Двадесет и пета глава
Изтрита ретроспекция към времето, когато Кат беше на шестнадесет.
„Обречена на ранен гроб“ книга 4
Бележка на автора: Това е оригиналното начало на ретроспекцията, когато споменът на Кат за времето, прекарано с Грегор, най-накрая е възстановен. Тя беше изрязана поради съображения, свързани с темпото. В нея виждате как младата, наивна Кат е манипулирана както от Грегор, така и от Канел. Грегор, разбира се, е най-лошият, като използва както чар, така и предполагаема заплаха, за да получи това, което иска, но на Канел не и липсва жестокост. Както и в книгата, тази ретроспекция се случва точно преди Кат да срещне Дани и животът и да се промени, поставяйки я на пряк път към бъдещата и самоличност като Червената Жътварка и срещата и с Боунс. На някои неща просто им е писано да се случат, нали?
Ликинг Фолс, Охайо
Лятно време
Засенчих очите си от късното следобедно слънце, което проблясваше през клоните. Скоро щеше да се стъмни. Това ме успокояваше, но и притесняваше. Никой друг не можеше да вижда в тъмното като мен, но не трябваше да позволявам на никого да знае това.
– Джоузеф – обади се баба ми от предната веранда. – Иди да вземеш Катрин и я накарай да влезе вътре за вечеря!
– Тя ще дойде скоро – беше отговорът на дядо ми. По всичко личеше, че той все още работи по стария шевролет. – Тя усеща миризмата на храната, казвам ти.
Още един разговор, който неволно подслушвах, дори и на няколко акра разстояние. Поне това не беше нещо смущаващо. Да ги чуя как обсъждат еректилни проблеми или движенията на червата му в това, което смятаха за уединение на спалнята си, щеше да ме бележе завинаги, сигурна бях.
Оставих дървото, на което седях, за да избягам по-навътре в овощната градина, далеч от къщата, вместо към нея. Не ми оставаше много време, докато се върна, но обичах овощната градина. Особено през нощта. Заобикаляха ме природни звуци, вместо бърборенето на семейството ми, и се чувствах спокойна. Често се промъквах тук, когато всички в къщата спяха. Това беше един от малкото моменти, в които можех да се отпусна.
След около трийсет минути обаче тръгнах обратно към къщата, като вървях с бърза крачка. Навън ставаше все по-студено. През март все още можеше да вали сняг от време на време. Може би все пак зимата не беше свършила с нас.
Бях почти стигнал до къщата, когато чух гласа на мъжа, нисък и културен, с френски акцент. Почти ме накара да се спъна по пътя си нагоре по моравата. На алеята нямаше кола, а това беше селски район в Охайо. Ако бяхте южняк, тук все още ви смятаха за чужденец. Също така не го бях чула да пристига, но от друга страна, бях отишла до края на двайсетакровия имот. Твърде далеч дори за моите уши.
Когато влязох в къщата, баба ми и дядо ми вече бяха седнали на масата за хранене, която беше подредена за петима вместо за четирима. Майка ми беше в кухнята, а косата и беше излязла от обичайния стегнат кок и висеше небрежно по гърба и. Това, в допълнение към високия мъж с гръб към мен, беше необичайно, но баба ми и дядо ми изглеждаха спокойни, така че сигурно знаят какво се случва.
– Съжалявам, че закъснях – започнах аз, като се преместих да помогна на майка ми с тежката чугунена тенджера, която тя изваждаше от фурната. – Загубих представа за времето.
Непознатият се обърна и застана с лице към мен. Този път наистина се препънах в собствените си крака. Ръката му се изстреля, за да ме стабилизира, като ме накара да примижа от това колко бързо се е движил. Баба ми и дядо ми седяха спокойно, сякаш нищо не се случваше, а майка ми просто се промъкна покрай мен, за да сложи яхнията на масата.
юВгледах се в ръката върху лакътя ми и високия мъж, свързан с нея, с лек шок. Златистата коса, съчетана с по-тъмни кичури, и придаваше пепеляво рус цвят, а очите му бяха сиво-зелени. От веждата до слепоочието му се простираше белег, а кожата му беше бледа като моята, но неговата бръмчеше с напрегната вибрация, която ме накара да изтръпна там, където ме докосваше.
– Кой си ти? – Изригнах, освободих се и разтрих енергично ръката си. Усещането за иглички я напусна веднага след като хватката му се освободи.
