Глава 25
Две силни почуквания на вратата ме събудиха. Не възнамерявах да заспя, след като Иън изпълни обещанието си да ме изчука до състояние на временна немота, но го направих. От друга страна, през последните два дни бях направила много неща, които не възнамерявах да правя. Каква беше онази поговорка за разсмиването на боговете? Всичко, което трябваше да направиш, беше да им кажеш плановете си?
– Изчезвай, който и да си – каза Иън, без да отваря очи.
Вратата се отвори с дъжд от дърво и разкри Кат.
Иън прокле, докато скачаше от леглото.
– Наистина ли, Жътварке? Да риташ вратата? Това дори не е твоята къща.
– Знам, но тази новина е важна и аз изтеглих късата клечка, така че аз съм тук, а Пик – не – отвърна Кат, като не гледаше никъде другаде, освен към Иън. – Реших, че е най-подходящият момент да се намеся, тъй като конете най-накрая престанаха да тъпчат в оборите си от цялата тази шумотевица. Освен ако това блъскане не сте били вие двамата, а не конете? Чакай, не отговаряй на това. Не искам да знам.
Аз също станах от леглото. Сега Кат почти се взираше в тавана, за да не погледне голотата ни. Колко глупаво.
– Нямаме нищо, което да не си виждала преди – казах, преди да добавя сухо: – Дори и да съм пряк потомък на Смъртта.
– Не си ти – каза Кат, а напрегнатият ѝ тон доказваше, че ако беше човек, щеше да се изчерви. – Това е просто неговият… знаеш ли.
– Нахлу по някаква причина, така че ни спести пуританската си скромност и се заеми с това – каза нетърпеливо Иън. – Освен това сигурно вече си виждала пиърсинг на член, а ако не си, Криспин ти дължи извинение, че е толкова невъобразим любовник.
– Добре, нека приключим с това – промърмори Кат и сведе поглед под кръста на Иън.
– Уау – каза тя след зашеметен момент. – Наистина си го забил там, нали? – После наклони глава настрани. – Това е един прът направо през върха? Или има два различни пиърсинга от двете страни?
– Съсредоточи се, Жътварке – прекъсна я Иън.
– Точно така – каза тя и поклати глава, сякаш за да я прочисти. – Дойдох тук, защото сме в дълбока беля. Кралицата на гулите отказва да се срещне с мен. Мари също не посочи причина. Тя просто накара лакея си да отговори: – Това е Жак. За съжаление, графикът на Маджестик забранява нови срещи в този момент.
Иън се усмихна без чувство за хумор.
– А Мари е склонна да убива хората, които нахлуват без предварителна уговорка.
– О, да – каза Кат и потръпна. – Веднъж го направих и повярвай ми, едва оцелях.
– Аз ще отида.
И двете глави се насочиха към мен. Тогава Иън погледна китката си, сякаш проверяваше часовник, който не беше там.
– Разбира се, че ще го направиш. Какво е било? Пет часа, откакто се хвърли в сигурна смърт? Значи е минало време.
Пренебрегнах сарказма му.
– Познавам Мари по-дълго от всеки от вас. Тя много държи на протокола, но преди всичко цени благополучието на хората си. Тя ще иска да знае, че разбойническите богове са на свобода. Тъй като аз съм ги видяла, а ти не, би трябвало аз да и го кажа вместо теб, Кат. Ако не бях разсеяна от други неща, щях да го кажа по-рано.
– Продължаваш да казваш „аз“ – каза Иън с предупредителен тон.
Аз се изхилих и изхлипах.
– Не знаеш ли вече, че когато казвам „аз“, това все още е множествено число?
– Нямам предвид това – мърмореше Иън със същия тон – не ме изпитвай.
– Знам какво имаш предвид – казах аз, а краткото чувство за хумор изчезна. – Разбира се, че предположих, че ще дойдеш с мен. Освен че имам предвид предишното си обещание да не те изоставям, признавам също, че да те оставя дори за кратко, не изглежда да те предпазва. Или ще направиш нещо безразсъдно, или някой опасен ще те намери, или и двете.
– Да не говорим за всички случаи, когато си вършила безразсъдни неща, когато си била сама, или някой опасен те е намирал – посочи той.
– Ние сме побъркани, нали? – Попитах, усмихвайки се в памет на предишната му клетва.
Той отвърна на усмивката и ме придърпа към себе си.
– Най-лошото – съгласи се той и ме целуна.
Кат удари рамката на вратата достатъчно силно, за да размести още дървесина.
– По-късно ще се побъркаме. Сега трябва да спрем боговете, помниш ли?
С неохота избутах Иън назад.
