Глава 25
Светът се оформя от хаоса, цветните петна се изострят, докато се превърнат в неща.
Първото нещо, което забелязвам, е гъделичкането на пшеницата върху отворената ми длан. След това е яркосиньото небе, което се стоварва върху мен.
После е Крадецът.
Той се разхожда из полето, облечен в черно, приличайки на жътвар, дошъл да прибере душата ми. Подобно на последния сън, да го видя по този начин е обезоръжаващо. Ако вземете чудовището, което живее под леглото ви, и го поставите на дневна светлина, какво ще стане тогава?
Той се приближава до мен, неудобно близо. Това е мястото, където се отдръпвам от него, където се бунтувам.
– Легнала си си с един мъж, а си се събудила с друг. Колко объркващо – казва той.
Аз не съм будна. Това е на върха на езика ми, но после се колебая.
Имам странното усещане, че точно това трябва да кажа. Че Крадецът е подготвил цялото ни взаимодействие и всичко това е част от нашата малка игра.
Само че аз вече не искам да играя.
Свърши ми желанието да се бунтувам, да се страхувам, да действам по някакъв предварително начертан сценарий.
Вместо да отговоря, се взирам в обстановката.
От хоризонт до хоризонт – безкрайни златни полета, които се вълнуват под болезнено синьото небе. През пшеницата се разнасят звуците на вятъра.
– Как избираш мястото, където да се срещнем? – Питам.
Косата му се разбърква, докато отговаря:
– Каквото ми е приятно в момента, това избирам.
Докато очите ми се взират в това остро синьо небе, на хоризонта започват да се спускат облаци. Те се движат неестествено бързо, събирайки се един върху друг.
Крадецът на души може да изгражда пейзажи от сънища и да носи лицата на мъртвите. Две зашеметяващи сили.
Облаците потъмняват като синини, докато не засенчат цялата земя. Небето се разцепва над нас и небесата се отприщват. Светкавици и гръмотевици.
Дъждът се сипе върху мен, а вятърът се блъска в тялото ми и разрошва косата ми. Чувствам се сякаш съм в центъра на някакъв ужасен вихър, а мащабите на всичко това са главозамайващо красиви.
– Плаши ли те това? – Пита крадецът. Той ме наблюдава внимателно, а вятърът и дъждът го раздират.
Не.
Обръщам се към него, а мократа ми коса се удря в кожата ми.
– Искаш ли да е така?
Загадъчна усмивка пресича лицето му и очите му проблясват заедно с мълниите.
Точно толкова бързо, колкото бурята навлиза, тя се оттегля. Дъждът спира, небето се прояснява и слънцето отново се показва.
– Мисля, че има от какво да се страхуваш. – Той започва да ме обикаля. – Неща, по-лоши от смъртта.
Спомням си затвора на Карнон, жените, оковани в железни окови, изнасилвани от Крадеца, бавно губещи себе си за тъмната му магия. Мисля си за войника, когото интервюирах.
Тук е тъмно. Много тъмно.
Искам да си почина. Защо не мога да си почина?
Той се връща пред мен.
– Никога няма да те оставя сама, чародейко. Никога. Прогони надеждата, ако я имаш. Никога няма да можеш да се измъкнеш от лапите ми. Дори и в смъртта.
Потърсих тъмните му очи.
– Какво съм направила?
Дали това, че съм сирена? Дали е толкова просто и повърхностно, колкото красива кожа, оформена върху красиви кости? Или е нещо по-специфично за мен? Нещо, което се е объркало отдавна?
Една част от мен, дълго спяща част от мен, се пробужда. Трябваше да се освободи още в гимназията, когато силите ми разцъфнаха, или когато Карнън ме промени, или дори когато Дез ме нахрани с люляковото вино, но не стана така.
Тогава не се случи, но сега го усещам, някаква отдавна погребана сила, която се надига дълбоко в мен.
Крадецът наклони глава.
– Какво си направила? – Повтаря той. – Оживи ме. Накара ме да почувствам как кръвта се влива във вените ми. – Той се приближава. – Ти ме възбуди. Мръсен човек, красива жена, неправдоподобна чародейка. Привлече вниманието ми и аз ще ти се наслаждавам известно време.
Няма да успея да му избягам.
Това е единствената проста истина, която толкова дълго отричах, и сега се изправям пред нея.
Наистина няма да избягам от него. Един ден скоро ще трябва да се изправя срещу Крадеца, но не насън, а в буден живот. Предстои разплата за нас и в края ѝ един от нас ще бъде победител, а друг – победен.
– Ще те чупя отново и отново, докато не остане нищо за чупене – казва тихо Крадецът и прокарва кокалчета по бузата ми.
Да ме счупи?
През целия си живот съм мислил за това погрешно. Аз не съм порцелан, който да бъде счупен, аз съм нещо съвсем друго.
Ще ме счупи ли?
Насочвам безпощадния си поглед към него.
– Можеш да опиташ.
На следващата сутрин, когато се събуждам, съм сама в леглото на Дез.
За миг просто лежа, събирам възглавницата си и вдишвам аромата на Търговеца.
Накрая сядам и прокарвам ръце през косата си. На нощното шкафче седи чаша кафе. На бележката до нея пише: „Докато мракът не умре“.
Изплъзва се малка усмивка. Взимам чашата и отпивам, като оставям ума си да се носи.
