„Любовта не би трябвало да се обърне срещу теб толкова лесно“
ГЛАВА 49
ТАЛУЛА
– Какво? – Бях зашеметена. От всички неща, които щеше да каже, това не беше онова, което си представях.
– В деня на инцидента. Видях те. Хейгън беше с мен. Бях дошъл да те намеря. Говорихме след спора ни по време на обяда. И те видях да целуваш Дейс. Но на мен не ми пука. Вече не ми пука. Просто те искам. Искам да бъда с теб. Обичам те.
Поклатих глава и се отдръпнах.
– Видя ли ме да целувам г-н Дейс? – Попитах, за да поясня. Защото никога не бях целувала г-н Дейс. Бях се нахвърлила върху него. Това, което Неш описваше, никога не се беше случвало.
– Дойдох в стаята, Талула. Видях го да се навежда и да те целува. Така че, технически погледнато, предполагам, че той те е целунал.
Очаквах още, но той не каза нищо.
– Видя ли какво се случи след това? Къде беше ти, когато го отблъснах от себе си в пълен шок? Или когато избягах от стаята, а той ме последва в женската тоалетна? Видя ли, когато ми каза, че ме обича? Гледа ли, когато го молех да ме остави на мира?
Изражението му казваше всичко. Той не беше видял нищо друго освен целувката. Беше повярвал в най-лошото. Не ми се беше доверил. И когато имах най-голяма нужда от него, той не беше там. Когато имах нужда от него, той ме беше отблъснал.
– По дяволите, Талула – прошепна той. – Боже, толкова съжалявам. Не знаех. Видях целувката. Не можех да я гледам. Бях наранен. Напуснах. Не знаех.
– И аз не знаех защо ме изключи. Никога не съм била толкова уплашена, колкото когато стоях с часове на улицата, наблюдавах, чаках нещо. Някой да ми каже, че си жив. Че си добре. Всичко, което исках, беше да те видя, да те докосна. Да знам, че дишаш. Но ти ме изпрати, без да кажеш нито дума.
Той въздъхна и прокара ръка по лицето си.
– Аз съм идиот.
– Казваш, че ме обичаш, Неш. Но не мога да бъда сигурна, че вярвам в това. Не се предполага, че любовта може да се обърне срещу теб толкова лесно. Предполага се, че любовта трябва да е по-силна. Не е ли така?
Стояхме там мълчаливо, взирайки се един в друг. Никога не съм очаквала да чуя Неш Лий да ми казва, че ме обича. Беше нахлул в дома ми, за да го направи. Дори когато го бях отблъснала по всеки възможен начин. Но да му простя. Да забравя какво е направил, това ме направи уязвима.
– Аз се обърках. Не мога да се извиня достатъчно. Ако не можеш да ми простиш, ако не можеш да ме обичаш, моля те… не ме затваряй. Не мога да те загубя напълно. Ако единственото, което мога да имам, е приятелството ти, тогава ще го приема. Само за да те видя да ми се усмихваш. За да бъда близо до теб. Ако мога да имам това… ако това е всичко, което мога да имам, ще го взема.
Стоях там, без да мога да отговоря на това. Сериозно ли говореше той? Това ли беше истинската любов? Да приемаш всичко, което можеш да получиш, дори ако те наранява ежедневно? Толкова ли го обичах?
Обичах.
Загубата му ме беше пречупила, а после смазала. Той ми липсваше. Само това. Това, че бях близо до него, ми даваше покой. Не би трябвало. Бяхме хвърлили всичко навън. Как се чувствахме. Лъжите. Истините. Болката. И все пак в този момент имах усещането, че съм цяла. Защото той беше с мен. Той беше тук.