– Аз съм Грегор – каза той и ме огледа по най-необичайния начин. Учителят ми по химия изучаваше по същия начин предметите в петриева паничка. – Аз съм стар приятел на майка ти.
Очите ми се изцъклиха при това. Майка ми нямаше стари приятели. Но и нови нямаше. Тя си оставаше толкова самотна, колкото и аз, и се отбиваше в града само при крайна необходимост. Направих бърза преценка на възрастта му. Леки бръчици около очите, този белег не изглеждаше нов и изглеждаше, че е в началото на трийсетте си години, като майка ми.
Възможно ли е това да е баща ми?
– Мамо? – Попитах колебливо. – Познаваш ли го?
– Разбира се, Катрин. – Отговорът и беше почти механичен. – Той е стар приятел. Ще поговорим за него след вечеря.
О, Боже мой! Това ли беше човекът, за когото ми беше отказано и най-малкото знание? Този, чието споменаване я караше да изпада в грозна ярост? Начинът, по който ме разглеждаше, приличаше на някой, който оценява това, което му принадлежи, това е сигурно. Вдигнах брадичката си и отидох до мивката, за да си измия добре ръцете. Да поговорим след вечеря, нали? Знаех какъв ще бъде първият ми въпрос – къде, по дяволите, си бил през целия ми живот?
Храната премина неловко. Майка ми почти не говореше, а на директните въпроси отговаряше само с едносрични думи. Явно се чувстваше неудобно, че Грегор е тук, но не се държеше гневно или конфронтационно, както беше обичайно за нея, когато беше разстроена. Баба ми и дядо ми говореха помежду си, като че ли не забелязваха напрежението, а Грегор продължаваше да говори с мен. На колко години бях? Кога беше рожденият ми ден? В кой клас бях? Имах ли някакви хобита? Срещала ли съм се с много хора? Била ли съм някога в клуб за танци?
Любезният разпит започна да ме изморява. Беше всичко, което можех да направя, за да не изръмжа:
– Има тестове за бащинство, ако не сте сигурни! – Нещо в него ме изнервяше. Не беше само много странната реакция, която имах, когато ме докосна, макар че това усещане го обяснявах с шока от срещата с потенциалния ми баща. Той се движеше по различен начин. Очите му следяха всичко, а въздухът наоколо сякаш беше зареден. Просто се побъркваш – казах си. В него няма нищо странно. Ти си единствената странна на тази маса.
Когато вечерята свърши, аз се изправих, на практика грабнах чиниите на всички и разчистих масата. Като обладана ги изплакнах и пуснах съдомиялната машина, преди да са минали пет минути. Грегор ме гледаше през цялото време, сякаш никога преди не беше виждал някой да мие чинии. Бях обзета от тревога. Незаконността ми беше болезнено клеймо още от детството ми. Какво щях да кажа на този мъж, който беше допринесъл за това?
– Отивам да си взема душ – обявих аз, като намерих начин да отложа неизбежното. – Ще се върна по-късно.
Въпреки че не исках, не можех да не хвърля крадешком поглед зад себе си, докато се качвах по стълбите. Да, Грегор все още ме гледаше и да, изглежда виждаше през тънкото извинение.
– Ще те чакам, Катрин.
Беше изречено толкова тихо, че почти си помислих, че съм си го въобразила. Но не беше така. Сега той се усмихваше и това беше приятно и… смразяващо.
***
Отсрочката ми не продължи дълго. Веднага след като си взех душ, майка ми ме избута навън на верандата заедно с Грегор. Баба ми и дядо ми бяха вътре и гледаха телевизия, сякаш не знаеха и не ги интересуваше какво се случва. Апатията им ме озадачи, защото дядо Джо мразеше подигравките от непълнолетието ми толкова, колкото и аз. В майка ми настъпи промяна, която привлече вниманието ми. Тя изглеждаше спокойна и весела. Това бяха две думи, които никога преди не бих използвала, за да я опиша. И се усмихваше.
– Катрин – започна тя с поглед към Грегор, – ще ти разкажа за твоя баща…
Десет минути по-късно седях закована в невярващ поглед, втренчен в нея. Добри Боже. Някъде по пътя майка ми се беше побъркала напълно. Баща ми е бил вампир, с когото тя се е срещала и който е бил убит, когато е бил подгонен от добронамерени морски пехотинци? Имаше цяла субкултура от немъртви, която съществуваше редом с хората? И аз самата не бях напълно човек?
