„Плаках и за себе си“
ГЛАВА 49
МАГИ
По някое време бях заспала по време на пътуването към дома. Главата ми беше притисната към Уест, а ръката му беше около мен. Усещах как пръстите му нежно си играят в косата ми. Той ме караше да се чувствам топла и в безопасност. Имах нужда от това след посещението при майка ми.
Не бях подготвена. Едно беше да знам, че тялото ѝ е под земята. Да видиш гроба беше друго. Ръката на Уест в моята ръка ми даде силата, от която се нуждаех, за да се изправя срещу нея. След като се бях уверила, че няма да падна на земята в ридание, го бях пуснала, за да мога да поговоря с нея.
Разказах ѝ всичко за живота с чичо Бун, леля Корали и Брейди. Започнах от деня, в който пристигнах, и се опитах да и разкажа всички важни неща. Особено за Уест и баща му. Когато приключих, разбрах, че Уест е бил прав. Разговорът с нея ме накара да се почувствам така, сякаш тя е по-близко.
– Татко ми пише. Иска да и каже тази вечер – прошепна гласът на Брейди.
На нея, като на мен? За какво говореха?
Уест се напрегна под мен, а аз останах неподвижна, със затворени очи.
– Тя има нужда от малко време, след като видя майка си днес – каза той толкова тихо, че се зачудих дали Брейди го чува.
Брейди въздъхна.
– Съгласен съм. Ще говоря с татко. Майка ти отново си е вкъщи? Нали? Не се ли прибра миналата седмица?
Майката на Уест си беше вкъщи, но се държеше странно. Знаех, че той се притеснява за нея. Беше напуснала толкова внезапно след смъртта на баща му и беше отишла при собствената си майка, оставяйки Уест да се справя сам с нещата. Изобщо не приличаше на нея. Сега, когато се върна, се държеше странно. Забравяше неща, изгаряше храна, спеше по половин ден.
– Да, тя си е вкъщи – отвърна той. Притеснението в гласа му беше очевидно. Искаше ми се да го прегърна и да му обещая, че всичко ще бъде наред. Но не можех да го направя, защото не знаех със сигурност, че ще бъде така.
Изчаках да видя дали ще кажат нещо повече за това, което чичо ми искаше да ми каже. Когато след няколко минути те не казаха нищо, аз се протегнах и бавно седнах.
– Крайно време беше да се събудиш. Спа през по-голямата част от пътуването – каза Брейди с подигравателен тон.
Уест се ухили и ме придърпа към себе си, като целуна върха на главата ми.
– Остави момичето ми на мира. Тя имаше дълъг ден.
Уест знаеше какво щеше да ми каже чичо ми Бун. Ако го попитах, той щеше да ми каже. Нямаше да го скрие от мен. Наклоних глава нагоре, за да го погледна. Той наклони главата си надолу, за да срещне погледа ми.
– Благодаря ти – казах аз.
– Всичко – отвърна той. Не беше нужно да казва повече, защото знаех какво има предвид. Щеше да направи всичко, от което имах нужда. Всичко, което поисках от него.
– Можем ли да спрем със сладките глупости, моля? Вие не сте сами – каза Брейди.
Уест се усмихна. Обичах тази усмивка.
Изчаках, докато Уест се прибере вкъщи, за да провери майка си, преди да сляза долу, за да се изправя срещу чичо ми Бун. Брейди и Уест знаеха нещо, което трябваше да знам, но и двамата искаха да ме защитят. Колкото и да оценявах това, исках да знам какво е то.
Чичо Бун седеше в креслото си с книга в ръце. Той ме погледна през очилата си за четене. Видях кратък проблясък на загриженост, преди да го прикрие и да ми се усмихне.
– Добре ли си пътувахте? – Попита той.
– Имах нужда от това. Да я видя – казах му аз. – Но също така имам нужда да знам какво е това, което Брейди и Уест все още не искат да знам.
Чичо Бун се намръщи и след това остави книгата си, преди да свали очилата си.
– Днес ти преживя много, Маги.
Бях. Той беше прав. Но това не променяше факта, че имах право да знам тази тайна, която ме засягаше.
– Искам да знам.
Той ме помоли да седна срещу него на дивана. Обмислях да му кажа, че просто ще стоя, но отидох до дивана и седнах. Той явно не искаше да ми каже каквото и да беше, а аз знаех, че трябва да е нещо свързано с баща ми.
Стиснах здраво ръце в скута си и зачаках.
Чичо Бун ме проучи за момент, преди да заговори.
– Това е баща ти… – започна той. Ужасът и страхът, които дойдоха с тези няколко думи, потънаха в мен. – Той е мъртъв, Маги. Намерили са го тази сутрин.
Той е мъртъв.
Две думи, които би трябвало да означават тъга, опустошение, болка, но това ми даде само усещане за празнота. Исках да почувствам облекчение, но не можех. Той беше отнел майка ми от мен. Прекъсна живота ѝ и разруши всичко. Исках да се зарадвам, че го няма. Че никога повече няма да видя лицето му.
Но не можех.
Вместо това просто седях там и повтарях тези две думи отново и отново в главата си. Беше свършило. Той е мъртъв.
Добрите спомени, които имах за него, не надделяваха над лошите. Имаше твърде много лоши. Твърде много тъжни спомени. Твърде много съжаления.
Майка ми беше красив предмет, който той искаше да притежава. В крайна сметка я беше притежавал, а след това я беше захвърлил, сякаш беше нищо. Тя го беше обичала. Виждах го в очите ѝ и в начина, по който искаше да му угоди. Но нищо от това, което правеше, не беше достатъчно добро. Тя не беше това, на което се беше надявал, но въпреки това не беше в състояние да я освободи и да я остави да живее своя живот. Беше я задържал само за да я унищожи накрая. За да унищожи всички нас.
Винаги съм вярвала, че той ме обича. Имах моменти, в които ме караше да се чувствам ценена и скъпоценна. Чудех се дали и майка ми е имала същите моменти. Дали затова го е обичала толкова много. Но той не беше достоен за любовта ни.
Аз го мразех. Искаше ми се да е мъртъв.
А сега беше.
Но имаше само празнота. Празнота в мен.
– Маги, знам, че е бил твой баща. Без значение какво…
– Не – казах аз, като попречих на чичо Бун да каже повече. – Не. Той не беше мой баща. Той престана да бъде мой баща в деня, в който ми отне майка ми. Не ми казвай, че съжаляваш за загубата ми. Не казвай, че е нормално да скърбя за него, защото той е мъртъв за мен от две години. Това само го довършва.
Чичо Бун не се опита да каже повече. Изправих се и побързах да се върна в стаята си. Там, където можех да бъда сама. Където нямаше да ми се налага да говоря.
Леля Корали дойде и почука на вратата ми няколко минути по-късно. Уверих я, че съм добре, че искам да бъда сама и не искам да говоря за това.
Тя не ми възрази.
Час по-късно прозорецът на спалнята ми се отвори и Уест влезе вътре. Лицето му беше изписано с тревога и загриженост. Взирах се в него от мястото си на леглото, където седях със сгънати под себе си колене. Кухината там, където би трябвало да е болката, се разби и първите сълзи се откъснаха на свобода.
Той беше на леглото, придърпвайки ме в прегръдките си, преди да започнат риданията. Докато бях сигурно притисната до него, плачех за всичко, което бях загубила. За всичко, което никога нямаше да имам. Плачех за майка ми и за това, че е починала трагично. Плаках за Уест и баща му. Плаках и за себе си.
Назад към част 49 Напред към част 51