– Тя е досадна, но е права. Имаме време само да си вземем душ и да се нахраним, тъй като днес имаме да се борим с повече от Мари. Освен това имаме и съвет.
– Ще ви донеса на вас двамата някакви халати – промърмори Кат. – Не искам да се разхождате така из къщата, защото на никой от вас не му пука да прикрива това, което имате.
– Съгласен съм, че трябва да ги предупредим, но не бива да отиваме директно при съвета – каза Иън, игнорирайки Кат, която си тръгна след поредния ни неодобрителен поглед. – Те няма да те изслушат, ако им се обадиш, а ако отидеш при тях, ще се опитат да те убият на място. Като оставим настрана твоята безопасност, по-вероятно е да повярват на това, което се е случило с Фанес, Морана и Руаумоко, ако го чуят от някого, на когото имат доверие.
Изпуснах тихо подсмърчане.
– Всеки, на когото съветът вярва, вероятно ще се опита да ме убие на място.
– Някой няма да го направи – каза Иън с уверен тон. – Твоята бивша приятелка, Сюн Гуан.
Последният път, когато бях в Атина, Гърция, в крайна сметка избягах от нея, след като Иън беше доказал брака ни пред Съвета на вампирите. Сега се връщах заедно с Иън, за да убедя бившата си любовница Сюн Гуан, че нежеланият ми годеник Фанес и неговите починали преди това небесни дружки са на път да разгърнат свръхестествен хаос.
Нямаше да виня Сюн Гуан, ако не ми повярваше. Аз също щях да имам проблеми да повярвам в това, ако не го живеех.
– Защо Сюн Гуан е в Атина? – Чудех се на глас, докато с Иън се отдалечавахме от гарата в Лариса. Не бяхме взели влак, за да стигнем от Англия до Гърция; бяхме се телепортирали, но не исках Иън да изгаря излишна енергия, когато в близост до гарата имаше напълно добри места за коли под наем.
– Съветът на вампирите сега не заседава, а Сюн Гуан мрази Гърция – продължих аз.
– Сигурно си е намерила някаква причина да е тук, защото точно тук хакерът на Менчерес е проследил мобилния ѝ телефон – отвърна Иън.
Объркването ми се задълбочи няколко минути по-късно, когато стигнахме до адреса, откъдето бе тръгнал мобилният сигнал на Сюн Гуан: изоставена сграда на улица с предимно затворени предприятия.
Сюн Гуан, която познавах, никога нямаше да остане тук. Освен че беше пазител на закона, тя беше и ловък инвеститор, който беше натрупал доста голямо портфолио. Дори ако инвестициите ѝ изведнъж се проваляха, тя можеше да забогатее отново, просто като продаде няколко лични вещи от времето, когато е била човек по време на династията Западен Дзин. Все още притежаваше меча, с който на тринайсет години се бе изправила срещу армиите на Ду Дзенг, и само този предмет беше безценен.
– Нещо не е наред – казах аз, докато минавахме покрай сградата, за да не привлечем внимание. – Тази сграда трябва да е прикритие.
– Надявам се, че е така – отвърна Иън, като паркира извън полезрението ѝ надолу по улицата. – В противен случай твоето омъжване и разкриването ти като полубог сигурно е вкарало Сюн Гуан в такава низходяща спирала, че сега тя е безполезна за нас.
Погледът ми му каза какво мисля за бездушния коментар.
– Тя е твърде издръжлива за това, така че трябва да има основателна причина да остане тук през последните два дни. Бъди нащрек, но не я приближавай. Не е нужно да ти напомням, че тя те мрази.
Той се усмихна студено.
– Чувствата са взаимни.
Поклатих глава, докато слизах от колата.
– Почти е възхитително, че можеш да ревнуваш в момент като този.
– Тя те е имала в продължение на векове. – Тонът му беше лек, но тюркоазените му очи блестяха с изумруд, когато и той излезе от колата. – Ако си мислиш, че не ѝ завиждам до степен на омраза за това, значително подценяваш стойността си за мен.
Направих пауза. Това не беше нормалната териториалност, която всички вампири изпитват към това, което е тяхно. Беше нещо друго.
– Тя имаше моята плът – казах много тихо, заобикаляйки откъм неговата страна на колата. – Тя никога не ме е имала. Само ти ме имаш.
Той погали лицето ми, докато най-слабата усмивка изкривяваше неговото.
– Вярвах, че между двама ни няма разлика. Сега знам, че има. – Гласът му се задълбочи. – Ето защо, въпреки много обширното ми минало, мога честно да кажа, че ти и само ти ме докосна, Веритас, а това са думи, които никога не съм очаквал, че ще преминат през тези омърсени от грехове, мръсни устни.