Неизбежно мислите ми се насочват към съня от миналата нощ. За първи път, откакто започнах да ги сънувам, не се плаша от кошмара. Аз и Крадецът на души сме изправени един срещу друг, но не като ловец и ловуван, а като противници. И тази подробност променя всичко.
От смъртта на Карнон насам се занимавам с бягане – дотолкова, че наистина не съм извършвала никакво преследване.
Оставям кафето си настрана, измъквам се от леглото и претърсвам вещите на Дез, докато не намирам бележник и химикалка. Връщам се обратно в леглото, отварям писалката и я притискам към страницата.
КРАДЕЦА НА ДУШИТЕ – контролира сънищата (малка смърт), носи телата на мъртвите, владее тъмна магия, привежда феите в състояние на оглупяване, раждат му се деца, които пият кръв и пророкуват …
Повечето от откритията имат нещо общо със смъртта, а тези, които нямат, изглежда са атрибути на Нощните феи. Не че това знание ме доближава до отговорите.
Глупава мистерия.
Можех просто да омагьосам Крадеца и да изтръгна признанията от него.
По дяволите.
Мога да го направя. Защо не се сетих за това по-рано?
Въодушевявам се за две-пет секунди, преди да си спомня, че по дяволите, вече съм опитала този хеттрик, след като изпих люляковото вино, когато той дойде при мен насън. Това не направи нищо, освен да възбуди изрода.
Толкова за тази идея. Освен ако сънищата нямат някаква своя собствена логика. Може би той е неуязвим за моя блясък само насън…
Разтривам челото си. Кой, по дяволите, знае в този момент? Въртя се в кръг и единственото, което успявам да направя, е да се объркам.
Оставям бележките си настрана и се измъквам от леглото на Дез. Открадвам от чекмеджето му една риза на Iron Maiden, пренебрегвайки сгънатите женски дрехи, които явно са предназначени за мен, вземам си чашата и тръгвам по коридора.
Намирам Краля на нощта в дневната му, благословено без риза, докато крачи напред-назад. Взира се в разгърнат пергамент, веждите му са набръчкани, а долната му устна е стисната между пръстите му.
Очите му се преместват от работата му към мен. Усмивката му се разпростира по лицето му, когато забелязва тениската ми.
– Много ти отива, Кали.
Вдигам чашата.
– Благодаря за кафето.
– Винаги, любов.
– Какво четеш? – Питам го, като се приближавам до него.
Погледът му пада върху пергамента и намръщената му физиономия се завръща.
– Доклади за състоянието на Другия свят.
За миг информацията е шок. Почти бях успяла да забравя, че дори на Земята Дез има множество задължения, с които все още трябва да се занимава.
Виж, това е доказателство, че от мен ще излезе лоша кралица.
– Какво казват? – Питам.
– Малаки е проследил Галехар до Фауната, но го е изгубил там. А що се отнася до самите кралства, Флора и Фауна търпят огромни загуби.
– Продължава масовото клане в тези кралства. Войниците на Крадеца се придвижват към всички големи градове и избиват всички феи, на които попаднат. Самите спящи войници понасят тежки загуби – феи от Флора и Фауна не се предават просто така, без да се бият – но клането продължава.
През цялото това време феите умират. Докато аз свалях шотове от тялото на Дез, онези войници сечаха невинни.
Стомахът ми се свива при тази мисъл.
Позволила си си да бездействаш – прошепва сирената ми. Ето какво се случва.
– Защо Крадецът би направил това? – Завладяването е кръвопролитен спорт, но тези кралства вече са паднали. Няма причина смъртните случаи да продължават.
– Защо наистина? – Дез вдига поглед от хартията и среща очите ми. – Имаш кутия с трофеи от някои от най-лошите хора. Какво биха направили те, ако дойдат на власт?
Щяха да убиват и осакатяват, да управляват кралствата си беззаконно и никой нямаше да е в безопасност, освен те.
– Това не е човек, с когото си имаме работа – възразявам аз.
Хората имат свои собствени подбуди, феите – други.
– Злото не действа толкова различно в различните светове – казва Дез. – Въпреки че феите имат талант за творчество и размах.
Дез оставя пергамента настрана.
– Между другото, мислех, че трябва да знаеш, че Тайфус Хенбан е мъртъв.
Отне ми минута, за да запомня името.
Кралят на Прогонените земи, при когото бяхме отишли за новини за Галехар.
Човекът с откраднатата магия на цял град сега е мъртъв и аз поне отчасти съм отговорна за това.
Вчера тази информация щеше да седи като камък в стомаха ми. Днес… днес съм в странно настроение.
– Какво се е случило? – Попитах.
– Точно това, което се опасяваше, че може да се случи. Хората му се надигнали срещу него и го заклали. Те си върнаха магията.
Магията, която той ги беше принудил да разменят…
Изтъргувана магия.
Очите ми се насочват към Дез.
– Какво?
Тръгвам към спалнята му, само за да открия, че Търговецът вече ме чака там. Той стои със скръстени ръце и ме гледа с любопитни очи. Заобикалям го, вземам хартията, която оставих на леглото, и се вглеждам в записките си.
– Мога ли да получа моята времева линия? – Подканям Дез с ръка.
Без да казва нищо, Търговецът изработва времевата линия, която бях създала преди дни, и я пуска в ръката ми.
Поставям двата документа един до друг на матрака. Над рамото ми Търговецът се взира в тях.
През цялото време беше точно пред мен.
– Галехар и Крадецът имат общи сили.
Назад към част 25 Напред към част 27
