Глава 25
Зловещото розово сияние на масива леко трептеше, докато ужасът ме обземаше. В портала звезди от друго царство разпръскваха прах по чуждото небе. От тъмнината лъхаше студ, а леденият вятър беше много по-студен от тази зимна нощ във Ванкувър. Мъгливата влага, полепнала по платформата, се бе превърнала в бяла слана по ръба на кръга.
До мен Зилас се наведе напред, ноздрите му се разтвориха, докато вдишваше познатия аромат на дома си.
Изпитвах трепет. Съзнанието ми беше празно, лишено от присъствието му, обагрено в сенки. Бях барикадирала сърцето си, обвила го със стоманени ленти, за да може да преживее това, което щеше да последва.
С усилие, по-голямо от това, което някога ми е било необходимо, за да помръдна пръстите си, откопчах ръката си от китката му. Ръката ми падна безсилно настрани.
Той отмести поглед от портала и ме погледна.
– Върви.
Някой ден може би ще призная колко ме боли да изрека тази дума.
Зилас не помръдна.
– Върви! – Изкрещях, като се задъхвах от сълзите, които напираха в очите ми. – Преди да е станало твърде късно!
Главата му се обърна към абаносовия кръг, после обратно към мен.
– Какво чакаш? – В гърдите ми заискри гняв, добре дошло облекчение от надигащата се скръб. Защо се колебаеше? Защо усложняваше ситуацията? – Не е ли това, което искаш? Да се прибереш у дома?
Той се обърна към портала. Опашката му се плъзна бавно по земята.
– Отиди си – задуших се. – Порталът няма да издържи дълго.
Той направи бавна крачка към звездното небе на дома си. Стиснах ръцете си в юмруци, дишайки бързо през носа си. Той не принадлежи на моя свят, напомних си. Не му беше мястото на Земята, където самото му съществуване беше престъпление. Това беше, което искаше. Това, от което се нуждаеше.
Това, от което се нуждаех аз, нямаше значение – дори ако това, от което се нуждаех, беше той.
Моят демон, моят защитник, направи още една крачка към портала. Опашката му отново щракна, по-силно. Отново направи крачка.
Сега той стоеше на ръба на портала. Сега приклекна, взирайки се в странното видение на обърнатото небе. Кръвта от раните му капеше върху бетона и замръзваше в арктическия студ, идващ от неговия свят.
Той протегна ръка, за да стигне до портала.
Гърлото ми се сви, прекъсвайки въздуха, и не можех да говоря. Не можех да изговарям думи. Не можех да кажа сбогом.
„Зилас.“
Едно блестящо червено око се наклони към мен.
„Благодаря ти… за всичко.“
Той ме погледна, лицето му беше в сянка, очите му бяха нечетливи, после върна вниманието си към портала. Ръката му се спусна по-ниско. Поколеба се още веднъж, раменете му се отместиха, докато вдишваше аромата, който го зовеше обратно в родината му.
Опашката му замря. След това скочи нагоре и назад.
– Ваянин, спри виша!
Направих половин крачка встрани.
– Какво?
Той се отдръпна от портала.
– Затвори кръга! Бързай!
– Но не искаш ли да…
Той отново замръзна, пръстите му се свиха, докато ноктите му се разгъваха.
– Идва!
Тонът му ме обърка, докато не разбрах какво е. Никога досега не бях чувала от него такъв страх.
Наситеното розово сияние на арканния масив потрепери и зрението на звездите потъмня, блокирано от непрозрачна сянка. До ушите ми достигна странен бърз звук, сякаш вятърът се издигаше и спускаше с неестествен ритъм.
Масивът пламна и затрещя. Краищата на портала се развълнуваха като камък, който се удря в езеро – и повърхността на мрака се разчупи.
От портала се изтласка една фигура. Тъмна, ръбеста, странно блестяща. Мозъкът ми не можеше да я осмисли, докато тя се издигаше, после се завъртя. Тя се разцепи, огъвайки се на части. Отваряне.
Челюсти се отварят.
