Глава 3
Когато вратата на апартамента се затвори зад Блайт, аз се свлякох на единствения стол. Папката с папки едва не се изтърколи от ръцете ми.
– Добре, нека си изясним нещата – казах аз. – В началото на този месец Блайт ни извежда до една ферма, която е била на деветдесет и три процента унищожена от някакво много гадно магьосничество. Запознаваме се с Шейн, ловец на глави със сферичен череп, който е на мистериозна работа, която се оказва Варвара Николаева и нейният подъл заговор да превземе Ванкувър. Сега тя е мъртва и ние трябва да използваме цялата му разследваща работа, за да заловим мошеника, който я е убил. А този мошеник е Призракът, единственият най-отвратителен пич в града, който е наречен така заради способността си да изчезва безследно.
Лиена вече претърсваше картонената кутия, която досега съдържаше предмети като часовник, скулптура на орел с размерите на футболна топка, изработена от стъкло, и използвана салфетка, всяка от които в запечатана найлонова торбичка.
– А и не можем да кажем на никого за това – добавих аз. – Това е всичко?
– Предполагам, че е така – промълви тя и отвори следващата кутия. – Някои от тези доказателства трябва да са свързани с Призрака. Шейн щеше да разследва и двамата, тъй като Призракът и Варвара бяха врагове.
– Знаем ли нещо за Призрака, освен инцидента във фермата, коварното му отношение към съперничещите си мошеници и факта, че е гадняр, който отвлича хора?
– Е, това го знаем. – Тя посочи снимката, която Блайт ѝ беше подала и която сега лежеше върху една от многото кутии.
С неохота се надигнах от стола си, сложих папката на масата, взех снимката и…
Свети Адонис, това лице! Снимката приличаше на кадър от фотосесия за списание на модел на одеколон, само че вместо да ти продава сладкия мускус на суровата подправка и сексапила, този замислен мечтател продаваше ренегатска марка на кипящ гняв и… ами… сексапил.
Мъжът беше в средата на двайсетте и имаше светла кожа, къса разрошена коса, която беше или много тъмнокафява, или черна, и челюст, създадена да кара мъжете да завиждат, а жените да припадат. Снимката представляваше откровен кадър, на който обектът се взираше в нещо в далечината, а зад него се виждаше тъмна уличка.
– Това е Призракът? – Поклатих глава, озадачен. Нямаше агент в участъка, който да не е разглеждал поне веднъж досиетата на прочутия мошеник, включително и аз, а досега не бях виждал никакви снимки. Не беше като да съм забравил подобно лице, ако го бях направил.
Отворих папката, от която Блайт беше извадила снимката, и открих разпечатка на наградата на Призрака от архивите на полицията. Нямаше нито име, нито снимка. Изглежда, Шейн Давила не беше актуализирал списъка с наградите с резултатите от разследващата си работа.
Почуках с пръст по единствената полезна информация освен двумилионния списък с криминални обвинения: митичния клас на човека.
– Спириталис, друид – прочетох аз. – И „Аркана, алхимик“. Ди-митиците не са съвсем разпространени. Колко мислиш, че ще се забавляваме, ако свалим един друид-алхимик?
Лиена вдигна поглед от кутията си.
– Ще ми помогнеш ли? Или цял ден ще се взираш в снимката му?
– Трудно е да не го правя. Сериозно, този човек изглежда като дете на любовта между Мат Бомър, Джеймс Дийн и злата версия на онези пичове, които стоят без ризи пред магазините на „Абъркромби и Фич“.
Оставих я да се занимава с кутиите и се зарових в купчината папки, които ми беше дала Блайт. Първата съдържаше информацията, която успях да намеря в архивите на полицията: списъка с наградите на Призрака и напълно непросветения му профил, както и досиетата на всички полупредишни опити за арестуването на този човек – от тези на агентите до тези на ловците на глави и на цели гилдии.
Втората папка съдържаше предварителното разследване на агент Виньо за отвличането от тази сутрин, повечето от което беше записано чрез надраскани бележки върху листова хартия. Малко след девет часа сутринта библиотекарка в „Аркана Истори“, научна гилдия в центъра на Ванкувър, е станала свидетел как мъж в черно палто с качулка отвлича четиринайсетгодишно момче от стълбите пред библиотеката. Той е завлякъл детето в една уличка, където заедно с жертвата си са изчезнали във въздуха. Звучи доста призрачно, нали?
