Глава 30
Зората още не беше дошла – но беше близо. Черното небе се бе смекчило до тъмно синьо, а дъждовните облаци се бяха разкъсали достатъчно, за да надникне полумесецът, чиято слаба светлина се отразяваше в развълнуваната вода.
На половин миля пред нас Адмиралтейският нос представляваше безформен силует, който се врязваше в залива.
Моторната лодка подскачаше по вълните, а ревът на извънбордовия ѝ двигател ме оглушаваше. Стиснах седалката си, притисната до страната на Зилас върху потъналата П-образна пейка в носа на лодката. Чичо Джак стоеше на кормилото под малък навес, сложил ръка на волана, докато се взираше в тъмния залив.
От другата ми страна Амалия сви рамене от студа. А до нея Зора седеше с широко разтворени крака и не един, а два меча, подпрени на рамото ѝ, чиито ножници опираха в пода.
Забелязвайки вниманието ми, тя се усмихна.
Бях се опитала да я разубедя да не идва. Бях ѝ казала да се върне при съмишлениците си – а тя ми отговори, че и аз съм неин съмишленик. Тя щеше да дойде с нас, независимо дали искахме или не.
– Чудиш ли се за това? – Извика тя над ледения вятър, потупвайки един от мечовете си. – Казах ти, че ще бъда готова да се бия с Називер.
Отново погледнах към оръжието. Новият меч беше двуръчен бастарден меч като обичайния ѝ – тоест беше огромен – и въпреки че дръжката му беше обикновена, на помпела имаше гладко кристално кълбо, гравирано с масив от Аркани. Това оръжие беше нещо повече от обикновена стомана.
Амалия се намръщи.
– Наистина ли мечът ще има значение срещу демон?
– Когато е този меч, да. – Зора сбърчи вежда. – Особено след като заложих къщата си, за да го купя.
Очите ми едва не изскочиха.
– Ти си заложила къщата си?
Тя погали надписа на меча.
– Името е „Гневът на Кьоне“.
– Какво заклинание… – Започнах.
Удари ме остър удар от страна на Зилас и аз прекъснах, за да проследя погледа му. Сушата, към която се движехме, вече не беше тъмна. От най-високата точка на гребена ѝ се излъчваше розово сияние.
– Порталът – прошепнах с ужас, а вятърът отвя думите ми.
Бяхме отделили твърде много време. Бяхме отишли при Врана и чук, за да спрем Ксевер и Називер, и макар да бяхме спасили всички животи, които Називер щеше да погуби без нас, за да се бие с него, не успяхме – и бяхме изгубили единственото предимство, което можехме да спечелим, като изпреварим Ксевер до портала.
Неочаквана емоция се стрелна от Зилас към мен. Погледът ми се насочи към него, а веждите ми се набръчкаха от объркване.
– Все още имаме време – каза Амалия смело, а конската ѝ опашка се развя зад нея като знаме. – Порталът се отваря за известно време. Няма да се случи, докато не се разсъмне.
Чичо Джак намали скоростта на лодката, когато наближихме брега. Небето леко се беше изсветлило и осветяваше късия, разнебитен дървен кей, който се простираше във водата. Намалявайки още повече скоростта, той насочи лодката към кея.
Закачихме лодката и слязохме възможно най-бързо, след което се втурнахме към тревистия бряг отвъд кея, където сред обраслите храсти се намираше изгнила дървена колиба. Зилас пое инициативата, а аз го последвах, докато той се насочи към един черен път, който водеше към върха на хълма. Когато високите смърчове ни заобиколиха, розовото сияние на портала изчезна от погледа ни.
В мен се породи тревога, граничеща с ужас. През последните няколко дни бяхме осигурили достъп до лодка и намерихме място, където да акостираме, но при цялата ни подготовка нямахме представа какво да очакваме. Знаехме само, че ще се изправим срещу Ксевер, Сол, Називер и редица други демони, контролирани от двамата магьосници.
