***
Час по-късно, преглеждайки документите на професора, намерих стара изрезка от вестник със заглавие „Обявен е годежът на лейди Алисънт Арнел и лорд Джеръм Стентън“ и сериозно се зачудих как дамата е успяла да се запази толкова добре, защото професорът беше на около осемдесет години по време на смъртта си, а дамата едва ли изглеждаше по-възрастна от четиридесет… И защо годежът беше прекратен и сватбата не се състоя? И колко деца е имала лейди Арнел, ако само дъщерите са били седем?
След още половин час щабът по стратегическо и тактическо планиране се събра в кабинета на професора. Присъствахме аз, мисис Макстън, мистър Уолън, конярят Илнър, готвачът мистър Онър и прислужницата Бетси. Всички те бяха доверени хора и служеха на професор Стентън от доста време, а също така… всъщност всички знаеха, че на карта е заложено не само моето оцеляване, но и тяхното.
– И така, с какво разполагаме – започнах аз, като седнах на ръба на масата и огледах домакинството.
Бетси, която търкаше семейното сребро, осъзна важността на момента и остави настрана вилиците и ножовете. В кабинета отново настъпи тишина.
С кимване на глава в знак на благодарност за проявеното разбиране, аз обявих:
– Драконите имат тайна. Очевидно не една, но някои от тайните им определено ги карат да бъдат изключително предпазливи и да полагат всички усилия тази информация да не стигне до Уестърнадан, а може би и до цялата Желязна планина.
Моят „щаб“ ме слушаше, затаил дъх.
– Освен това – продължих аз – драконите са се заселили тук, в Рейнхол, по някаква причина. Днес бях в имението Арнел и трябва да призная, че ме порази маниакалната педантичност при избора на материал за декора, стените и дори пътеката, водеща към криптата. А желязото е навсякъде там – железни порти, желязна ограда, желязна семейна крипта, желязо… желязо… желязо… желязо… желязо… желязо… желязо…
– Странно – замислено каза мистър Уолън – с такива доходи семейство Арнел може да си позволи и сребро.
Кимнах, потвърждавайки напълно предположението му, защото Уестърнадан и останалите селища в Желязната планина бяха освободени от данъци в полза на Короната, а всички местни данъци отиваха при Арнел, директно при Арнел и при другите семейства – основатели. – Но те използват желязо – навсякъде, където е възможно – върнах се към разглеждания проблем. – А това само по себе си те кара да се замислиш за много неща.
Бетси, която слушаше внимателно, изведнъж каза:
– Знаете ли, мис Вайърти, в града не се продават сребърни прибори.
Всички я погледнахме едновременно. Слугинята беше малко смутена от вниманието, но продължи:
– На нашия сервиз му липсват две вилици и една чаена лъжичка, затова отидох до местния магазин за порцелан и познайте какво? В Града на драконите продават всичко – мед, калай, злато… но не и сребро. Мисис Мергенир, собственичката на магазина, ме посъветва да поръчам от търговеца на боклуци в покрайнините, но тя категорично отказа да се отклони от пътя си и да поръча от познатите и доставчици.
Загледах Бетси за няколко секунди, след това сребърните вилици и лъжици, които тя вече беше изтъркала до блясък, и по-тъмните, до които сръчните ръце на прислужницата още не бяха достигнали, после попитах:
– Значи в основата си всички прибори за хранене са направени от… желязо?
Тя кимна, потвърждавайки.
Настаних се удобно на масата и започнах нервно да размахвам крака. Изглеждаше детински, но беше успокояващо.
– Мис Вайърти – каза Бетси – какво не е наред с тези Ръждиви дракони?
Престанах да клатя краката си, прехапах устна, опитвайки се да успокоя нервното си напрежение, и отговорих:
– Трудно е да се каже, мисис Бетси. Познавам на практика само легендите за борбата на Империята за независимост. В онези дни драконите можели да летят, не всички, но много, и наричайки себе си хора, които летят под облаците, те отказвали да се подчиняват на законите, палели села и градове, нападали армии. Летящите дракони вече били малко на брой, но срещу тях нямало оръжия, точно докато някой си Елнър Амарну не изобретил харпуна с барут. Той бил много по-голям от китоловния харпун и се изстрелвал с помощта на барут, а не на механизъм с пружини, всъщност тогава драконите започнали да умират, но смъртта им била подобна на експлозия, равна на взривяването на барутен погреб. А след това острието на харпуна било заменено със самозаключваща се желязна яка. Уловените дракони имали малък шанс да нанесат толкова опустошителни щети, колкото умрелите. А с времето повечето от тях били принудени да се закълнат във вярност на короната. Но… от цялото разнообразие на въпросната раса, най-малко готовите за мир алени дракони някак си се бяха научили да превръщат желязото в пепел. И железните яки се разпадаха от ръждата. Ето защо този подвид дракони бе наречен Ръждиви дракони.
Замълчах за миг, позволявайки на присъстващите да осъзнаят какво са чули, и продължих:
– В един момент обаче ръждивите дракони изчезват напълно. Никой не знае как. За известно време техните потомци все още се срещали в покрайнините на империята, но след това и те изчезнали и в продължение на повече от шейсет години видът се смятал за изчезнал в научните среди.