– Бях решила, че е по-лесно да не познавам любовта и да не я изпитвам, отколкото да я имам и да я загубя. Да знаеш какво си загубил е по-болезнено, отколкото да не знаеш какво никога не си имал. Но… Мисля, че грешах. – Въздъхнах и избърсах сълзите, които все още бяха по лицето ми, преди да продължа. – Мисля, че да познаваш любовта, да имаш това преживяване, да изпитваш радост от нея, е нещо, което всеки трябва да има в живота си. Това е част от живота. Това е, което в крайна сметка ни движи. Ние правим всичко заради любовта. Да знам какво е чувството да те обичам, да съм с теб, то беше там дори когато бях на тъмно място. Споменът ми помагаше. Колкото и да ме болеше, тя също ми помогна да премина през това.
Изражението на Неш беше напрегнато. Почти нервно. Несигурно.
– Означава ли това, че ти е добре да имаш само спомена? Или имам някакъв шанс? Защото аз наистина искам да имам шанс, Талула. Повече, отколкото съм искал каквото и да било в живота си. Мога да застана тук и честно да ти кажа, че ако сега ми се даде възможност да избирам между това кракът ми да бъде напълно излекуван и бъдещето ми във футбола да бъде възстановено, или да имам твоята прошка и шанс да имам твоята любов. Бих избрал теб. Кълна се в това.
Беше трудно да повярвам в това. Но лицето му беше толкова искрено. В очите му сега имаше неизплакани сълзи. Той също беше наранен. По-различно от мен, но и той беше сам по свой собствен начин. Да се впишеш в училището, да имаш приятели, това не оправяше всичко. Всички сме били сами в някакъв момент, дори в претъпкана стая.
– Повече от футбола? – Усмихнах се, когато попитах.
Бавна усмивка докосна лицето му.
– Кълна се.
Прошката е избор. Това е поемане на риск. Това е да се направиш уязвим. Но това е, което трябва да направиш, ако искаш да живееш пълноценно. Да се криеш от всичко това не е живот. Знам. Опитвала съм го много пъти. Нито веднъж не бях щастлива, че се крия от него. Да забравиш е по-трудно. Това е да се освободиш от бронята, която си поставил. Това е да се отвориш отново. Това е единственият начин да бъдеш истински щастлив.
– Обичах те през по-голямата част от живота си – признах му аз. – През по-голямата част от него те обичах отдалеч. Не те познавах истински. Но щом имах възможност, бързо се влюбих. Беше невъзможно да не го направя.
Той направи крачка към мен. Предпазливо.
– Това означава ли, че няма да бъдем просто приятели? Че имам още един шанс? – Тонът му е обнадеждаващ и болезнено сладък.
– Наистина ли си мислиш, че можем да бъдем просто приятели? – Попитах го весело.
Той сви рамене.
– Не, не съвсем. Но се хванах за всичко, което можех. Ако искаше да ми бъдеш само приятел, щях да го приема. Щях да се карам с всеки, който се доближи до теб. Вероятно щях да ти създавам проблеми, да те карам да ми крещиш. – Сега той се усмихваше и пристъпваше по-близо. – Също така накрая щях да се опитам да те целуна, а ти щеше да ме удариш в лицето.
Сега гърдите ни се докосваха. Бедрата ми се допряха до неговите. Усетих мириса на мента от дъвката му, когато дъхът му се смеси с моя. От това, че бях близо до него, коленете ми отслабнаха. Представях си, че така ще бъде винаги. Нищо не можеше да промени това.
– Не мисля, че щях да те ударя. – Думите ми прозвучаха шепнешком, а погледът ми се спря на устните му. Той имаше наистина добри устни, особено за мъж.
– Не? – Попита той, докато дланта му докосваше гърба ми и ме притискаше по-близо. Устата му беше почти върху моята.
– Определено не. – Гласът ми трепереше и тогава устните му докоснаха моите.
Сега и двамата бяхме различни. Бяхме преминали през много неща за кратък период от време. Но едно нещо си оставаше същото. Това беше мястото, на което принадлежахме. Бяхме намерили идеалното място в една невероятна ситуация.