***
Когато полицейската карета спря, бях истински поразена от факта, че извън каретата вече нямаше вятър. Определено си спомнях как напусках къщата в снежна виелица, но сега наоколо цареше тишина и спокойствие, така че напуснах каретата с известно напрежение. И то само се засили, когато стана ясно, че наистина бушува снежна буря… но извън имението на Арнел. Тук нямаше буря. Тя се хвърли към невидимия купол с всички сили, обсипа го със снежни навявания, нахлу с мразовити иглички и… рухна безсилно пред магията на времето. Магия с такава невероятна сила, че караше човек да замръзне в захлас.
– Мис Вайърти – обади се подигравателно старшият следовател.
Аз потръпнах, сложих ръката си в отворената му длан и му позволих да ми помогне да сляза. Едва след това, оглеждайки се наоколо, осъзнах, че запленена от стихията, не съм забелязала най-важното: не бяхме близо до къщата или до главния вход; уви, каретата беше навлязла дълбоко в заснежената градина и спря до сграда, която приличаше повече на крипта, отколкото на нещо друго.
Беше едноетажна, но се виждаха тесните прозорци на приземния етаж, почти изцяло обкована с желязо, потъмняло от студа и времето, имаше само едно петно от ръжда – на вратата, близо до дръжката, сякаш някой я беше напръскал с боя, преди да успее да свали или отдръпне ръка.
В същия миг загубих интерес към присъстващите, побързах да се приближа, за да разгледам ръждивото петно и да се опитам да разбера какво се е случило. Откъде точно се беше появила тази следа? Разбира се, можеше да се предположи, че времето е оставило ръждата, но тогава защо само тук?
– Дълга история – каза лорд Давернети, който беше неочаквано близо и всъщност се наведе над наведената ми глава – която не заслужава вниманието ви.
Изправих се рязко и се вгледах в лорда мълчаливо и изразително, докато той благоволи да направи крачка назад, после извадих лорнета от джоба си и продължих да изучавам петното.
То не беше еднородно. При по-внимателно вглеждане се виждаше, че старата ръжда неотдавна е била напръскана, с нова. Новите петна бяха едва забележими и ако не бяха изследванията на професор Стентън, едва ли щях да ги забележа, но… имах опит и знания. И още – имах възможност.
И като вдигнах ръка, аз се канех да произнеса заклинание, когато бях прекъсната по най-скандалния възможен начин:
– Какво се случва тук?
Повдигане, съчетано с дивашки пристъп на мигрена, която се беше върнала и беше яростна – ето какво става тук!
Изстенах, с една ръка прикрих устата си, а с другата бръкнах в джоба и извадих ментовото масло и носната кърпа. Дланите ми трепереха, затова лорд Давернети ми помогна да развия капачката; не бих могла да се справя сама, а той капна три капки върху бялата кърпичка. Използвах пръстите си, за да покажа числото осем. Грабнах носната кърпа и я придърпах към лицето си, дишайки тежко и проклинайки Арнел, колкото можех по-принцип.
– Трябва ли да… се отдръпна? – Предложи язвително главата на града и на най-благородното семейство тук.
– Да, махайте се вече! – Изсъсках, опитвайки се да дишам, просто да дишам.
С това темпо накрая стомахът ми ще бъде съсипан, вече получих гастрит по време на обучението си.
– Колко грубо – каза Арнел.
Не ми пука!
– Да, предполагам, че ще е по-добре да влезете вътре – каза лорд Давернети, който внимателно прехвърли погледа си от мен, която се стараех да не гледам дракона, към самия дракон. – А и мис Вайърти не носи корсет, така че едва ли ще е необходима помощта ви.
Зад гърба ми се чу възмутеното възклицание на лейди Арнел.
Аз се ограничих само с един мрачен поглед към лорд Давернети и след това, насилвайки гордостта си, помолих:
– Отведете го. Моля.
– Толкова ли е лошо? – Изумрудените очи на лорд-следователя блеснаха странно.
– Ще повърна върху обувките ви! – Признах си с абсолютна честност.
– Тъжно – усмихна се полицаят и като се обърна, се отдалечи към роднините си.
Дишах тежко и гледах безпомощно след тях, пресмятайки приблизителния брой стъпки, които Арнел трябваше да направи.
Петдесет.
Започнах да се отпускам, когато драконът се отдалечи на петдесет крачки от мен! Това е невероятно!
– Мис Вайърти – лейди Арнел сметна за свой дълг да се приближи – имате ли нужда от помощ?
С отрицателно поклащане на главата, аз отново махнах с ръка и казах:
– Верум! (Истина)
Първото заклинание за истина изхвръкна като искра от пръстите ми. Ярки синьо-златисти трохи от магията полетяха към криптата, обгърнаха дръжката на вратата в черна девическа ръкавица… и се стопиха, напълно погълнати от магията на криптата.
В следващия миг от носа ми започна да тече кръв, затова известно време седях на студения, облицован с железни тухли път, дишах тежко и сменях снега, който нанасях върху лицето си.
Лейди Арнел не се намеси, загледана в дръжката на вратата, на която вече нямаше нищо. Лицето ? изразяваше чувство на дълбока умисленост, примесена с явно объркване.
Аз обаче, докато продължавах да седя на земята, насочих вниманието си към самия път и осъзнах точно какви следи е имал предвид лорд Давернети – те бяха тук. Едва забележими, отново приличащи на боята, несръчно напръскана върху нечий ботуш, който сега, при липсата на ботуш, оставаше само на пътя. Но вече нямаше нужда да задействам заклинание за истина, за да определя със сигурност, че тук има момиче. Крехко, тънко драконово момиче. Ръждив дракон! А концентрацията на кръв в нея беше на порядък по-висока от тази на Илиъс Скайвърн. И концентрацията на кръвта, и силата оставяха следи върху желязото, дори ако притежателят им беше обут.