Формата – това беше масивна глава на също толкова дебел врат. Приличаше смътно на саламандър, но безкрайна редица от бодливи зъби стърчеше от муцуната без устни под ъгъл от четиридесет и пет градуса.
Когато се изтласка нагоре през портала, заклинанието се разтресе. От нажежените линии избухнаха фуксия искри – и чудовищното същество се залюля, разтворило челюсти.
То изпищя.
Звукът беше като писък на реактивен двигател и нокти върху тебеширена дъска, усилен хиляди пъти. Коленете ми се удариха в земята, когато писъкът се изтръгна от гърлото ми, а ръцете ми се притиснаха към ушите ми.
Зилас падна на колене до мен, прегърбен напред, докато закриваше ушите си. Светлината се разпръсна и избликна – и силен пукот разтърси платформата.
Друга пукнатина. Във въздуха се разхвърчаха бетонни парчета. Пукнатина… пукнатина. Още летящи отломки и разбрах, че това са парчета от хеликоптерната площадка. Масивът се разпадаше, раздробяваше се под действието на магическите сили, които преминаваха през него.
Съществото отново изпищя и се опита да се оттегли в портала, но краищата му се разклащаха, розовото сияние на места бълбукаше, докато други части на масива потъмняваха. Чудовището се размърда, а после се хвърли нагоре.
Огромни ноктести крака се стовариха върху платформата и се врязаха в бетона. Масивното му тяло се плъзна през портала. Докато преминаваше, черна течност се разпръскваше – капки от слузестата му кожа. Порталът го разкъсваше, докато преминаваше през него.
С най-силния си досега писък съществото изхвърли тялото си от неземния портал. Задните му крака разкъсаха ръбовете на портала и когато дългата му опашка се издигна, масивът се развълнува и потъмня. Порталът изчезна, заменен от бетон – с върха на опашката на съществото, което все още беше в него.
Със зяпнали челюсти то отскочи надалеч. Опашката му завършваше с пън, от който течеше черна кръв.
Съществото се приземи върху задната половина на платформата и цялата площадка се потопи под тежестта му като лодка в бурно море. Паднах напред, като се хванах за ръцете си.
Зилас ме хвана за ръката и ме издърпа назад. От ушите му потече кръв и аз докоснах своите. Пръстите ми бяха хлъзгави и мокри.
Съществото вдигна глава. Жълти луковични очи, течни и безплътни като яйчни жълтъци, имплантирани в отвратителния му череп, се взираха в противоположни посоки, а тъмните ямички зад всяко око допълваха причудливостта на лицето му. То изпищя, огромната му уста се разтвори и от нея се изплези дебел бял език. Белите му дробове се пълнеха, гръдният кош се разширяваше. Мощни крака поддържаха гущероподобното му тяло – ниско разкрачено, краката разположени отстрани на корема, дълги пръсти и извити нокти, дълги колкото ръката ми.
С последен хриптящ дъх то затвори челюстите си, зъбите се събраха като ресничките на Венерината мухоловка, така че вместо устни устата му представляваше настръхнал кошмар от кръстосващи се зъби.
След това това настръхнало лице се обърна към нас.
Пръстите на Зилас се впиха в ръката ми, тъй като той забрави да бъде нежен.
– Ваянин, трябва да бягаме.
– Какво има? – Прошепнах, гласът ми беше почти беззвучен.
– Инкав, така се казва.
Думата звучеше познато. Беше почти като… като īnkavis, демоничната дума за убиец, който обича да раздава смърт.
– Това е демон убиец. – Той отново се отдръпна назад. – Ще ме изяде.
От кожата на съществото, където порталът я беше разкъсал, бликна черна кръв. Челюстите му се разтвориха, то вдиша, въздухът засвистя по ръбестия покрив на устата му.
– То усеща кръвта ми. – Зилас ме повлече назад. – То е предимно сляпо. Не е могло да види портала. Следеше миризмата ми.
– Зилас…
– Трябва да бягаме!
Когато ме преметна през рамо, инкавът се откъсна от задните си крака. Цялата платформа се разклати силно.
