Глава 25
Ножът проряза въздуха, за да се забие в отсрещната стена, а дръжката му потрепери от удара. Миражът, макар и да не изчезна… сякаш се счупи. Тогава тя долови шепот на аромат, който не би трябвало да е там.
Пищен, чувствен, екзотичен.
Черни орхидеи, но той беше някак различен от този, който беше усетила по тялото на убитото момиче, по мъжете, които висяха от моста.
Но нямаше време да обработи бележките, защото част от секундата след счупването, под допира ѝ се надигна крило. Движейки се толкова бързо, че не можеше да го проследи с очите си, Рафаел се изправи и застана до леглото, а нажеженото до бяло сияние беше толкова ярко, че заличаваше линиите на формата му, превръщаше го в пламтяща факла. Зашеметена, Елена преметна ръка през очите си и сведе глава в подготовка да изпълзи от леглото, за да може да извади оръжията, които беше скрила под него, и да направи каквото може, за да помогне.
Но само едно мигване и ослепителната топлина на силата му изчезна.
Погледна нагоре, ръката я сърбеше за оръжие, видя, че нещото в центъра на стаята е изчезнало, във въздуха нямаше и намек за черни орхидеи. Но тя не свали бдителността си, докато Рафаел не каза:
– Майка ми вече не е тук, Елена. – В гласа му имаше отдалеченост, която не ѝ хареса.
Отблъсквайки одеялата, тя започна да се измъква.
Рафаел вече навличаше панталони върху това великолепно тяло.
– Ще се върна преди разсъмване. Тя няма да се върне тази нощ.
– Чакай!
Той дори не се спря пред балконските врати, бутайки ги широко отворени. Тя успя да преодолее разстоянието тъкмо навреме, за да го види как изчезва в звездното нощно небе, летейки толкова далеч и бързо, че за няколко пронизващи секунди изгуби следите му. Гневът я прониза, горещ и решителен. Проклет да е, ако искаше да го направи – особено след интимността на моментите, които бяха споделили не само тази вечер, но и откакто се беше събудила от комата, след връзките, които бяха създали.
Върна се в спалнята, навлече собствените си панталони, нахлузи един от поддържащите потници, които бяха проектирани така, че да прилягат около крилата ѝ с помощта на презрамки, после нахлузи топлите, подплатени ръкави, които прилягаха плътно по горната част на ръцете ѝ и оставяха ръцете ѝ свободни. Върна се на балкона едва няколко минути след като той се бе оттеглил, много добре осъзнавайки, че под вратата на спалнята се извиват пипала от тъмен шоколад и козина, тъй като мъжът, който се криеше зад ароматите, се приближаваше все повече – Дмитрий беше дошъл за късна среща с Рафаел, избрал да остане за през нощта в една от стаите, запазени за Седемте.
Сега беше ясно, че Рафаел му е казал да пази Елена.
Това също, помисли си тя със стискане на зъби, щеше да спре.
Поглеждайки надолу, тя осъзна, че няма никаква надежда да избяга от сегашното си положение, не и с разкъсаната си концентрация. Затова вместо това скочи през балкона, като използва крилата си, за да забави спускането си. След това пробяга през дърветата към ръба на скалата, за да се гмурне над Хъдсън, като биеше крилата си – по-силни, по-издръжливи – силно и бързо, за да се издигне от бурната вода и да се впусне в прозрачната красота на нощното небе, където звездите искряха като лед върху черно кадифе.
Вятърът беше хладен до кожата ѝ, а крилата ѝ – меки като течност. Под нея Манхатън беше среднощно море, обсипано с блестящи скъпоценни камъни. Ню Йорк. Той можеше да бъде трудно място, труден град. Точно като архангела, който го управляваше.
Но това беше домът.
Както архангелът беше неин.
„Рафаел.“
Тя положи усилия да насочи мисълта си само към него, след като през последните няколко дни бе работила с него, за да усъвършенства умствените си способности, които изглежда вече притежаваше. Според Рафаел с времето щеше да придобие и други способности и тя беше доволна от това – в момента си имаше повече от достатъчно работа, без да се налага да се справя с някоя неочаквана свръхсила.