Можех да усетя нетърпението на Зилас, докато се изкачвахме по склона на хълма, а хората се спъваха и препъваха по неравната пътека в тъмнината. Дъхът ми секваше в гърдите, краката ми горяха. Колко още? Колко близо бяхме до върха на хълма?
Точно когато си мислех, че не мога да вървя повече, Зилас спря, наклонил глава.
– Чакайте тук – каза той на останалите, след което ме придърпа към себе си и се запъти към най-близкото дърво – древен смърч с широк ствол. Обвих ръцете и краката си около него, притиснах се към гърдите му, докато той се втурваше нагоре. Когато преодоляхме короната на дървото, той се подпря с крака на един тънък клон.
През пролука в покритите с иглички съчки погледнахме към върха на хълма.
Пространство с размерите на футболно игрище беше разчистено от дърветата, а горният слой на почвата беше изстърган и разкриваше гранитната основа под него. Голяма част от твърдия камък беше изгладена, създавайки естествен под, върху който Ксевер беше разположил своите масиви.
Треперещ страх ме обзе, докато разглеждах лабиринта от свързани помежду си пръстени, линии и руни.
Разпознах порталния масив, разположен в центъра на плоския гранит. Наблизо бяха издълбани два по-малки кръгли масива, които образуваха триъгълник от Аркана. Части от двата по-малки изглеждаха смущаващо познати.
В един от по-малките кръгове стоеше човешка фигура. Ксевер. Бях сигурна в това.
Друг човек стоеше от другата страна на портала, вдигнал ръце сякаш в знак на молба. Сол, обзалагах се аз. Беше завършил заклинанието, необходимо за портала, и чакаше той да се отвори.
Но те не бяха сами на скалистото плато.
Тъмни форми, различни по размер и с придатъци, стояха в мълчалива, неподвижна редица близо до масивите.
Демони.
Единадесет от тях.
По един динен от всеки дом с изключение на Дванадесетия, призован и поробен от Ксевер. Как можеше да ги контролира всичките, не знаех. Как ги е принудил да сключат договори, когато е можел да обещае душата си само на един демон, не можех да предположа. Но знаех, че всеки един от тези демони е поне полуавтономен и вероятно контролира магията си.
Как можеше Зилас да се справи с единадесет демона? С изключение на Тахеш, който вече беше ранен, Зилас никога не беше убивал демон от първия ранг на Домовете.
И тъй като демоните можеха да усещат силата си един на друг, всичките единадесет вече знаеха, че Вх’алайр Динен е близо.
Това беше невъзможно. Ако отидехме по-далеч, щяхме да умрем. Нямаше как да победим.
Ръката на Зилас се стегна около средата ми.
– Ще намерим начин, амаврах.
– Ами ако не успеем? – Прошепнах.
Малиновите му очи се обърнаха към мен, лицата ни бяха на сантиметри разстояние.
– „Vh’renith vē thāit.“
В съзнанието ми прошепна спомен отпреди месеци.
– „Страхуваш ли се, че ще загубиш в битка?“ – Бях го попитала.
– „Vh’renith vē thāit“ – бе изръмжал той в отговор.
– Какво означава това?
– Означава, че никога не губя.
Сред демоните загубата означаваше смърт. Зилас може и да не печелеше винаги, но никога не губеше. Но тази вечер или щяхме да успеем, или щяхме да умрем. Победа или смърт.
Независимо от резултата, щях да го загубя завинаги.
Хванах раменете му, протегнах се нагоре и го целунах. Ръката му ме притисна към гърдите му, докато устата му се движеше с моята със същата интензивност. Последната ни целувка. Последното ни сбогуване, защото след това нямаше да има време за сбогуване.
Исках този миг да продължи вечно, но само след секунди той се плъзна по ствола, после краката му се върнаха на земята, а след това ръката му се изплъзна от мен.
Минута по-късно стоях на десет метра от гранитното плато, скрита сред дърветата. Сиянието на портала се конкурираше с изсветляващото небе.