И тогава изведнъж осъзнах нещо, от което ме полазиха тръпки по гърба – сградата на криптата беше направена от желязо! Сградата на криптата, пътят, който водеше към нея, портата, оградата по краищата. Всичко беше от желязо!
Лордът главен следовател се върна точно когато кървенето почти беше спряло и аз избърсвах пръстите си с мокра изцапана кърпичка.
– Вземете моята – лорд Давернети протегна сгъната, идеално чиста, снежнобяла памучна кърпа. – Какво успяхте да откриете?
Възползвайки се от кърпичката му, аз се изправих, игнорирайки протегнатата към мен ръка. По простата причина, че ръката не беше облечена в ръкавица, а аз вече бях наясно с драконовите условности.
– Тук е било някакво момиче – докладвах аз, избърсвайки лицето си и опитвайки се да запазя равновесие. – Наскоро, може би преди три-четири дни. Дракон – полукръвна. Просто се чудя откъде може да е дошла и къде е сега чистокръвния Ръждив дракон, който се е опитвал да се промъкне тук преди около петдесет години.
Стоящата до мен лейди Арнел потръпна с цялото си тяло и изведнъж се обърна към мен с въпрос:
– Мис Вайърти, чай?
– Благодаря ви, но не! – Хвърлих омразен поглед към къщата и поясних: – Страхувам се, че чаят би бил съмнително удоволствие в компанията на вашия роднина.
И тогава изведнъж осъзнах, че утре вечер няма да мога да дойда на „приятелския прием“ на Арнел. Просто не можех по здравословни причини! Мисълта, че ще мога да пропусна поне едно тържество, предизвика невиждан изблик на ентусиазъм и, едва сдържайки усмивката си, информирах дамата:
– И се опасявам, че едва ли скоро ще мога да ви направя любезно посещение поради здравословното ми състояние. Искрено съжалявам.
Лорд Давернети се усмихна и информира роднината:
– Тя лъже, не съжалява.
След което, уважавайки възмутения ми поглед, добави:
– Позволи ми да те заведа до вкъщи. – Пауза и след това с крайно подигравателен тон: – Скъпоценна мис Вайърти.
Но преди да успея да измисля приличен отговор, лейди Арнел каза:
– Ако наистина искаш да я уплашиш, кажи и, че Ейдриън ще се жени за нея, това би било истинска заплаха.
И след това, обръщайки се към мен, каза:
– Елате, мис Вайърти, ще ви заведа у дома.
Без съмнение я последвах с удоволствие; нямах никакво желание да оставам близо до лорд Давернети, нито пък да се връщам в компанията му, която опетняваше репутацията ми и откровено съсипваше нервите ми.
И така, обиколих къщата с разхождаща се крачка, приспособявайки се към начина на ходене на дамата, и скоро излязох с нея до конюшните.
Каретата не беше готова, но я стегнаха веднага, след като две слугини донесоха топли одеяла и горещи камъни под краката ни. И скоро вече пътувахме надолу по склона на планината, връщайки се в дома ми.
Но едва когато се отдалечихме от имението Арнел, дамата, гледайки замислено през прозореца, каза тихо:
– Ще бъде трудно да се каже кой е той.
Все още притискайки носната кърпичка към носа си, попитах предпазливо:
– Защо?
Бавно премествайки погледа си към мен, лейди Арнел каза студено:
– Защото по времето, което споменахте, в имението имаше прием в чест на годежа на най-големия ми племенник. Присъстваше половината град.
Колко… неприятно.
Дамата вероятно си мислеше същото, затова се обърна обратно към прозореца и остана мълчалива известно време, преди най-накрая да заговори с почти безжизнен глас:
– Мис Вайърти, три от седемте ми дъщери са мъртви.
Замръзнала, аз я гледах шокирано. Дамата обаче, все още вперила поглед единствено в планинските склонове зад прозореца на каретата, продължи:
– Аз съм наясно с вашето положение. Осъзнавам, че моите племенници достатъчно са ви объркали, както и са проявили интерес към вас, но… – Тя обърна глава към мен с неестествено бързо движение. – Ако успеете да помогнете по някакъв начин да заловим мръсника, който отнема живота на децата ни, кълна ви се, че ще получите свободата, за която толкова явно мечтаете.
И тя отново се обърна, позволявайки ми да обмисля трескаво казаното от нея.
Не размишлявах дълго:
– Имам нужда от информация.
– И помощ – кимна лейди Арнел, без да ме погледне. – Ще получите всичко това.
Майката на три убити дъщери. Изведнъж осъзнах, че тя е много по-възрастна от четиридесетте. И беше смъртно уморена от този живот и от скръбта си. Нейната неумолима скръб.
– Ужасно съжалявам за децата ви – прошепнах аз.
Дамата кимна отново, приемайки напълно ненужното ми съчувствие и откровеното ми съжаление, от което въобще не се нуждаеше, и после добави:
– Ще изпратя Гордън при вас. Той е стар приятел на семейството. И единственият син на стария лорд Гордън, който освен мен е наясно със завещанието, оставено от Стентън. Приятен ден и на вас, мис Вайърти.
Дори не разбрах, че сме пристигнали.
Вратата на каретата отвори мистър Уолън, който едва ми беше помогнал да изляза и се опита да предложи чай на лейди Арнел, но тя нареди на кочияша да се отдалечи, без дори да погледне управителя ми.
– Мис Вайърти, имате кръв по лицето си – каза мистър Уолън, докато гледаше как каретата на Арнел се отдалечава.
– Това… заслужава внимание, прав сте – съгласих се аз, като също се загледах в каретата.
Назад към част 14 Напред към част 16