Нямаше отговор, но някакво дръпване в душата ѝ я накара да се обърне, да се насочи приблизително в посока Камдън, Ню Джърси. Рафаел се беше свързал с нея на някакво ниво, по-дълбоко от сърцето. Ловецът, който някога бе била, щеше да се присмее на подобни мисли, но това беше преди да вкуси златното удоволствие на амброзията, когато Рафаел я подаваше в устата ѝ, когато целуваше безсмъртен живот в умиращото ѝ тяло.
Кой можеше да каже, че подобно действие нямаше да има още по-дълбоки последици?
„Върви си вкъщи, Елена.“
Изненадана, тя се окопити и погледна през рамо, за да види Рафаел в небето високо над нея.
„Ще се приберем у дома заедно.“
„Не можеш да се надяваш да ме настигнеш.“ – Толкова високомерие в тези думи, но това не ги правеше по-малко верни.
Вместо да отговори, тя продължи да лети, яхнала нощните ветрове, за да си дава почивка, когато можеше. Известно време по-късно оставиха зад себе си последните краища на градския пейзаж, а уличните лампи под тях говореха за тихи квартали, заключени в обятията на съня.
Въздухът се стовари върху лицето ѝ, когато архангелът ѝ се спусна пред нея, преди да се издигне със спираща сърцето скорост. Той и преди се беше показвал пред нея. Но това не беше игра. Това беше архангел, който ѝ показваше колко е нищожна в схемата на нещата.
– Новина, Архангеле. Вече знам, че съм слаба като бебе в сравнение с теб. Все още не ме е спряло да танцувам с теб по всяко време.
Докато думите напускаха устата ѝ, тя си спомни за нещо друго – чувствено обещание, което ѝ беше дал в Убежището.
„Ти каза, че ще ми покажеш как танцуват ангелите.“
„Не съм в настроение да бъда нежен, ловецо.“
Тя повдигна вежда.
„Консорт.“
„Уморена си. Виждам, че крилете ти започват да се разклащат.“
Проклинайки под носа си, защото той беше прав, тя потърси място за кацане. Когато очите ѝ се спряха на дебел клон високо над земята, дървото се намираше в нещо, което приличаше на безлюден местен парк, тя падна без колебание. Може би щеше да си счупи някоя кост, но по дяволите, тя тренираше толкова усилено по някаква причина – да играе на сигурно не беше тя.
В последния момент, точно когато знаеше, че със сигурност ще си счупи някоя кост, Рафаел се промъкна в съзнанието ѝ и коригира ъгъла на спускане така, че да успее да се хване за клона и да се издърпа нагоре, за да го направи без щети. Тя се загледа в неговата посока.
„Престани да поемаш управлението, когато ти се прииска.“
Опасна пауза.
„Би ли предпочела да прекараш следващите няколко седмици в гипс?“
„Предпочитам да се науча да го правя сама.“
„И все пак се опитваш да пробиеш облаците, когато едва можеш да летиш по права линия.“
Гневът бълбукаше в кръвния ѝ поток.
„Слез тук и ми го кажи в очите.“
Миг по-късно косата ѝ се отметна назад от порив на вятъра и тогава Рафаел се носеше до клона ѝ. Ъглите на лицето му бяха мъжествени, а очите му пламтяха в онзи метален хром, който никога не предвещаваше нищо добро.
– Не би трябвало да летиш на такива големи разстояния, още по-малко да ловуваш – каза той с арогантността на безсмъртен, живял доста повече от хиляда години. – Трябва да прекараш поне още няколко години в Убежището.
Тя се ухили.
– Ангелите прекарват това време в Убежището, защото са буквално бебета. Аз съм много възрастна.
– Сигурна ли си? – Студен въпрос. – Опитът да счупиш кости, правейки приземяване, което не би могла да се надяваш да осъзнаеш, звучи като нещо, което би направило петгодишно дете.
Промени позицията си, така че да седне с двата си крака, увиснали над клона, с криле, разперени зад нея за равновесие, и сви пръсти около живото дърво в опит да се успокои.