Линията от чакащи демони беше разположена между нас и масивите, само на трийсетина метра. Те вече бяха усетили Зилас. Знаеха в коя посока трябва да пазят.
Потискайки паниката си, аз се концентрирах върху топлината на магията на Зилас – и я призовах. Багрите озариха върховете на пръстите ми и се разпространиха по дланите и китките ми, като сиянието беше ярко за очите ми след толкова много време, прекарано в мрак.
И като лъчезарен фар за наблюдаващите демони.
Единайсет чифта червени очи обходиха дърветата, където се криех, търсейки източника на вълшебството.
Вторият демон – Називер – се запъти към демоните в края. Той каза нещо на гърления демонски език и последните три демона тръгнаха напред.
Ръцете ми все още светеха, аз се завъртях на пета и се втурнах по-навътре в дърветата. Отвори се плитка, тясна ивица и аз се втурнах в нея, следвайки сухото русло на потока. При една гъста купчина храсти с полепнали по клоните мъртви листа се скрих зад тях и угасих сиянието на ръцете си.
Хрущящите стъпки на демоните се превърнаха в тропот, когато достигнаха коритото на потока. Колкото се може по-безшумно, протегнах глава нагоре, за да надникна през по-тънкия връх на храста.
Първият демон – почти идентичен с осемметровия демон на чичо Джак, с люспести петна по крайниците и маймунско лице – мина покрай дебелия ствол на елата, която се извисяваше над улея. Вторият демон – почти толкова висок, с къси бивни и тънка коса, която се спускаше по гърба му до лъвска опашка – го последва, като стъпките му бяха значително по-тихи от тези на първия. Третият демон – висок само шест фута, но два пъти по-тежък от останалите, с бронирана глава, сякаш носеше костелив шлем – пристъпи под дървото.
Сега.
Призовах отново магията на Зилас, създадох малък кантарип над дланта си и прошепнах:
– Игнярис.
Висока метър и половина оранжева огнена ракета се издигна нагоре и светлината се разля из тъмната гора. Вниманието и на трите демона се насочи право към мен.
И в този миг на разсейване Зилас падна от дървото над третия демон. Той се приземи върху широкия гръб на демона, сграбчи рогата му отзад и замахна над лявата му страна, опирайки краката си в рамото на демона, докато извиваше силно.
Костите хвръкнаха, когато вратът на демона се счупи.
Когато демонът падна, другите двама се завъртяха, за да се изправят срещу Зилас – и тогава Зора изскочи иззад един камък от едната страна на ручея. От другата страна изригна пурпурна светлина, когато чичо Джак призова своя демон.
Срещу по-бърз, по-умен, по-свободно свит демон като Називер нещата можеха да се развият по различен начин. Но тези демони не бяха достатъчно умни, за да реагират на засадата навреме и да спасят живота си.
Един от тях падна, повален от демона на чичо Джак, и Зилас се нахвърли върху него, а ноктите му разкъсаха гърлото на демона. Другият демон падна на колене, а мечът на Зора се заби в гърдите му. Зилас разкъса гърлото и на този.
Бързата и мръсна засада беше готова, но нямахме време да организираме друга.
Зилас отскочи от мъртвите демони и се приземи до мен. Паниката се стовари в гърдите ми, когато погледнах към Зора, която току-що беше изтръгнала меча си от трупа на демона.
– Готова ли си? – Прошепнах.
Усмихвайки се лаконично, тя се пресегна през рамо и хвана дръжката на новия си меч. Кристалният накрайник блесна слабо, докато тя дърпаше острието, разкривайки назъбена шарка от светла и тъмна даманска стомана, която се простираше от дръжката до върха.
– Готова – отвърна тя с по един меч във всяка ръка.
Зилас ме сграбчи около кръста и се стрелна към платото, но миг преди да пробие линията на дърветата, се отби в огромния ствол на един смърч. Аз се държах здраво, докато той се изкачваше с пъргави скокове, докато не се озовахме на стотина метра над земята.
