„Тя е моето слънчево петно в живота“
ГЛАВА 21
РАЙЛИ
Родителите ми не бяха поставили под съмнение, че Брейди ме взима, за да отида в Бирмингам за един ден. Посочих им причината, поради която Брейди трябваше да отиде, но никой от двамата не изглеждаше така, сякаш му вярва. Самата аз се чудех дали това наистина беше причината. Помислих си, че в Нешвил има също толкова добри магазини, колкото и в Бирмингам. Можех да предположа, че е намерил чифт в Бирмингам. Въпреки това идеята, че си е измислил това извинение, за да прекара деня с мен, накара сърцето ми да направи смешни неща. Хареса ми. Отново се чувствах прекалено млада и наистина трябваше да бъда по-предпазлива.
Не позволих на татко да говори твърде дълго с Брейди, когато той пристигна. Той, разбира се, му каза добра игра и каза, че му се иска да я беше видял. Избутах го през вратата и избягах, преди татко да успее да каже още много неща. Никога не знаех какво щеше да излезе от устата му.
Пикапът на Брейди не беше такъв, какъвто предполагах, че е вътрешността на пикапа на един тийнейджър. Като за начало, беше чист. Нямаше боклуци на пода, не миришеше на съблекалня и дори по таблото нямаше прах. Той го поддържаше наистина хубав.
– Често ли почистваш пикапа си? – Попитах, докато за пръв път оглеждах чистотата. Последните два пъти, когато бях в този пикап, бях заета и не бях обърнала внимание.
– Баща ми ще ми отнеме този пикап, ако платя на някого да го почисти – каза Брейди, звучейки весело. – Също така щеше да ми го отнеме, ако не го поддържах безупречен.
Интересно. Той беше футболната звезда, но това не му даваше специално отношение от страна на родителите му. Бих си помислила друго. Особено в този град. Представях си, че има хора, които го молят да почистят пикапа му безплатно.
– Звучи като моя баща. Той очаква от мен да дам своя принос. Не че не бих го направила така или иначе, но знам, че ако се бавя, той е там, за да ми напомни да си вдигна задника на крака.
Брейди се ухили.
– Да, познавам това чувство.
След това замълчахме за няколко минути. Не изпитвах нужда да говоря, само за да завържа разговор. Имаше много неща, които можех да го попитам. Като например защо наистина отивахме в Бирмингам? Но засега не исках да го правя. Щях да се наслаждавам на пътуването и на това да бъда извън къщи с някой на моята възраст. Бяха минали две години, откакто бях правила нещо подобно.
Това ме караше да се чувствам по-възрастна, отколкото бях. Брейди обаче не ме караше да се чувствам стара. Той не пускаше музика и не говореше за себе си. Така си спомнях момчетата на моята възраст. Но тогава не бях свикнала с начина, по който те остаряваха. Единственият ми опит беше да гледам телевизионни предавания и филми. Това беше много по-приятно, отколкото бях очаквала.
Не исках да му се наслаждавам прекалено много, защото фактът, че всичко това можеше да приключи внезапно, беше налице. Висеше в далечината. Когато се стигне дотам, не очаквах, че Брейди ще избере мен пред Гънър. А това щеше да е резултатът, когато Гънър разбере. Градът ни беше малък и за няколко седмици можехме да запазим приятелството си скрито, но то щеше да излезе наяве. Брейди беше оптимист. Вярваше, че всичко ще се оправи.
Бях преживяла ада. Знаех как свършва всичко. Надеждата и оптимизмът бяха неща, от които бях израснал.
– Кога за последен път си била в Бирмингам? – Попита той.
Добър въпрос. Не бях сигурна.
– Години, предполагам. Дори не мога да си спомня.
– Ходеше ли на училище, когато се преместихте?
Поклатих глава и се загледах през прозореца.
– Не. – След като заминах, не бях достатъчно смела, за да се изправя пред повече тийнейджъри и тяхната преценка за бременността ми. Тогава започнах да се обучавам вкъщи.
Той не отговори веднага и ми се прииска да не бяхме навлизали в тази тема. Предполагам, че му беше неудобно. И не беше нещо, за което обичах да говоря.
– Не беше ли това самотно?
Той нямаше представа.
– Да, но после се роди Брайъни и тя промени света ми.
Това беше истината. Преди нейното раждане бях в депресия. Светът ми беше изгубен и не мислех, че някога отново ще се усмихна. Да си на петнайсет и да си бременна беше ужасяващо. Дори и да имаш подкрепата на родителите си.
– Ти си добра майка. Правиш го лесно, въпреки че знам, че не може да бъде.
Брайъни го направи лесно. Тя беше толкова добро бебе. Сякаш се беше родила, знаейки, че имам нужда от лесно. В момента, в който я сложиха на гърдите ми, започнах да плача. Не защото бях уплашен или тъжен, а защото тя беше моя. Съвършена, красива и здрава. Бях довела живот на този свят и нищо, което някога щеше да направи след това, нямаше да е толкова важно.
– Тя е моето слънчево петно в живота – отвърнах аз. Тя си струваше всеки изгубен тийнейджърски миг. Не бих я разменила, за да си върна някой от тях. Никога не бих предложила на някого да бъде майка тийнейджърка, защото това не беше житейски избор. Но когато нямаш избор и той ти е наложен, тогава се научаваш да оцеляваш и да извлечеш най-доброто от него. Брайъни определено беше най-добрата.
– Просто ще завърши онлайн курсовете си за домашно обучение ли? Или си обмисляла да се върнеш в училище?
Никога не съм го обмисляла. Нито пък бих могла.
– Имам задължения, които няма да се променят. Родителите ми се нуждаят от помощта ми за баба, а след това има и Брайъни. Не искам тя да е в детска градина. Тя има нужда от мен.
– Чудя се дали някое от момичетата в училище би мислило по същия начин като теб. Някак си се съмнявам – отвърна той. – Уважавам това.
Всъщност не исках да ме уважава, но не го казах. Правех това за семейството си, защото го обичах. Не за да получа потупване по гърба.
– Така че разкажи ми за тези ботуши и защо ти трябват толкова много – казах аз, сменяйки темата от мен.
Най-накрая отклоних вниманието си от пътя вдясно и го погледнах. На лицето му имаше малка усмивка.
– Просто ми трябват.
– Добре… ами не можеш ли да си ги поръчаш онлайн или да отидеш до Нешвил, за да ги намериш?
Усмивката му стана малко по-голяма.
– Мога. Но тогава няма да имам причина да те заведа достатъчно далеч от Лоутън, за да можем да се забавляваме през деня.
– Искаш да кажеш, че това пътуване е, за да можем да се забавляваме? – Попитах, а сърцето ми направи онова глупаво малко свиване и трептене.
Той ме погледна.
– Да, предполагам, че е така.
Не попитах повече. Това беше достатъчно. Достатъчно, за да ме накара да забравя, че и това щеше да свърши. Повечето хубави неща го правеха.
Назад към част 21 Напред към част 23