– Знаеш ли нещо, Рафаел? – Каза тя, като заби нокти в кората. – Мисля, че си приготвяш настроението за бой.
Никакви думи от страна на безсмъртния пред нея, чието лице беше толкова сурово, че почти можеше да повярва, че никога не са се обичали, никога не са се смели заедно.
– Както и аз – каза тя и се наведе напред.
Около крилата му се появи блясък, нещо, което тя се беше научила да очаква, когато той е ядосан. Тя остана на мястото си. Защото той беше такъв, какъвто беше, и тя или приемаше всичко от него, или си тръгваше. Последното не беше опция.
– Ще се прибереш у дома. Ще се обадя на Илиум, за да те заведе дотам.
– Няма повече детегледачки – каза тя, а гневът ѝ беше като наточено острие. – Няма да го допусна. Нито пък смятам да си тръгна към къщи като добро малко момиченце.
„Ще направиш каквото ти кажа.“
– Да, как ти се отразява това досега?
Премести се напред, опря ръце на клона от двете ѝ страни, а голямото му тяло се пъхна между бедрата ѝ.
„Ти се подчиняваш много сладко.“
Ооо, помисли си тя, той не само искаше да се бие, но и си го просеше.
– Аз съм – каза тя, опитвайки се да остане рационална – един от най-силните ловци в гилдията. И не само това, оцелях след архангел и психо-бъдещ архангел. Заслужила съм си отличията.
„Анушка почти те е убила.“
Тя си помисли за отровата, която дъщерята на Нейха беше вкарала в тялото ѝ, за паниката, която накара сърцето ѝ да забие, а кръвта ѝ да изстине.
– Знаеш ли колко хора „почти“ са ме убивали през годините? – Когато очите му се вледениха с толкова чисто синьо, че не приличаше на никой друг цвят, виждан на тази земя, тя осъзна, че може би не е било най-подходящото нещо, което да повдигне. И пак… – Приемам те такъв, какъвто си – каза тя, без да иска и без да може да отстъпи. – Аз правя това.
Ожесточената интензивност на това изказване проряза бурята от ярост, обхванала Рафаел, и той я чу, чу и думите, които тя не каза.
Приемам те такъв, какъвто си. Приеми ме такава, каквато съм.
– Никога не съм те виждал като нещо друго, освен като воин. – Дори когато тя дойде в прегръдките му, той никога не забрави, че това беше съвсем съзнателна капитулация от нейна страна, избор, който тя направи, за да си позволи да бъде уязвима.
Устните ѝ се стегнаха и тя поклати глава, а фините кичури на косата ѝ се плъзнаха диво по раменете ѝ.
– Това не е достатъчно, Рафаел. Само думите не са достатъчни.
В Убежището тя го беше помолила да спре да хвърля сянка върху съзнанието ѝ. Това беше труден избор за един архангел, когато да я следи мислено беше най-добрият начин да осигури безопасността ѝ.
– Дадох ти несравнима свобода.
– С кого ме сравняваш, архангеле? – Попита тя, като го гледаше с онези бледи очи, които блестяха като свещи в тъмнината.
Признак на нарастващото ѝ безсмъртие, осъзна той, чудейки се дали вече е забелязала подобрение в нощното си зрение. Това би била черта, която един ловец би оценил – защото целувката на безсмъртието можеше да се гради само върху костите на вече наличното.
– Създаваме свои собствени правила – продължи тя. – Няма шаблон, който да следваме.
Умът му се спря на нея, разбита в ръцете му, от която животът изтичаше капка по капка. След това настъпи тишината. Безкрайна, безмилостна тишина, докато тя спеше.
– Елижа и Хана са заедно от стотици години – каза той. – Тя го следва.
Разтърсваща усмивка на неговия ловец със смъртното ѝ сърце.
– Това ли искаш наистина? – Това беше хрипкав шепот.
Тогава той знаеше, че в този момент може да я нарани ужасно. Подобно на баща ѝ можеше да ѝ каже, че не е това, което трябва да бъде, че това, което е, е причина за срам. По този начин щеше да засегне най-голямата ѝ уязвимост и да спечели тази война между тях.