Багрите пламнаха по ръцете му и се втурнаха нагоре към раменете. Силата му разсичаше въздуха, изтръпваше по кожата ми, а очите му горяха, докато пееше на демоничен език.
Долу, в края на поляната, се появи Зора. Тя заби остриетата на двата си меча в земята, свали нещо от колана си и наклони глава назад. Отвара.
Тя каза, че е увеличила силата си, за да може да владее две оръжия. Това щеше да продължи три минути.
Силата, която се събираше в раменете на Зилас, пламна по-ярко.
Зора грабна двата си меча и се плъзна по грапавия кален бряг към гранитното плато долу. Тя се втурна към редицата чакащи демони – и четирима от тях тръгнаха да я посрещнат.
Четири демона срещу една магьосница.
Зилас изръмжа последните думи от заклинанието си и горящият пурпур проблесна още по-ярко. Огромни фантомни крила се разпериха широко от двете му страни, а магията се извиваше по тях в паяжини от светлина. Ръцете му ме обгърнаха – и той скочи от дървото.
Този път той не просто се плъзна. Крилата се спускаха надолу, задвижвайки ни над платото.
Под нас Зора спринтираше към демоните. Когато те се приближиха към нея, тя се завъртя в завой и замахна с мечовете си в пълна дъга около себе си.
– „Ori inimicos glacie ferio hiemis!“
Заклинанието ѝ прозвуча и бяла вълна избухна навън в силен пръстен. Взривът се стовари върху прииждащите демони, а тя и противниците ѝ изчезнаха в блед облак.
Призрачните му криле биеха, Зилас прелетя покрай тях, докато бялото се завихряше, разкривайки пръстен от назъбен лед, висок шест стъпки, обгръщащ голо парче скалиста земя със Зора в центъра му. Четиримата демони бяха замръзнали в леда до гърдите си.
След това ги подминахме и се насочихме към чакащите ни врагове.
Първи ред. Четирите най-могъщи Дома.
И всички те имаха крила.
Луш’вр, Първият дом Подобно на Тахеш, той беше широкоплещест, с тежка, обезкосмена глава и дебела опашка, която завършваше с костена плочка. Рогата му бяха най-дългите и се извисяваха високо над главата му. Стар, опитен демон.
Д’ират, Втори дом – до демона от Първи дом, шестте и половина метра на Називер изглеждаха средни, телосложението му беше по-леко и подвижно.
Гх’решер, Трети дом-висок дори от демона Луш’вр, гърдите му бяха дебели, а крилете – по-широки. Опашката му беше изключително дълга и тежка, може би за да компенсира по-голямото му тегло, а разхвърляна грива от черна коса обрамчваше костеливото му лице.
Аш’амаде, Четвърти дом – демонът, когото едва бях зърнала, преди да ме блъсне в стената с такава сила, че да ми счупи ребрата и да ми пукне черепа. По телосложение се доближаваше най-много до Називер, малко по-нисък и по-слаб, с тесни крила за бърз полет и тънка опашка с бодли, окантващи цялата долна част.
И четирите демона – Трети и Четвърти дом отпред, Називер и демонът от Първи дом отзад – разпериха криле, готови да скочат в небето и да ни пресрещнат.
Ужасът ме връхлетя, когато Зилас сгъна призрачните си криле и се хвърли към чакащите демони.
Те вдигнаха ръце, нажежените им нокти се оформиха, докато се готвеха да разкъсат Зилас. Един малък демон от Дванадесетия дом не беше равностоен на тях. Той беше ловец от засада, който атакуваше директно. Той нямаше никакъв шанс.
Той дори не беше започнал заклинание. Единственото, което успя да направи, бе да задържи фантомните крила. Втурваше се безразсъдно към ноктите на смъртта, а аз се задавих от вик.
Когато се втурнахме към враговете си, Називер отдръпна ръката си, за да нанесе първия удар…
… и заби осемсантиметровите си нокти в задната част на черепа на Гх’решер.
Назад към част 30 Напред към част 32
