„Шофирах така, сякаш бях в отбранителната линия“
ГЛАВА 40
НЕШ
Да се върна днес не означаваше, че трябва да пристигна навреме. Връщах се, дори и да беше трийсет минути след като беше ударил звънецът за закъснение. Не че не бях станал достатъчно рано. Въпросът беше, че бях излязъл до моя „Ескалейд“ около пет пъти и се обръщах и връщах вътре. Всеки път, когато излизах и започвах да се качвам на шофьорската седалка, бях изпадал в шибана паника.
Не бях шофирал от сутринта на инцидента. Дори когато се возех в колата с родителите си, бях стиснал дръжката на вратата толкова здраво, че кокалчетата ми побеляха. Не обичах колите. Звуците, миризмите и безжизненото лице на Хейгън до мен се върнаха в съзнанието ми.
Когато тази сутрин най-накрая седнах на шофьорското място и натиснах газта, гърдите ми бяха толкова стегнати от тревога, че мислех, че ще спра да дишам. Все пак се преборих с това. Принудих главата си да спре да се фокусира върху катастрофата. След няколко дълбоки вдишвания се успокоих достатъчно, за да шофирам. Карах бавно. Толкова бавно, по дяволите. Никога през живота си не бях шофирал така. Дори когато се учех да шофирам.
Но аз бях нащрек. Всеки автомобил около мен се подготвяше мислено за това, че може да загуби контрол или да направи грешна стъпка. Шофирах така, сякаш бях на отбранителната линия. Готов да се защитя. Придвижването до училището беше отнело много повече време от необходимото. Но аз го направих. Бях шофирал. Сам. И бях жив.
Това беше едно от онези неща, за които никога не си се замислял. Приемаш го за даденост. Карането на кола беше това, което очакващ с нетърпение от времето, когато си бил малко дете. Когато най-накрая ти се наложи да шофираш, си мислеш, че загрижеността на родителите ти е глупава. Знаеше какво правиш, щеше да се справиш. Трябваше да се примирят с това. Нищо нямаше да ти се случи. Докато … не се случи. Тогава всичко се промени. За мен никога не бих се качил в кола и не бих карал безпричинно, не бих докоснал телефона си и не бих откъснал поглед от пътя. За Хейгън този шанс никога нямаше да се появи. Всичко свърши.
Понякога уроците се научават по трудния начин. В други случаи това не е урок. То е следствие. Бях пощаден. Това беше урок за мен. Изглеждаше толкова шибано несправедливо, че Хейгън не беше получила този урок. Че неговият беше краят.
Влязох в училището, а в коридора беше тихо. Това се очакваше от всички, които бяха в първия си час. Не исках да се изправям пред кабинета, но не можех да вляза в клас без бележка за закъснение. През вратата, която винаги беше подпряна с тежък чугунен лъв, духаше вятърът от големия вентилатор от кутия, покрита с прах. Влязох вътре, наслаждавайки се на прохладния бриз като облекчение от сутрешната жега навън. Госпожа Мърфи си шепнеше със загрижена гримаса в ъгъла на кабинета с госпожа Дона, другата секретарка. Те не ме забелязаха. Изчаках на гишето някой да погледне в моя посока, но каквото и да си говореха, изглежда и двете бяха много разстроени.
Така или иначе не бързах да отида в клас. Щяха да ми задават въпроси, да ми съчувстват още повече и хората щяха да говорят. Аз щях да ги игнорирам, но те пак щяха да говорят. Това щеше да е досадно. Просто нещо, което трябваше да преодолея. Поне бях жив, за да го преодолея. Това беше единствената мисъл, която постоянно се връщаше към мен, когато се дразнех или бях потиснат през изминалата седмица. Разбира се, това беше гадна ситуация. Но аз бях жив. Можеше да бъда аз.
– Просто не мога да повярвам, Дейс. Той е женен. Има момиченце. – Този път шепотът на госпожа Мърфи беше малко прекалено силен. Напрегнах се, за да чуя повече. Не харесвах Дейс, но не исках нещо да не е наред със семейството му. Макар че той със сигурност не се държеше като женен. Човекът дори не носеше пръстен.
– Радвам се, че не я карат да влиза в една стая с него. Тя е дете – продължи госпожа Мърфи. – Срамно е. Просто съм ужасена.
