъчно бързо. По-лошото беше, че тайният проход приличаше на лабиринт. Сякаш не беше предназначен за спасяване, не за спешна евакуация на важни хора, а като капан за врагове.
Три пъти сменихме посоката. Два пъти се изкачихме нагоре, а после започнахме да се спускаме и, ако вярвахме на сетивата си, слязохме някъде под земята.
В един момент Уайърст спря, като гледаше някакви символи на стената, и каза:
– Чудесно. Ще минем през третия коридор и ще се озовем в града. Недалеч от казармата на градската стража.
Мммм… Може би не трябваше да бягам от лейди Мира. Може би не трябваше да се паникьосвам. Та тя щеше да ми надуе главата, и какво от това?
Но не го изрекох на глас, просто кимнах и се доверих на надеждността си. Продължихме по пътя си и когато завихме в третия коридор, червеното сияние на рубина падна върху друг символ на стената.
Между другото, в тези коридори имаше много символи и един от тях беше по-непонятен от другите. Минах покрай тях и не им обърнах ни най-малко внимание. Но после се спрях, бях наистина вглъбен в тях.
И извиках на моя придружител, който вървеше пред мен:
– Чакай!
Войникът забави ход, обърна се рязко, а аз се загледах в стената.
Тя ми напомни за нещо. Не, не символът, а самата ситуация! Едно мазе, една стена и… някакво подозрително нещо.
Но един снаряд не пада два пъти в една и съща фуния, нали? И изобщо… кралското семейство не би държало някакво чудовище да пази съкровището под собствения им дворец, нали?
– Лейди Маргарет? – Уайръст се озова до мен и ме погледна тревожно. – Какво става?
Посочих изписаната на стената следа и попитах:
– Какво означава това?
– Извинете? – Не разбирах.
– Това, този символ. Какво означава?
– Какъв символ, лейди Маргарет? – Уайърст беше изненадан. – За какво говорите?
Чакай. Той не може да го види? Как може да не вижда толкова очевидна глиганска шарка? Особено когато рисунката активно трепти?
– Ето го – забих пръст в изображението и пръстът ми изведнъж потъна.
Извиках. Шпионинът подскочи и сграбчи дръжката на меча си, а стената… Да, да, тя се отмести с плавно шумолене.
– Да се махаме оттук. Сега! – Заповяда придружителят.
Само че ние не можехме да се измъкнем.
Бяхме замръзнали – частично. Тоест не можех да направя крачка назад или да се отдалеча от вратата, но можех да направя малка крачка напред.
– Не мърдайте, лейди Марго – изръмжа Уайърст. Той поднесе пръстена на интеркома към устните си, но той не проработи.
Омагьосаният камък не мигаше, не блестеше и се преструваше на мъртъв.
– Ще измислим нещо – каза Уайърст.
Но отново не успя. През тези безкрайни секунди, в които стояхме пред дупката в стената, нищо не ни идваше наум. А там, далеч, в дълбините на подземието, започна да се разгаря странна сребриста светлина.
Уайърст прокле обилно. Тук и сега щяха да ми пръснат главата.
И ми беше страшно и малко неудобно! Не, не. По-скоро неловко, отколкото страшно.
– И така? – Най-накрая прошепнах. – Ако няма връщане назад, да вървим напред?
Затворих очи, концентрирах се и мечът на Уейз се появи в ръката ми. Оръжието проблясваше жадно по острието си и по някаква причина застина.
Семената изобщо не реагираха. Извадих ги от джоба си, а те дори не потеглиха. Изпаднаха в зимен сън. Сякаш нямаше никаква опасност.
Уайърст отново изруга, но по-тихо – сигурно си беше спомнил, че с него има дама.
След миг не издържа повече и изстена:
– Негово величество ще ме убие!
– Това не е невъзможно – „окуражих“ го аз.
Това беше всичко. Страхът ми се оттегли и аз преминах през вратата, в далечното сияние. Уайърст се опомни, настигна ме и въпреки тесния коридор се втурна напред, като ме покри.
Чантата с котките драсна силно по стената и се чу нелюбезно котешко ръмжене. Но никой не се измъкна!
– Лейди Маргарет, опитайте се да се свържете с Джордж – осъзна със закъснение Уайърст. – Вие също имате средство за комуникация, нали?
Мм-хм. Имах. Но татуировката не се усещаше по същия начин, както обикновено. Лопатката с йероглифа върху нея беше забележимо студена. Същият хлад се разпространяваше и към мястото, където се бе настанил странно мълчаливият Шарш.
– Това е достатъчно – прошепнах аз. – Не се паникьосвай.
Обзалагам се, че безмълвно са ме изпратили на дълго епично пътешествие.
Но все още нямаше накъде да вървим и ние продължихме по неизвестния коридор. Имах усещането за дежа вю.
В края на пътя обаче не ни чакаше Актиния…
Бавно, предпазливо стигнахме до просторна зала, в центъра на която имаше правоъгълен басейн, пълен с някаква течност – именно тази течност блестеше.
А в центъра на басейна, върху малък каменен остров, стоеше каменен саркофаг.
– Майка му… стара – отново не издържа Уайърст.
Той се страхуваше. Това е сигурно! Но аз го погледнах с любопитство.
После прибрах меча си зад кожената каишка на роклята си и направих няколко крачки до ръба на водата.
– Недейте, лейди Маргарет. Не се приближавайте повече.
Каза Уайърст и в обемистата чанта, окачена на рамото му, котките най-сетне се размърдаха. Жреца пръв измъкна лице и издаде неприятно, гневно мяукане. После се появи и главата на Вайълет – котката го погледна с много кръгли очи.
Е, какво да кажем за мен…
Аз не съм оттук! Нямах никаква представа къде сме попаднали! Затова и попитах:
– Къде изобщо сме?
– Нямам представа, Ваше Величество… – Уайърст се поколеба и се поправи: – Лейди Маргарет.
Замръзнахме, защото тишината, която витаеше в залата, беше станала много гъста. Нито звук, нито шум, нито шумолене, дори собственото ни дишане се беше превърнало в нещо напълно нечувано. Сякаш то не съществуваше.
По гръбнака ми отново преминаха тръпки и тогава ние, или по-скоро аз, получихме отговор:
– Вие сте гости.
Ъмх…! Добри „гости“! Вкарани насила. На практика изритани в непознато подземие.
– Кой е там? – Възкликна Уайърст, като извади оръжието си.
Каза и замръзна.
Не в преносен, а в буквален смисъл. Воинът замръзна по средата на движението си, сякаш вкаменен.
И котките замръзнаха заедно с него! Жрецът с вдигната устна и оголен зъб и нежната Вайълет, шокирана от случващото се.
Но, парадоксално, аз не усещах нищо друго освен леко безпокойство. Вместо да направя опит да скоча към спътниците си и някак си да ги разтърся, аз попитах с равен глас:
– И така, кой е тук?
Водите на басейна се раздвижиха и именно от тази светеща течност се чу:
– Аз…
Ехаа,спря на най-интересното място. Много нелюбезно от Ваша страна😃