ДЕЙМЪН
Загубих я при пожар в къщата.
Не бях стигнал достатъчно бързо дотам. От известно време живеех с тази вина, позволих ѝ да ме превърне в хладнокръвното чудовище, което съм днес.
Но изведнъж, като призрак, тя е пред мен и ме моли да защитя дъщеря ни – дъщеря, за която никога не съм знаел нищо.
Тя иска да избяга, но по дяволите това не се случва.
Защото аз защитавам това, което е мое. А тя? Тя е моя от първият ден в който я видях.
~*~*~
КАСИДИ
Молех се за спасение.
И най-накрая то беше дадено и аз избягах. Бягах заради единствения човек, за когото знаех, че ще унищожи целия този свят, за да защити нашето малко момиченце.
Планирах да продължа да бягам, но Деймън има други планове.
Той ме държи и ще изгори света около мен, ако това означава да ни запази в безопасност.
Глава 1
ДЕЙМЪН
Погледнах към Купър, когато той се приближи към мен. Аз само измърморих в знак на благодарност и върнах цигарата между устните си, като взех гаечния ключ, за да довърша свалянето на този проклет маркуч.
– Току-що в клуба се появи жена, която молеше за помощ – съобщи ми той. Останах безмълвен. – Тя пита за теб.
Това ме накара да се изправя. Не се сближавах с никоя жена и макар че, да, някои жени идваха в клуба, търсейки помощ, никога не ме бяха търсили. Никога не позволих на някоя жена да се почувства достатъчно комфортно, за да го направи.
Извадих цигарата си измежду устните и издухах дима встрани.
– За какво ме търси някоя жена? – Попитах го. – Не познавам нито една жена достатъчно добре, за да се занимавам с такива глупости.
Купър сви рамене.
– Не знам, братче, но тя има дете с нея.
Проклех под носа си и оставих гаечния ключ, като грабнах парцала си за смазване, след като хвърлих цигарата си на земята, настъпвайки я.
– Майната му. Ще се кача там. Тя каза ли как се казва?
– Касиди – каза ми той. – Не може да е по-възрастна от двайсет и една или двайсет и две години. – Купър стисна челюстта си. – Момиченцето прилича на теб, Деймън.
– Ебаси – проклех аз. Винаги внимавах да си увивам члена. Дори се уверявах, че всяка жена, която съм чукал, не може да вземе спермата ми със себе си, за да ме хване в капан.
Поставих парцала със смазката и отидох до мотора си, за да се отправя към клуба. Бях купил това място само няколко месеца след като Кайл и Скайлър се ожениха, а след това не бях направил много по него. В повечето случаи все още оставах само в клуба.
А трябваше да остана там и днес, защото изненадите винаги се появяваха, когато не бях там.
Проверих телефона си, докато се качвах на мотора. Купър се беше обадил три пъти, но единственото, което исках, беше един проклет ден на мир и тишина насаме.
Такива неща обаче в живота ми на практика нямаше.
Поклатих глава, запалих двигателя и дори не си направих труда да сложа каската, докато тръгвах след Купър към клуба.
***
Когато Купър ме въведе в стаята, в параклиса седеше една жена. В ръцете ѝ беше сгушено спящо момиченце, а жената, за която предположих, че е Касиди, изглеждаше така, сякаш е виждала много по-добри дни.
Затворих вратата след себе си, след което скръстих ръце на гърдите си, докато я разглеждах.
– Коя, по дяволите, си ти, как ме намери и откъде, по дяволите, ме познаваш?
Тя преглътна нервно, а в тъмните ѝ очи блесна страх.
– Казвам се Касиди Холмс – каза тя тихо, а гласът ѝ издаваше колко уплашена е в действителност. Тя отвори уста да продължи, но аз вдигнах ръка и я спрях.
Последното ѝ име беше всичко, от което се нуждаех, за да събудя отново този спомен.
Холмс.
Мълчаливо я изгледах, изучавайки я внимателно. Сравних спомена за Емили, единственото момиче, към което някога бях изпитвал чувства, с нея и започнах да забелязвам приликите.
– Казаха ми, че си умряла, Емили – изригнах аз, като я нарекох с истинското ѝ име. Преди почти две години тя се беше казвала Емили – Емили Холмс. Но като я гледах сега, ясно си личеше, че това е тя. Беше боядисала косата си в мастилено черен цвят и очевидно беше сложила цветни контактни лещи, за да направи очите си по-тъмни, но определено беше тя.
– Сега се казвам Касиди – поправи ме бързо тя. – Аз бях единствената оцеляла от онзи пожар – обясни тя. – Едва се спасих с живота си, но хората, които го подпалиха – те, хм, те ме взеха.