Докато някой не съобщи за изчезването на момчето, нямаше как да го идентифицираме, освен по черната кожена гривна, която беше изпуснал в борбата. Гривната, намираща се в торбичка за доказателства и прикрепена към доклада, имаше гравирана с руни лента, което я правеше някакъв артефакт. Така че знаехме, че момчето е митично, и това беше всичко.
Следващите няколко папки съдържаха разследващата работа на Шейн Давила, за която знаех, защото бяха покрити с такъв вид дребен, спретнат печат, какъвто би имал само един мъпет. Прелистих първата папка, в която подробно бяха описани кражбите на артефакти, приписвани на Призрака. Списъкът заемаше десетки страници.
– Не е съвсем екологично, д-р Медена роса – отбелязах под носа си. – Какво имате против компютрите?
Колкото повече се задълбочавах, толкова по-студено ми ставаше. Кражби, изнудване, убийства – все очаквани дейности за опасен мошеник, но една папка беше посветена изцяло на доклади за изчезнали лица. Да, в множествено число. Отвличането на това момче тази сутрин не беше първото родео на Призрака, свързано с отвличане на тийнейджъри.
Прелистих бележките на Шейн. Насрин Анвар, на тринадесет години. Джаспър Бригс, на седемнайсет години. Надин Ривър, на шестнадесет години.
– Всички те са тийнейджъри – казах по-силно, отколкото исках.
Лиена вдигна поглед от последната си кутия, която съдържаше колекция от книги.
– Какво?
– Жертвите на Призрака – всички те са деца.
Продължих да прелиствам безкрайни страници, броейки, докато не попаднах на последната. В нея имаше тридесет и две изчезнали деца. Тридесет и две. По шията ми се издигаше кипяща топлина. Кое чудовище се е нахвърлило върху деца? Документите, които Шейн беше събрал, включваха доклади за изчезнали лица и досиета, някои от полицията на МПД, а други – от обикновената полиция на МВР. Призракът не се ограничаваше само с митични деца.
Документите, които държах, хрущяха, докато ръцете ми се свиваха в юмруци.
Лиена се отдръпна от картонените си археологически разкопки, за да сложи ръка на рамото ми.
– Добре ли си?
Вдигнах профила на жертвата.
– Кристи Хуанг, на петнадесет години. Почти месец не беше обявена за изчезнала, едва когато доброволец в кухнята за супа, в която обикновено ходеше, забеляза, че не е наоколо. Това беше преди две години и половина и никой не е направил нищо, за да я намери.
Лиена ме стисна за рамото.
– Щом хванем този човек, той никога повече няма да докосне друго дете.
– Да, защото аз ще му намушкам и двете ръце.
Тя изсумтя.
– Знаеш ли, много по-страшно е, когато отправяш подобни заплахи.
Все още врящ, аз я погледнах.
– А?
– Всъщност можеш да правиш такива неща. В един миг.
– Имаш предвид изкривяване на реалността? – Отпуснах се на стола. – Малко вероятно. Имам повече вяра в това, че Кевин Джеймс ще спечели „Оскар“, отколкото в способността ми да пулпирам нечии ръце.
Тя побутна една шпатула, затворена в торбичка за доказателства.
– Винаги можеш да тренираш. Мога да ти помогна. Ако искаш.
Настроението ми пламна и се принудих да вдишам дълго. Тя повдигаше въпроса за изкривяването на реалността на всеки няколко седмици, откакто за последен път бях използвал мъглявата способност да превърна кука в котва, да удавя един демон и да спася живота ѝ. Това, което тя не знаеше – което бях скрил от всички – беше, че бях загубил всичките си магически сили за четиридесет и осем часа след това.
Това бяха най-ужасяващите два дни в живота ми и имах пълното намерение никога, никога да не повторя това преживяване. Следващият път силите ми можеше да не се върнат, а аз не можех да рискувам това. Повече нямаше да променям структурата на Вселената.
Като си наложих да се съсредоточа, оставих настрана профилите на жертвите на Шейн и събрах останалите документи, разпръснати по масата.
