„Видя ли Томас?“
ГЛАВА 5
РАЙЛИ
Никакъв Лоутън не се беше появил на вратата ми, за да поиска да напусна града. Това беше добър знак. Възможно беше Брейди да е бил доброто момче, което обичаше да носи като етикет, и да си е държал устата затворена. Последното нещо, което исках, беше да се появи някой Лоутън и да поиска да види Брайъни.
Съжалявам, че някога съм казвала истината на някого. Ако просто бях премълчала за бащата и бях напуснала града тихомълком, това нямаше да е проблем. Брайъни никога не биваше да знае кой е баща ѝ. Страхувах се от деня, в който тя ще ме попита за него, защото знаех, че това ще се случи. Когато започнеше училище и разбереше, че другите деца имат двама родители, щеше да иска да знае.
Точно сега тя имаше моя баща и нейният живот беше достатъчно добър. Не и липсваше внимание и любов. Бях благодарна на родителите си и на тяхната подкрепа през всичко това. Нито веднъж не поставиха под въпрос историята ми. Когато всички останали ме бяха нарекли лъжкиня, се страхувах, че и те могат да го направят. Но не го направиха.
Вместо това напуснаха работата си, намериха си работа далеч оттук и ни преместиха от този град. И всичко това заради мен. Никога нямаше да забравя тази саможертва. Благодарение на тях никога не се бях чувствала сама през този процес. Много момичета нямаха този късмет. Бях се запознала с няколко от тях в групата за подкрепа на бременни тийнейджъри, в която ходех веднъж седмично. Отначало се борех с идеята, когато майка ми донесе вкъщи брошурата. Но един ден реших, че няма да ми навреди да опитам.
Тези срещи ми дадоха кураж да стана майка. Те ми помогнаха да осъзная, че не съм единственото момиче в това положение. Те ме спасиха по начин, по който родителите ми не можаха. Един ден възнамерявах да отворя собствено заведение за майки тийнейджърки.
– Мамо, самичка. – Брайъни ме дърпаше за дънките и искаше любимата си закуска. Две парчета препечен хляб с кетчуп по средата, нарязани на четири малки квадратчета, без коричка.
Наведох се и я придърпах към себе си в силна прегръдка.
– Обичам те – казах ѝ.
– Добре – беше отговорът ѝ, последван от влажна целувка по бузата ми.
Не можех да си представя живота си без нея. Не исках да го правя. Болката, на която Рет подложи семейството ми и мен, си струваше заради това. Дъщеря ми. Бих преживяла всичко това отново, ако можех да имам това.
– Къде е Томас? – Попита баба, влизайки във всекидневната с объркано намръщено лице. Томас беше котаракът, който тя имаше, когато бях малка, и той беше починал от рак, когато бях на девет години.
– Някъде тук – отговорих аз. Нямаше смисъл да и казвам, че е мъртъв. Това щеше да я разстрои и тя просто щеше да започне да пита за него отново след трийсет минути.
– Отивам да приготвя на Брайъни една закуска. Ела с нас в кухнята и аз ще ти нарежа една круша с малко извара.
Тя направи пауза, като все още търсеше с очи Томас в стаята.
– Харесва ли ми? – Попита ме тя.
Крушите с извара бяха любимата ѝ закуска, откакто се помня.
– Харесва ти.
Тя кимна, после въздъхна с увиснали рамене. Скоро отново щеше да започне да търси Томас. Но засега изглеждаше, че може би ще го остави да си отиде.
– Добре – отвърна тя, а аз хванах Брайъни за ръка и поведох двете към кухнята.
Мама беше задрямала. Когато с Брайъни се прибирахме от парка, тя често си лягаше директно за час. Имаше нужда от това заради работния си график. Татко се прибираше от работа в шест и тя обичаше да приготвя вечерята, докато той влезе в къщата.
– Да включим телевизора и да видим дали не дават някое от следобедните ти предавания – казах на баба. Мама беше оставила телевизора на баба в кухнята. Тя каза, че трябва да запазим нещата така, както са, за да избегнем объркване. Мама винаги е била против телевизорите в къщата, но държеше този да е за баба.
– Добре – съгласи се тя, но все още се мръщеше.
Връщането тук беше страшно. Единствената ми друга възможност беше да отгледам Брайъни сама. Не бях готова за това. Още не бях готова. Все още учех вкъщи по интернет, за да изкарам гимназията. Исках да дам на Брайъни добър живот. Такъв, в който да имам истинска работа и да мога да ни издържам.
Родителите ми също се притесняваха от завръщането ми, но аз разбирах нуждата им да бъдат с баба. След обаждането, че са я намерили в три часа сутринта да блъска по вратата на бакалницата в града и да иска банани, всички знаехме, че няма друг вариант. Никой от нас не искаше да я настани в дом.
Да се крием в къщи с Брайъни също не беше честно спрямо нея. Тя обичаше парка и игрите навън. Бях взела решението да се изправя лице в лице с този град и каквото и да казваха, нямаше значение. Малоумни хора в малък град. Това не влияеше на бъдещето ми.
Обаче да кажеш това и да го повярваш са две различни неща. Не беше лесно да виждам хора от миналото си и да се отнасят към мен като към чума. Тези, които някога бяха приятели, сега се държаха така, сякаш ме няма, или ми се мръщеха.
И всичко това, защото помолих по-големия брат на гаджето ми да ме закара до вкъщи от партито на полето, след като се бях скарала с Гънър. Бях се доверила на Рет. Това беше единствената ми грешка. Нищо друго не бях направила погрешно.
Да запазя девствеността си беше мой избор. Не исках просто да правя секс с момче, в което не бях влюбена. Когато правех секс, исках да знам, че е настъпил точният момент. С правилния човек. Гънър никога не е бил правилният човек. А аз бях само на петнайсет. Другите момичета правеха секс, а аз постоянно чувах колко глупаво е да чакам и как Гънър ще ми изневери. Но на мен не ми пукаше.
Аз чаках.
Докато Рет не ми отне този избор в онази нощ, когато ми отне девствеността. Все още сънувам кошмари за това. Но раждането на Брайъни ме беше променило много. Направи ме по-силна и ме излекува по начин, по който нищо друго не можеше.
Бях решила, че все още съм девствена. Може би не физически, но в сърцето си. Все още не бях избрала да се отдам на мъж. Този избор все още беше мой и трябваше да го държа. Нямаше да позволя на Рет да ми го отнеме.
– Моят самичък – каза щастливо Брайъни и запляска, когато поставих пред нея сандвича с кетчуп и препечен хляб.
– Харесва ли ми? – Попита ме баба.
Усмихнах се и поклатих глава. Не бях сигурна, че някой друг, освен едногодишно дете, може да хареса това.
– Харесваш круши и извара – напомних ѝ аз.
Тя отново кимна, след което погледна зад себе си.
– Видя ли Томас?
Назад към част 5 Напред към част 7