Спомнях си този пожар, сякаш беше вчера. Този пожар беляза деня, в който се отказах от всякаква надежда за любов и щастлив живот за себе си.
Винаги съм планирал просто да гледам как братята ми се установяват и са щастливи.
Това просто не беше на дневен ред за мен. С вината, която успокояваше всяко чувство, се примирих с това.
Не я бях спасил. И така, на какво приличах, когато се влюбвах в някого, който не беше тя?
Грабнах един стол и го измъкнах изпод масата, като седнах на него.
– Беше постановено, че е тръгнал от шибаната печка – пожар от мазнина. Така че, обясни ми какво, по дяволите, наистина се е случило – наредих аз.
Емили, или Касиди, както сега искаше да я наричам, беше единствената жена, на която някога бях отделял време. Имаше нещо в нея – този неин див, неукротим дух – което ме беше засмукал.
Когато я срещнах, бях долу и помагах на „Дивите врани“ в Тексас да излязат от хартата. Тя току-що беше получила работа в бара в два града отгоре.
Оттам прехвърчаха искри.
– Джеферсън Дейвис – спомняш ли си, че го споменах? – Кимнах. Той беше бившият на майка ѝ, за когото се говореше, че не е нищо повече от наркоман и алкохолик. – Присъедини се към някаква банда там, разпространи някакви глупости за майка ми и успя да ги накара да го подкрепят в отмъщение. – Тя преглътна трудно. – По-късно разбрах, че не са планирали да съм там, затова ме взеха, за да изглежда, че и аз съм умряла там.
– По дяволите – проклех аз. Изтрих ръцете си по лицето, а очите ми се преместиха към бебето в ръцете ѝ, когато то издаде малък звук в съня си.
– А тя?
Касиди се усмихна на дъщеря си.
– Емили Роуз – прошепна тя. – Вече не мога да бъда Емили. Аз бягам. – Тя преглътна нервно. – Исках тя да има някаква частица от мен, която някога е била истинската ми същност. – Касиди вдигна поглед към мен. – Тя е твоя, Деймън. – Сърцето ми спря за миг в гърдите, но годините тренировки запазиха лицето ми безстрастно. В днешно време малко неща ме шокират, но това със сигурност ме шокира. Въпреки че Купър ме беше предупредил, че бебето прилича на мен, все още не бях напълно подготвен за новината за това. – Борих се със зъби и нокти, за да я опазя, и в момента, в който получих възможност да избягам с нея, се възползвах от нея.
Изправих се и се преместих около масата, застанах над нея, гледайки бебето, люлеещо се и завито в ръцете ѝ.
Тя наистина приличаше на мен. Същият цвят на косата. Същите очи. Същите шибани нос и устни.
Протегнах ръка и прокарах пръст по бузата ѝ, без да мога да се сдържа. Тя беше нещо красиво, което Касиди и аз бяхме създали заедно.
– Знаеш, че не мога да те оставя да бягаш повече, нали? – Попитах Касиди, като преместих очите си, за да срещна нейните. Тя преглътна нервно. – Касиди – казах аз, наричайки я с псевдонима ѝ – никой няма да те докосне, по дяволите, а ако дори се осмелят да опитат, ще се изправят пред война, която няма да преживеят – обещах аз.
– Страх ме е, Деймън – прошепна тя. В очите ѝ блестяха сълзи. Мразех, че се страхува, мразех, че някога съм я разочаровал и съм убил доверието ѝ в мен.
Поклатих глава пред нея.
– Вече няма от какво да се страхуваш – казах ѝ честно. – Не и когато аз и целият този клуб защитаваме теб и дъщеря ни.
– Исках само да я оставя тук с теб – да я предпазя от моите гадости…
Това не се случваше, по дяволите.
Тя нямаше да си тръгне оттук.
– Няма нужда – казах ѝ. Само годините практика ме караха да запазя хладнокръвие. – Трябваше да ме познаваш по-добре, отколкото да си мислиш, че някога ще те оставя да продължиш да бягаш по този начин. – Протегнах ръка нагоре и си поиграх с краищата на черната ѝ коса. – Черното ти отива – отбелязах аз. Бузите ѝ потъмняха. – Но тези лещи трябва да изчезнат, скъпа.
Раменете ѝ увиснаха от поражение.
– Обещай, че моите глупости няма да я докоснат никога? – Помоли ме Касиди.
Кимнах.
– Кълна се в живота си, скъпа – заклех се аз. – Тя винаги ще бъде в безопасност тук. – Наведох се малко надолу и оставих очите си да срещнат нейните. – Както и ти винаги ще бъдеш.
