Глава 8
Седях в кабинета на Дариус с дебела книга, подпряна на коленете ми. Още два текста лежаха на ръба на бюрото му. Бях прекарала последните няколко часа в четене на големи – най-вече бюст – и в опити да идентифицирам магьосничеството на гърба на амулета Вх’алир.
Дариус беше едно ниво под мен, в разгара на голямо съвещание за нападенията на гилдията и опасността за „Врана и чук“. Обмислях дали да не го прекъсна, но в стаята с него имаше още десетина души. Бях забелязала и един нисък, плешив мъж начело на масата – вероятно известният ловец на глави, който беше създал проблеми на Тори, а аз предпочитах да спазвам дистанция от всички типове ловци на глави.
Прелистих дебелия текст на Арканите, като се надявах да разпозная дизайна на масива в някоя от многото диаграми. През пода се разнесе шум от кръчмата на две нива по-долу. Можех да сляза долу, за да се смеся със съдружниците си от гилдията и да разбера повече за случващото се – и защо се е появил Шейн Давила, – но не бях в настроение за общуване.
Трудно беше да си общителен, когато не можеш да спреш да мислиш за убиеца на родителите си.
Не бях виждала Клод от малко след като Червеният рум ме беше отвлякъл, когато той усмихнато ми предложи да стана негово ценно протеже и партньор в превода на гримоара на майка ми. Как е могъл да направи това предложение, като е знаел, че е убил майка ми, е непонятно. Кой е бил толкова студен и безчувствен?
Той беше причината да превеждам гримоара сама, а не с майка ми – проект на майка и дъщеря, за който тя говореше още от малка. Заради него майка ми си беше отишла завинаги.
Амалия и аз не се бяхме отказали да търсим Клод, а чичо Джак също беше пуснал сигнал. През последните няколко седмици бяхме обиколили и градската къща на Клод, и апартамента му, но между вампирите и полицията не беше останала нито една следа. Не знаехме къде е, откъде е дошъл, нито истинското му име.
Но накрая имах две улики – старата снимка в папката на Тори и демоничната кръв в големите.
Продължих да разглеждам книгата си. Изминаха още четиридесет минути и шумът в кръчмата постепенно утихна. Завърших текста за Арканите и започнах да прелиствам една лъскава книга, озаглавена „И така, искаш да учиш магьосничество“, която включваше удобна за начинаещи разбивка на всички специалности на Арканите.
Когато часовникът удари полунощ, вратата зад мен се отвори. Дариус спря на прага, с високо вдигнати от изненада вежди и разрошена солено-пиперлива коса, сякаш беше прекарал ръка през нея няколко пъти.
– Робин – промърмори той. – Какво те води в кабинета ми толкова късно?
Затворих книгата.
– Имам информация за нападението над Окото на Один.
– Току-що приключихме срещата си. Нещо, което не би могла да споделиш с групата?
– Това, хм… щеше да е трудно да обясня откъде знам.
Той затвори вратата и заобиколи бюрото си. Потъна на стола си и сви пръсти.
– Какво научи?
– Зилас разбра, че тези големи са направени с помощта на демонична кръв.
– Демонична кръв? – Изражението на лицето му се промени от изненада към замисляне. – Разбирам. Това обяснява някои неща.
– Обяснява?
– Обсъждахме дали големите са били променени, за да бъдат по-дълготрайни или по-мощни, а други отбелязаха, че кръвта може да е компонент – но не осъзнавахме, че е демонична кръв.
Наведох се напред на стола си.
– Мисля, че Клод стои зад тези големи с демонична кръв.
– Призоваващият Клод Мерсие?
– Той използваше демонична кръв, за да направи вампирите по-силни. Мисля, че е експериментирал с комбинирането на демонична кръв и Аркан.
Дариус подпря брадичката си на ръцете си.
– Спомням си няколко доклада от миналия месец за необичайна активност на вампири – нито един от вас обаче.
Помръднах.
– Е… аз… ами, трудно ми е да съобщавам за неща, защото…
Багряна светлина пламна през инфернуса ми. Енергията излезе от висулката и се събра върху бюрото на Дариус. Зилас се материализира върху бюрото, приклекнал върху документите на генералния директор.
– Ах – промърмори Дариус. – Зилас.
Моят демон махна с опашка настрани, като изпрати каскада от документи на пода.
– Заради моя демон – завърших аз с тежка въздишка. – Зилас, защо си извън инфернуса?
– Говориш за безсмислени неща. – Той се люшна напред на петите на краката си, заставайки точно пред лицето на Дариус.
– Защо не ни кажеш какво знаеш за големите?