Тогава госпожа Дона се огледа и ме видя. Тя бързо успокои госпожа Мърфи, като посочи в моята посока. Намръщената физиономия на госпожа Мърфи все още си беше на мястото.
– О, Неш, толкова се радваме, че си се върнал. Молих се за теб. Добре ли се справяш с всичко това?
В този момент можех да кажа много неща. За нейните молитви и за това как се справям. Но вместо това направих това, което майка ми ме беше възпитала да правя. Да бъда учтив. Тя не искаше да знае как се справям в действителност. Искаше да се почувства по-добре от всичко това. Искаше молитвите ѝ да действат. Така че тази вечер, когато си легне, да се чувства по-добре от трагедията и да се чувства така, сякаш е направила нещо, за да помогне.
– Благодаря ви, госпожо – отговорих аз. – Справям се по-добре.
Тя потупа ръката ми.
– Добре. Това беше ужасно нещо. Ужасно, ужасно нещо. Никога не е лесно да загубиш млад живот.
Кимнах с глава и държах устата си затворена. Предпочитах да чуя какво е направил треньорът Дейс. Всичко, за да отвлече вниманието от мен.
Тя подписа бележка за закъснение и ми я подаде. Но когато се опитах да я взема, тя не я пусна.
– Ти се срещаше с Талула, нали? Знам, че съм ви виждала заедно.
През всичките ми четири години в гимназията госпожа Мърфи никога не ме беше питала за запознанствата ми. Това беше странно.
– Да, госпожо – отвърнах аз. Тя също така беше споменала за срещите ми с Талула в минало време. Означаваше ли това, че Талула открито се среща с някой друг? Щях ли да бъда принуден да я гледам в коридорите с друго момче? Райкър беше споменал Брет, но, по дяволите, това беше бързо.
Тя ме погледна с извинителна гримаса.
– Ами, имала е тежка сутрин. Може би ще има нужда от добра дума, когато се върне в училище.
– Тя не е тук? – Попитах, като се нуждаех от повече информация.
Мисис Мърфи се намръщи. После сдъвка долната си устна.
– Тя е тук, но няма да се върне в клас. Може би искаш да отидеш да я провериш след училище.
Не бях доволен от Талула. Беше ми объркала главата. Мислех, че я мразя. Но осъзнах, че не е така, защото в момента единственото, което можех да изпитвам, беше загриженост. Притеснение. Трябваше ми повече информация. – Какво става? Къде е тя?
– Трябва да отидеш в час, Неш – каза госпожа Дона, пристъпи напред и докосна ръката на госпожа Мърфи. – Най-добре да не се говори за това.
Майната му. Тя нямаше да ме тревожи, а после да ми каже, че нищо не е направила.
– Добре ли е? Наранена ли е?
Мисис Мърфи изглеждаше така, сякаш искаше да каже още нещо, но погледна към мисис Дона, която със строго изражение на лицето поклащаше отрицателно глава. По дяволите.
– Просто върви в клас – повтори госпожа Дона.
– Защо не можеш да ми кажеш къде е? – Натиснах я.
Госпожа Мърфи отвори уста, за да каже още нещо, когато очите ѝ се насочиха към вратата зад мен.
– Аз съм Шарлот Дейс. Къде е съпругът ми? – Поиска жената.
Госпожа Мърфи заобиколи гишето.
– Точно тук – каза и тя.
Шарлот Дейс беше висока, слаба, руса, имаше по-големи устни, отколкото е нормално, и ходеше като някоя, която е участвала в някой от онези конкурси за красота. Тя тръгна след госпожа Мърфи. Гледах ги, докато вратата на директорския кабинет не се отвори.
Треньорът Д пристъпи напред и очите му се спряха върху тези на съпругата му. Бяха уплашени. Той беше уплашен.
– Ти, жалък парцал! – Изкрещя тя.
– О, боже мой – прошепна госпожа Дона.
Вратата се затвори зад тях, когато Шарлот Дейс я затръшна.
Госпожа Мърфи се обърна да ме погледне, а очите ѝ бяха кръгли от тревога.
Вече нямах нужда от обяснение. Разбирах какво се случва.
Талула и треньорът Дейс бяха заловени.
Назад към част 41 Напред към част 43