– Защо не ми помогнеш да се справя с всичко това? – Предложи ми Лиена. – Може би ще успеем да го осмислим заедно.
– Ще продължа да търся неща за жертвите. Може би ще успея да науча нещо.
– Капитан Блайт каза, че трябва да се съсредоточим върху…
– Не ми пука какво е казала Блайт – избухнах аз. По дяволите, гневът се върна. Поех си още един успокояващ дъх. – Сега това е нашият случай. Ще го направим по нашия начин.
– Добре – каза тя неутрално.
Разбърках свободните страници, опитвайки се да разчета дребния почерк на Шейн, след което претърсих стаята за нещо друго от рода на хартия. Точно когато си мислех, че съм намерил всичко, забелязах шепа хартии, захвърлени в празна кутия, сякаш бяха изхвърлени. Спасих ги и прегледах съдържанието им.
Още три профила на жертви, но те бяха различни. Никой от тях не беше младеж в риск. Бяха възрастни хора с работа и семейства: служител в клона на M&L във Ванкувър, международна банка, която се подвизаваше като гилдия; изгряващ маг в Международната асоциация на елементариите; и главен управител на малка гилдия на арканите в Съри, наречена „Кантирикс“.
Странно. За разлика от изчезналите тийнейджъри, тези отвлечени не бяха изчезнали незабелязано. Шейн беше разпечатал големи, дебели досиета на полицията на Мексико за техните изчезвания. Разпознах имената на няколко опитни агенти, които бяха водили разследванията, както и на шепа гилдии, които се бяха заели с наградите. И също така, за разлика от тийнейджърите, чиито изчезвания продължиха с години, и тримата възрастни бяха изчезнали през последния месец.
Партньорът ми разочаровано изстена и прекъсна разглеждането на случаите.
– Просто не знам какво гледам – изсумтя тя, изхвърляйки един товар с доказателства обратно в кутията.
– Това са книги – информирах я аз.
– Благодаря, Шерлок. – Тя вдигна чанта, съдържаща чифт дамски маратонки. – Нищо не е с етикет. Това е просто купчина глупости, половината от които са в найлонови торбички.
Посочих към обувките.
– Разпознавам ги. Шейн ги намери във фермата. Беше ги изцапал с мръсните си психически лапи.
– Неговите – разбира се. Той е психометрик. – Тя размаха обувките. – Не му трябват бележки за всички тези боклуци. Той можеше да „види“ историята на всеки предмет само като го докоснеше.
Прегледах кутиите и безсмислените им колекции от предмети.
– Искаш ли да се обзаложиш, че е подредил нещата в различни кутии въз основа на това, което е получил от ясновидското си четене?
– Звучи ми правдоподобно. – Тя си пое дъх. – Знаеш какво означава това, нали?
– Влизането в обществена баня трябва да е кошмар за Шейн?
– Означава, че имаме нужда от психометрична експертиза. – Измъкна телефона си от чантата и събуди екрана. – Нямаме такива в участъка, но в града сигурно има такива.
– Работих с такъв в ККК.
Лиена вдигна поглед.
– Мислиш ли, че ще говори с нас?
– Съмнявам се.
– Трябва да опитаме.
Потиснах усмивката си.
– Искаш ли да направим сеанс?
– Какво?
– Почти съм сигурен, че той е едно от неидентифицираните овъглени тела, които намериха в отломките на сградата.
Устните ѝ се изтъниха.
– Много полезно, Кит.
– Трябва да има още един в града, нали?
– Надявам се. – Тя върна вниманието си към телефона, като почука по екрана. – Има няколко, но един току-що се е преместил в Италия, а други двама са членове на спящи гилдии.
– Искаш да ми кажеш, че в целия град няма регистриран нито един функционален, трогателен митичен?
– Само един. – Тя вдигна телефона си, за да ми покаже един профил. Брюнетката в началото на трийсетте изглеждаше достатъчно безобидна, докато не забелязах гилдията ѝ.
– О, хайде – изръмжах аз. – Няма ли някой друг?
– Не, освен ако не искаш да пътуваш четири часа до Камлупс.
Е, това го разреши. Щяхме да посетим още веднъж „Врана и чук“.
Назад към част 3 Напред към част 5