Хванах демонът за китката и го дръпнах назад. Той се измести може би с два сантиметра, но поне се изправи, така че не беше неприятно близо до ГМ.
– Големите не са на Клод – каза ни Дариус с недоумение. – Те принадлежат на една магьосница на тъмните изкуства на име Варвара Николаева, която е в разгара на завземането на властта тук, във Ванкувър. Тя е организирала нападенията срещу гилдията през последните три нощи.
– Варвара Николаева? – Разочарованието потъна в мен при непознатото име. – Значи… не е Клод?
Зилас седеше на работния плот, сгънал единия си крак и подпрял коляно.
– Призоваващият не се бори. Той е удраш, който строи капан през нощта и чака zh’ūltis жертвата да влезе в него.
– Уд-раш? – Повторих. – Какво е това, пък сега?
– Това е… животно с… – Той вдигна ръце в жест, който показваше нещо с размерите на автомобил, после се намръщи. – Не е важно.
– Все пак добра забележка. – Погледнах обратно към Дариус. – Клод прекара години, преструвайки се на приятел на чичо ми заради шанса да открадне още имена на демони, а с вампирите ги манипулираше, за да се превърнат в личната му кръвопиеща армия. Планът му се провали само защото не разбра, че един от вампирите всъщност бе тъмна фея.
Веждите на Дариус се вдигнаха.
– Клод е имал свой демон, който е наблюдавал всичко, докато той е оставал извън опасност – продължих аз. – Мислиш ли, че Клод може да използва Варвара по същия начин?
– Варвара е твърде опитна и хитра, за да бъде използвана. Мисля, че е по-вероятно, ако Клод е замесен, той и Варвара да имат някаква уговорка. Той ѝ предоставя по-мощна форма на голем, а тя му предоставя нещо в замяна.
– Но какво би искал Клод от нея?
– Това е решаващият въпрос. – Дариус потърка късата си брада. – Утре вечер бойни екипи от „Врана и чук“ и „Окото на Один“ ще устроят засада на Варвара и нейните последователи, преди да успеят да опустошат друга гилдия. Имаме план за обезвреждане на големите ѝ, но Клод би могъл да окаже допълнителна помощ, за да защити интересите си… каквито и да са те. – Погледът му се премести към Зилас. – Особено съм загрижен за неговия демон.
Дариус, Жирар и Алистър се бяха сражавали с този демон и макар да бяха нанесли някои поражения, не бяха се доближили до победата над него.
Зилас се усмихна.
– Називер ще смаже всички хх’айнуни.
Преди да успея да смъмря Зилас, Дариус кимна.
– Ето защо вие двамата ще се присъедините към нас утре вечер. – ГМ се облегна назад в стола си. – Докато нашите екипи се справят с Варвара и нейните мошеници, ти можеш да гарантираш, че Клод, неговият демон или други пешки няма да се присъединят към тях.
– Не съм сигурна, че можем да го направим – признах аз. – Дори Зилас не може да се справи с демона на Клод.
– Можеш ли да отвлечеш вниманието на демона и да ни дадеш време да се оттеглим?
– Е, да, предполагам, че…
– Не.
Дариус и аз погледнахме към Зилас.
– Да, да преследваме призоваващия. Да се биеш с Називер, за да защитиш глупавия хх’айнун? Не. Обещах да защитя Робин. Само Робин.
Тръпка премина през центъра ми при звука на името ми с неговия акцент, но останалата част от декларацията му ме накара да се намръщя.
– Зилас…
Вратата на кабинета се отвори и се удари в стената с гръм и трясък.
Зора стоеше на прага, облечена в бойно снаряжение, с меч, закачен на гърба ѝ. Широко отворените ѝ очи се стрелнаха от мен към Дариус, после към моя демон, който седеше на бюрото на ГМ. Лицето ѝ пребледня.
– Добър вечер, Зора – спокойно каза Дариус.
– Тори каза, че Робин е някъде тук и – Дариус, ти, че… – Тя поклати глава, след което ме стрелна с обвинителен поглед. – Защо демонът ти е навън? Заплашваш ли нашия ГМ?
– Не! – Възкликнах, а гневът ми бе залят от бързо нарастваща тревога.
Нямаше никаква очевидна причина моят демон да е в офиса и не знаех какво възможно извинение бих могла да измисля. Доколкото Зора беше наясно, незаконният ми договор позволяваше на демона ми да използва магия; тя нямаше представа, че Зилас може да напуска и влиза от инфернуса на воля.