Тя ще има нужда от стационарна психологическа терапия – беше първата ми мисъл, когато тя свърши. И лекарства. Много от тях.
– Мамо, понякога съзнанието ни си измисля неща, за да ни помогне да се справим с това, с което не искаме да се сблъскаме – започнах колебливо. – Уча за това в училище…
– Тя не е изгубила разсъдъка си – прекъсна я Грегор. О, да. Почти бях забравила за господин Стрейндж, откакто тя ми каза, че не е отдавна изгубеният ми баща. – Ти си полувампир, но не трябва да се притесняваш. Аз ще се погрижа за теб.
По дяволите, той също беше луд.
– Чаках да ти кажа това, докато не сметнах, че си достатъчно голяма, за да разбереш. – Майка ми се опита да ме хване за ръка, но аз се отдръпнах. – Знам, че понякога съм била строга към теб, но това беше просто, за да не разбере никой друг за теб. Все пак е време да научиш…
– Да видиш, значи да повярваш – прекъсна я Грегор, като също се изправи. – Погледни ме, Катрин.
Обърнах се – и изкрещях.
Очите на Грегор светеха в ярък, блестящ изумруд, сякаш в погледа му бяха светнали лазери. Усмивката му разкриваше два извити кътника в горните му зъби и той се издигаше във въздуха. От него се разнесе слаб ветрец, който развяваше косата му. После изведнъж бях сграбчена в ръцете му, краката ми ритаха в нищото, докато той се смееше. Това беше радостен, плашещ, знаещ звук, който заглуши писъка ми. Това не беше преструвка. Беше истинско.
– Нима винаги не си знаела, че в теб има нещо специално? – Прошепна свирепо Грегор. – През целия си живот не си ли разбрала, че притежаваш нещо, което никой друг не е имал? Ще те отведа оттук. Ще дойдеш с мен, ще срещнеш хора, за които само си чела, ще преживееш неща, които не можеш да си представиш…
– Не мога да отида никъде – казах задъхано, докато умът ми се въртеше. – Утре имам училище.
Грегор отново се засмя. Той се спусна от десетината метра, на които бяхме окачени, и заговори ниско и интимно в ухото ми.
– Ще те науча на всичко, което трябва да знаеш, ma chéri.
Начинът, по който ласкаво произнесе думите, докато почти притискаше ухото ми, ме накара да настръхна. Досега не бях се намирала в такава близост с мъж. Това ме накара да се притесня, освен че бях шокирана и объркана.
– Мамо? – Попитах колебливо.
– Трябва да отидеш с него, Катрин – отговори тя. – Той е доверен приятел и ще се погрижи за теб. Има неща, от които не мога да те предпазя, ако останеш тук. Не се притеснявай за училището; ще им кажа, че оставаш извън щата при болен роднина. Ще ми се обаждаш, когато пожелаеш. Всичко ще бъде наред.
Това не се случваше. Това не можеше да се случи. И все пак ръцете, които ме държаха в плен, не бяха моето въображение. Много голямото, високо тяло до мен не беше халюцинация. Трябваше да се съглася с този… човек, същество, вампир? Да оставя всичко, което познавах, зад гърба си? Разбира се, исках да се измъкна от този град, но никога във всичките си представи не съм мислила, че ще стане по този начин!
– Ти…- Трябваше да спра, да оближа устните си и да опитам отново, защото устата ми беше пресъхнала. – Ти наистина си вампир?
Лицето на Грегор се изкриви в усмивка.
– Да.
– А аз съм…- Дълбок дъх. – Не съм напълно човек, защото баща ми е бил вампир? Ето защо има нещо нередно в мен? Защо не съм нормална?
– Оуи, така е. – Спокойно.
Все още не ме беше пуснал да си тръгна. Не знаех дали трябва да опитам, да се отдръпна или просто да стоя глупаво там.
– Ти, ах, си доближил кътниците си до гърлото ми – казах със самоироничен смях, хващайки се за хумора вместо за страха. – Да играя ли припадналата жертва или възмутената девойка? Чувствам се като актьор, който не си знае репликите.
Той не се усмихна отново. Светлината засия по-ярко в очите му и той се наведе, за да прошепне срещу треперещата ми шия.
– Няма да те ухапя, Катрин – отговори той. Ръцете му се отпуснаха и той ме остави да направя бърза крачка встрани. – Още не.