– Чакай! – Изкрещях, като се хванах за ръката му.
Разкъсвайки с ноктите си бетона, чудовището се задвижи към нас с безумна скорост за нещо толкова огромно. Зилас спринтира към ръба на платформата и прескочи тъмната вода. Помислих, че ще се гмурнем в ледения океан, но той се хвана за оплетеното стоманено въже, което минаваше от хеликоптерната площадка до металната опора, закотвяща я към брега.
Инкав се плъзна до спиране, единият му крак се откъсна от ръба и се плисна във водата.
– Зилас! – Изкрещях. – Амалия все още е на платформата!
Очите му се разшириха, когато осъзна пропуска си.
Инкавът се поколеба, а дебелата му глава се завъртя, докато поглеждаше към водата.
– Ще те последва ли? – Прошепнах, притискайки го. – Ако не може да види…
– То има второ зрение като демоните. – Зилас се хвана за въжето с една ръка, а с другата ме държеше. – То вижда форми в горещо и студено.
Засмуквайки въздуха – и аромата на кръвта на Зилас – Инкав се отдръпна от ръба. Не искаше да влиза в студената вода. Главата му се обърна. Тези ужасяващи, отвратителни челюсти се разтвориха.
Тялото му се изви настрани, то се обърна настрани от нас и се съсредоточи върху нова цел.
– Отива към Амалия – изпъшках аз. – Зилас, трябва да…
Той ни вдигна на крака, стъпи на телената мрежа и скочи върху стоманената греда. Натискайки бедрата ми, той ме завъртя около себе си. Стиснах краката си около кръста му, придържайки се към гърба му.
– Зилас – прошепнах тихо.
Мускулите му трепереха. Дъхът, който се процежда през стиснатите му зъби.
Страхът му ме заля. Стотици мисли преминаха през ума ми за миг. Инкав. Същество от неговия свят, от което се страхуват всички демони. Достатъчно силен, за да троши демонските кости. Кожа, по-здрава от демоничната магия. Винаги гладно за демонична плът.
Никога не отива в топлите блата, където киселата вода извира от земята. Никога не се приближавай до водата, никога, никога. Никой демон, дори Първа къща, не би изпитал тези места.
Не са достатъчно силни. Не могат да победят. Няма dh’ērrenith. Това е смърт.
„Бягай. Бягай.“
Притиснах лицето си в тила му.
– Зилас.
Той изпъшка, борейки се с ужаса си от това кошмарно същество. Още един проблясък от съзнанието му към моето.
„Един демон, който много приличаше на Зилас, се приближи войнствено към неподвижна тиня, чиято вода беше покрита със зелена утайка. Хоризонтът блестеше със светлината на залязващото слънце, осветявайки пейзаж от блато, мръсната вода бе прекъсвана от неравна пътека от скалисти острови и гниещи буци растителност.
Опасно, опасно. Не е безопасно да се пресича. Не отивай.
Демонът се поколеба на дълга крачка от хлъзгавите камъни на брега на водата, сетивата му се напрегнаха. Погледна назад – червените му очи светеха на избледняващата светлина – после се обърна към блатото и пристъпи по-близо.
Повърхността на блатото се взриви. От водата изскочи хралупа с бодливи зъби, зейнала и гладна.“
Споменът за Зилас проблясваше, нахлуваше, завихряше се твърде бързо за мен, но една мисъл, едно чувство доминираха – резултатът от внезапната смърт на този демон.
„Самостоятелен. Сега сам.“
Пръстите ми се вкопчиха в раменете му. Допрях уста до ухото му, а кръвта му размаза устните ми.
– Не си сам.
Той вдиша въздух.
– Аз съм тук с теб. Ще се справим заедно.
Лицето му се обърна към моето, очите му бяха широко отворени, ноздрите му се разшириха, докато дишаше дълбоко. Трескавите му мисли утихнаха. Спокойствието се плъзна от мен към него и обратно, решимостта ни се смеси.
Заедно погледнахме към хеликоптерната площадка.
Назад към част 25 Напред към част 27