Мълчанието се простираше в стаята, докато всички чакаха отговора ми, Зора с подозрение, а Дариус с едва доловимо предупреждение. Беше обещал, че ако някой от „Врана и чук“ разбере, че съм нелегален изпълнител, ще ме предаде на полицията, за да защити гилдията си. Трябваше да кажа нещо – правдоподобно обяснение защо Зилас седи на бюрото на ГМ.
Отворих уста, но съзнанието ми беше празно и бръмчеше от паника.
– Ч. – Зилас подпря ръка на вдигнатото си коляно. – Хх’айнун са толкова глупави. По-лесно щеше да е да ви избием всичките.
В отговор на изказването му настъпи мълчание. Мина един удар на сърцето, в който се зачудих дали не съм халюцинирала, че той говори, а после сърцето ми се сви с отвратителен страх.
Бях мъртва жена. Официално мъртва.
Лицето на Зора бе потъмняло от недоверие. Устата на Дариус се изтъни, изражението му беше мрачно.
Зилас скочи от бюрото с едно плавно движение. Крачещите му стъпки го понесоха към Зора, а тя се отдръпна от него с тихо, уплашено изпъшкване. Той грабна вратата и я затвори, след което се обърна към тримата души, които бяха в капан в кабинета заедно с него.
– Ще им обясня с малко думи. – Опашката му щракна нетърпеливо. – Вие тримата искате едно и също нещо. Искате това място и неговите хора да бъдат в безопасност.
Всички се взирахме в него.
– Ще убия нещата, които поставят Робин в опасност. Аз ще защитавам нещата, които държат Робин в безопасност. – Той се съсредоточи върху ГМ на гилдията. – Това място безопасно ли е за Робин?
Очите на Дариус се свиха.
– Ако направя гилдията безопасно място за Робин, ти ще защитиш гилдията? Това ли искаш да кажеш?
Зилас оголи зъбите си във вълча усмивка.
– И – погледът на Главния управител се изостри – ще защитиш гилдията от Клод и неговия демон?
– Едно нещо за друго, хх’айнун.
– Разбирам. – Слаба усмивка изкриви устните на Дариус. – Вярвам, че съм бил надхитрен. Това не е моята нощ. – Изправяйки се на крака, той кимна към вратата. – Робин, можеш ли да дадеш на мен и Зора минутка насаме?
– Разбира се – промълвих аз и се почувствах зле. Хванах китката на Зилас и го издърпах в празната стая отвъд. Затворих вратата и се облегнах на стената. – Не мога да повярвам, че направи това, Зилас.
Той се взираше внимателно във вратата.
– По-добре така, Ваянин. Жената хх’айнун беше твърде опасна. Сега тя ще прави това, което ѝ каже нейният водач.
– Ти си чакал да се случи нещо подобно, нали? – Не бях сигурна доколко се чувствам комфортно с такова ниво на интригантство от страна на моя демон. – Колко плана имаше, за да попречиш на Зора да разгласи тайната ни?
– Твърде много за твоя хх’айнунски ум.
– Ха-ха. – Въздъхнах и оставих главата си да падне до стената. – Влагаш повече мисъл и усилия за моята безопасност, отколкото аз.
– Знам. Трябва да ми приготвяш повече храна, ваянин, иначе ще си помисля, че не искаш договора ни.
Бузите ми се разгорещиха. Не му бях давала никаква храна, камо ли да пека за него, от целия разговор „споделянето на храна е ритуал на ухажването“. Всяка мисъл за това как моята част от обвързващия ни договор е демоничният еквивалент на горещ и тежък флирт… ме караше да искам да пропълзя под някоя скала и да скоча.
Вратата на офиса се отвори. Все още топлите ми бузи се вмъкнаха обратно в стаята, а Зилас – зад мен. Зора стоеше до бюрото и предпазливо гледаше демона, докато Дариус се връщаше на стола си.
– Е – каза той, а тонът му беше загадка; не можех да разбера дали се забавлява, ядосва или се примирява. – Значи всички сме съгласни. Зора ще пази тайната ти, Робин, а в замяна ти и Зилас ще защитавате бойните ни екипи от Клод, неговия демон и всички допълнителни заплахи, които той може да въведе утре вечер.
Кимнах.
– И аз ще дойда с теб.
Погледът ми се стрелна към Зора.
Тя сгъна ръце.
– Незаконен изпълнител или не, не можеш да излезеш там без защита. Трябва ти шампион.
– Ти… ти ще…
Тя погледна към Зилас, изражението ѝ беше смесица от предпазливост, решителност и нотка на любопитство.
– Ако не друго, би трябвало да е интересно.
Назад към част 8 Напред към част 10