Слугинята ми шокирано замълча, а аз не можах да задържа за себе си направените изводи:
– И ето че сме в Уестърнадан – заговорих аз вече значително по-тихо – и да си говорим откровено. Желязната планина, железните съдове, обкованите с желязо порти, огради, дори пътищата и особено криптата. Доста странна параноя за тези, които все още са най-могъщата раса в цялата империя, не мислите ли?
Мистър Уолън кимна и каза:
– Но е съвсем разбираемо в случая, че именно драконите на Уестърнадан са допринесли за унищожаването на Ръждивите дракони.
И тогава разбрах колко прав е бил той!
– Веднъж – продължи управителя – в дните на буйната ми младост, когато наивно се биех за Империята в степите на Нинек, ние разстреляхме едно от индианските селища. Беше грешка, трябваше да атакуваме военен лагер, но се оказа мирно селище… Мия си ръцете десетки пъти на ден, но все още усещам, че кръвта на онези невинни хора си е по дланите ми. – Той въздъхна тежко и продължи: – Същия ден напуснах армията, дадох цялата си заплата, натрупана през няколкото години военна служба, на една от оцелелите жени и се върнах у дома… където се оказах никому ненужен, но това е друга история. Информацията, която искам да ви дам, е следната: нинеките, онези, които оцеляха и намериха семействата си мъртви, започнаха да си отмъщават. Всички те. В рамките на една година всеки член на отряда беше намерен мъртъв и всички смъртни случаи имаха само едно общо нещо – сърцата на войниците бяха изрязани от гърдите им и лежаха в пръстта до телата им.
След думите му единственото нещо, което се чуваше в кабинета, беше воят на ледения вятър зад прозореца. А всички ние гледахме мистър Уолън в състояние на шок и ужас, неспособни да се примирим с подобна реалност.
– Мистър Уолън, как оцеляхте? – Попита кочияшът.
– Мистър Илнър, не знам какво да кажа на това – каза управителя, който не скри тъгата си от случилото се. – Може би са ме пощадили, тогава бях момче, може би причината е, че по това време вече работех за професор Стентън и се занимавах с дракони…
„За своя сметка“, мислехме си всички.
– Ами – прокашлях се и се върнах към разговора – да кажем, че най-известните фамилии от Града на драконите са имали пръст… лапа… нещо общо с унищожаването на Ръждивите дракони, а после, страхувайки се от отмъщение от страна на оцелелите, са се заселили в Желязната планина и все още правят всичко възможно да идентифицират евентуалната заплаха.
– Това е много разумно – коментира мисис Макстън.
– И логично – добави конярът Илнър.
– И разбираемо – добави мистър Онър.
– Но остава неясно защо именно момичетата умират – обобщих аз.
Слугинята ми остана безмълвна.
– Може да се предположи – предложих аз – че дъщерите на враговете се убиват, за да се прекъсне драконовата линия, но… Мисис Макстън, нека си спомним семейния портрет в дома на лейди Есалин – тя и лорд Есалин имат пет деца. Дори да приемем, че не всички са родени от самата лейди Есалин, ами… все пак – пет. Докато аристократите от столицата, човешките аристократи, имат едно или две, най-много три деца. Лейди Арнел, по собствените ? думи, е имала само седем дъщери, а нещо ми подсказва, че има и синове. Така че ако наистина има заплаха от страна на Ръждивите дракони, тя е някаква… дори не знам как да я нарека.
– Неосъществима – предложи мистър Уолън.
– Но момичетата умират – вмъкна мисис Макстън.
– Трябва да разберем къде и как са умрели всички жертви – обобщих аз.
– Ще отида в кръчмата – реши мистър Илнър – пиянството развързва много езици.
– Ще взема карта на града – каза мистър Уолън.
– Ще си поговоря с търговците на пазара – каза Бетси.
– Ще отида в църквата, за да видя кой е бил погребан през последните четири години – добави мисис Макстън.
– Ще си остана вкъщи и ще те държа под око, за всеки случай – съобщи готвачът мистър Онър.
И така беше решено.
***
Когато всички тръгнаха по делата си, изпълнявайки задълженията си, аз лично си легнах, като взех всички възможни прахчета за мигрена и закусих подобаващо.
Но спах спокойно до обяд, защото точно по това време алармената система се задейства, а след това се позвъни на вратата.
Мистър Уолън още не се беше върнал, затова вратата отвори мистър Онър. Неговото басово „Какво, по дяволите?!“ беше това, което ме събуди, но думите, които последваха, ме накараха да седна в леглото:
– Искам да говоря с мис Вайърти.
Разпознах гласа, въпреки че го бях чула само откъслечно, когато плиснах вряла вода върху дракона, проникнал в къщата ми, и осакатения писък, който той издаде, след като го излекувах. И какво, по дяволите, правеше тук човекът, който предишния ден се беше опитал да ограби къщата ми?! Но честно казано, бях заинтригувана от причината за посещението му.
Станах набързо и се облякох, а когато готвачът дойде да почука на вратата на спалнята ми, извиках:
– Веднага ще сляза.
Мистър Онър отговори малко смутено:
– Ваша воля.
И си тръгна.