Целунах го, усещайки от простата четка на устата му повече, отколкото от всяка връзка преди него. О, никога не съм мислила, че ще имам това! През всичките години на живота си не бях посмяла дори да си го пожелая. Нищо чудно, че редовно си губех ума, когато ставаше дума за Иън. Всичко останало можеше да бъде заменено. Той не можеше.
– Освен ако не искаш да продължим това на задната седалка, трябва да спрем – каза Иън и прекъсна целувката. След това отвори вратата на задната седалка на колата с усмивка. – Вече знаеш какви са предпочитанията ми.
– По-късно – казах аз със смях.
Очите му проблеснаха в по-ярък нюанс на зеленото.
– Ще те държа да го направиш.
Все още се усмихвах, докато вървях по улицата към сградата. Сребърните и други метални предмети в джобовете на палтото ми се удряха в краката ми при бързите ми движения. Денис и Спейд ни бяха дали назаем дрехи и, което е по-важно, оръжия.
Не исках да използвам нито едно от тях срещу Сюн Гуан, но и не я подценявах. Тя беше войн през последните две хиляди години. Нямаше да престане да бъде такава въпреки чувствата си към мен… ако изобщо все още имаше чувства извън гнева.
Точно преди да стигна до сградата, използвах бързо омагьосващо заклинание, за да променя външния си вид обратно на русото ми прикритие на пазител на закона. Това беше външният вид, който Сюн Гуан познаваше. Тя беше виждала истинската ми само два пъти, а не исках да ѝ напомням за последния път, когато изтръгнах душата на Дагон точно пред нея.
От друга страна, вероятно не се е нуждаела от истинската ми външност, за да и напомня за това. Несъмнено това се е запечатало в паметта ѝ.
Няколко прозореца в триетажната сграда бяха счупени. Изглеждаше изоставена и не чувах удари на сърце, но килията ѝ беше тук, така че не можеше да е празна. Изпратих сетивата си в търсене на енергийната аура, която излъчваха всички вампири.
Там. На третия етаж.
Усещах само един вампир, но бях притъпил енергията си до степен, в която и тя не можеше да бъде открита, а и далеч не бях единственият вампир, който знаеше този трик. След като с бърз поглед потвърдих, че никой на улицата не ме наблюдава, скочих на втория етаж, влизайки през един от разбитите прозорци.
Още щом го направих, усетих щракването на магията. Опитах се да скоча обратно през същия прозорец, но той изведнъж се оказа стена. Както и всички останали прозорци, които допреди малко бяха празни квадратни пространства, пропускащи хладния нощен въздух.
Хубаво, помислих си, дори докато скачах нагоре, защото сега подът ми се струваше като подвижен пясък. Не можех обаче да отида далеч. От тавана висяха наситени с магия паяжини, които почти стигаха до пода.
Веднага се изпънах, докато не се понесох хоризонтално над пода. Това рядко пространство, високо половин метър, беше единствената част от стаята, свободна както от паяжини, така и от подобния на пясък под… и двете трябваше да са невидими за мен. Тъй като на Пазителите на закона беше позволено да практикуват защитна магия, аз самият бях научил Сюн Гуан на заклинанието за паяжина, така че добре познавах силните му страни. Невидимостта беше една от тях. Но по някакъв начин долових отблясъци от магията, която изпълваше всяка нишка от сложните мрежи.
Такава красота – помисли си другата ми половина. Като дъждовни капки върху паяжина, когато лунната светлина прониква през тях.
Ето защо сега можех да видя магията! Благодарение на усъвършенстването на баща ми другата ми половинка вече трябва да може да вижда магии, както и да вижда през илюзиите на Фанес.
Ние можем да виждаме през магията – поправи я тя. Почти усетих как тя се вцепени, когато добави: – Нима никога няма да се научиш?
Да не искаш да кажеш, че ние никога няма да се научим? Отвърнах.
Смехът ѝ избухна в гърлото ми, докато не установих, че се смея на глас.
– Как може да се смееш? – Попита женски глас на древен диалект на мандарин. – И как избегна капаните ми?
Обърнах глава. На вратата стоеше Сюн Гуан, облечена в сив гащеризон в тактически стил, с колан на кръста, а около бедрата и горната част на ръцете ѝ имаше кобури с метателни ножове. Беше прибрала дългата си черна коса на кок – обичайният ѝ стил, когато се бие, за да не ограничава зрението ѝ и никой да не може да използва дължината ѝ, за да я хване. Мечът ѝ беше изваден – не е добър знак, но за момента беше насочен надолу.
– Сюн Гуан – казах аз на същия език. – Трябва да поговорим.
Назад към част 25 Напред към част 27