Той беше архангел. Беше вземал безмилостно решение след безмилостно решение.
– Не – каза той, защото тя беше точно такава, каквато трябваше да бъде. Неговата половинка, неговата съпруга. – Но щеше да е по-лесно, ако ти беше като Хана.
Смях, който прозвуча влажно.
– И щеше да е по-лесно, ако изпълняваше всяка моя заповед.
Двамата се гледаха дълго, дълго… после Рафаел се протегна напред и я докосна по бузата.
– Ще ти дам свободата ти – каза той, борейки се с всеки свой инстинкт – при едно условие.
Между веждите ѝ се образуваха линии.
– При какво условие?
– Не ми ли вярваш, ловецо?
– Ни най-малко, не и когато се опитваш да постигнеш своето. – Но тя наведе буза към докосването му, като сама поглади пръстите си в косата му.
Той прехвърли хватката си към челюстта ѝ, затвърди хватката си.
– Ще ми се обадиш. Без колебания, без мислене, без чакане до последния възможен момент. Ако си в опасност, ще ми се обадиш.
– В рамките на разумното – каза тя пазарейки се. – Един вампир, надрусан с жажда за кръв, който ме преследва, е различен случай от един луд по властта ангел.
– Не съм свикнал да преговарям. – Повечето хора му даваха всичко, което искаше.
Бавна, бавна усмивка, която разтопи застоялите се пипала на студената ярост в него.
– Тогава предполагам, че следващите няколкостотин години ще бъдат обучение, а?
Той не можеше да се сдържи. Целуна я, взе тази топлина, този смях в себе си, където можеше да стопли и него.
„Дразниш архангел на свой риск.“
Силни ръце около шията му, пръсти, играещи по дъгите на крилата му.
„Не знам, харесва ми това, което ми носи.“
Устните ѝ се разтвориха под неговите и той се втурна в нея, като я завладя с глад, който вече не го плашеше. Сякаш връзката между тях се задълбочаваше с всеки изминал час.
„Ще ми се обадиш.“
„В рамките на разумното.“
Той го обмисли и се усмихна със задоволство.
„Много добре. Но ще обясняваш всяко нараняване всеки път, когато не ми се обадиш.“
Прекъсвайки интимността на целувката с отворена уста, тя го погледна.
– Това е нелепо условие за ловец!
Той я обгърна с ръце и я дръпна от клона, като използва мощта и силата си, за да ги издигне високо в обсипаното със звезди небе.
– Рафаел – каза тя, когато той я пусна далеч над нощните облаци – говоря сериозно. Не можеш да очакваш от мен да…
Той смени посоката.
– Да ми отговориш?
– Да! – Каза тя и промени ъгъла на полета си, за да го последва.
– А аз не отговарям ли на съпругата си?
Думите, които Елена се канеше да каже, замряха в гърлото ѝ.
– Е – промърмори тя, оставяйки го да я хване около кръста – щом го казваш така, не мога да споря, нали? – Това беше неочакван, спиращ дъха подарък – откритото му приемане на искането ѝ.
Синият огън облиза очите му, а устата му докосна нейната с малки, дразнещи хапки. Тогава ще танцуваш ли с мен, Елена?
Тя усети как очите ѝ се разширяват, а стомахът ѝ се пълни с пеперуди.
– Сега? Тук?
Ръцете на Рафаел се заиграха по ребрата ѝ, а палците му докоснаха долните извивки на гърдите ѝ.
„Сега. Тук.“
– Но… – Въздухът излезе от гърлото ѝ, когато той захапа долната ѝ устна и едновременно с това потърка едно от зърната ѝ през плата на потника. – Чакай. – Трябваше да го попита нещо, преди мозъкът ѝ да се превърне в каша.
Дъжд и вятър около нея, свежи, диви и открити, ръката на архангела, която се сключваше с открито владение върху гърдите ѝ.
„Не искам да чакам.“
Назад към част 25 Напред към част 27
