***
Тод установи зрителен контакт с Грейс и ѝ се стори, че очите му са тъжни, реши тя.
– Грейс – каза той. – Вероятно можеш да предположиш, че в момента със сина ми не сме в най-добрите отношения. Но аз искам да подобря нещата. Искам да поправя грешките си.
Грейс му се усмихна.
– Мисля, че това е чудесно – каза тя, като искаше да го успокои по някакъв начин. – Но тези неща изискват време, а очевидно точно сега е много тъжен момент за цялото семейство. Сигурна съм, че всички са емоционални.
– Виждаш ли, ето една умна дама – каза Тод. – Избрал си добре, сине мой. Умна, красива, но най-важното – с добро сърце.
Лиъм завъртя чашата си толкова силно, че малко кафе се разплиска по стените.
– Спестете ни глупостите, прокурор Вангелис.
– Можеш да видиш с какво се сблъсквам тук – каза Тод на Грейс. – Не мога да кажа нищо правилно.
– Престани да се опитваш да я използваш – изръмжа Лиъм. – Това е жалко, знаеш ли.
В този напълно неудобен момент сервитьорката се върна с техните чинии с храна. Когато тя постави чиниите, това позволи на гнева да се уталожи.
Персоналът ефикасно напълни водата и допълни чашите им с кафе.
А след това друг сервитьор донесе коктейлите им.
– Толкова много прекрасна храна – усмихна се Грейс, опитвайки се да се отърси от чувството, че се намира на потъващ кораб.
– Наистина трябва да опиташ смутито, Грейс – каза Тод. – То е толкова освежаващо.
– Разбира се, защо не? – Отвърна тя и вдигна тънката, висока цилиндрична чаша, пълна с пресни плодови сокове.
В крайна сметка той беше прав. Смутито имаше невероятен вкус.
Всъщност цялата храна беше невероятна. Никога не беше опитвала толкова деликатни яйца, а вкусът на соса „Холандез“ беше лек и пикантен и тя не можеше да повярва колко е гладна.
Храната сякаш успокои малко Лиъм и той успя да ѝ се усмихне прикрито, а тя му отвърна с усмивка.
Тод се бе заел с фритатата за хиляда долара. На моменти ядеше с леко отворена уста, като изпиваше кафе, вода и сок от коктейл между жадните хапки на храната.
– Какво да ти кажа, Лиъм? – Попита го Тод, след като най-накрая си взе почивка от това да тъпче храната в устата си. Той избърса устните си със салфетка. – Съжалявам, че се провалих като родител.
Лиъм просто го погледна.
– Мама е мъртва – каза той, гласът му беше тих и контролиран. – Не става дума за теб.
– Разбирам това – отговори баща му равномерно. Гласът му леко потрепери, когато заговори отново. – Но искам да бъда тук за теб, Ексли и Вера. Не искам вие, децата, да преминавате през това сами. – Той се усмихна болезнено. – Не можеш ли да разбереш това?
– Предполагам – отстъпи Лиъм. Той изглеждаше смътно изненадан от уязвимостта на баща си.
– Дай ми шанс да се докажа пред теб, сине – каза Тод и сега очите му бяха влажни.
Лиъм седна и го погледна, а очите му също бяха насълзени.
– Ще направя всичко възможно, татко.
– Това е всичко, което мога да поискам – отвърна Тод и този път изглеждаше малко по-лек, сякаш от раменете му беше паднал товар.
Грейс се усмихна, чувствайки, че може би нещата все пак се обръщат.
Отново се върнаха към яденето и пиенето на кафе и разговорът придоби определено по-оптимистичен характер.
Тод започна да обсъжда някои моменти от миналото, преди развода, когато са пътували като семейство и нещата очевидно са били по-щастливи между всички страни.
Дори Лиъм се засмя, когато си спомни за една ваканция, в която бяха отишли на сафари и Тод беше убеден, че в саваната ги следят човекоядни лъвове. Лиъм се засмя толкова силно, че от очите му бликнаха сълзи, докато Тод разказваше как звукът от лъвски рев в далечината една нощ го е накарал да изкрещи като тийнейджърка на концерт на Джъстин Бийбър.
– Винаги си бил малко луд, татко – каза Лиъм. Той избърса ъгълчетата на очите си със сълзи. – И параноик.
– За щастие изглежда си наследил емоционалния нрав на майка си – каза Тод и въздъхна, като спря да се смее и стана по-замислен.
– Аз също имам много и от теб в мен – каза му Лиъм. – Повярвай ми, наясно съм с това.
– Това толкова ли е страшно? – Попита го Тод.
– Никога не съм мислил, че е така – каза Лиъм и погледна баща си с доброта. – Ти не си чак толкова лош. Просто си малко вглъбен в себе си.
– Това е моето проклятие и моята дарба – каза Тод. – Точно това ме прави страхотен адвокат, но за съжаление не толкова страхотен баща.
– Все още има време – каза тихо Лиъм.
Грейс хвана ръката на Лиъм под масата и я стисна.
Нещата между двамата сякаш бързо се бяха размразили и тя беше благодарна, че е била част от това.
Докато дойде чекът, който Тод беше записъл на стаята си, настроението беше определено приповдигнато. Лиъм вече правеше планове да се види с баща си по-късно същата вечер на вечеря, а след това да го информира и за часа на погребението, което беше планирано за следващата сутрин.
Грейс въздъхна дълбоко, облекчена и сравнително успокоена.
– Само още нещо – каза Тод, докато допиваше кафето си. Той погледна към масата и се намръщи. – Има някои неща, свързани с връзките с обществеността, които очаквам да се случат скоро, и исках да те запозная с тях, преди всичко да се е случило.
Лиъм поклати глава.
– Това звучи зловещо.
– Така е – каза му Тод. Той отдръпна чашата си, сякаш сега тя го отвращаваше. – Не е добре, Лиъм.
– Какво е? – Попита, а гласът му придоби острота.
– Някакви обвинения в нередности – каза Тод. Очите му се местеха напред-назад и цялото му тяло сякаш се свиваше в себе си. Вече го нямаше онзи дързък, палав и добродушен мъж, за когото Тод я бе представил в началото. На негово място имаше мъж, който изглеждаше пребит, преследван и тревожен, отбранителен. – Всички лъжи, разбира се – добави той.
– Кой и защо казва тези лъжи? – Попита го Лиам.
– Няколко различни жени от миналото ми. Едната от тях дори почти не познавам. Другите две бяха… грешки. Трябваше да знам по-добре, но пък и никога не съм бил добър в областта на романтиката – както можеш да потвърдиш.
Лиъм пребледня.
– Не знам какво да кажа. Това сериозно ли е?
– Не съм сигурен – каза Тод. Той най-накрая срещна погледа на сина си. – Но ти познаваш пресата и медиите. Когато усетят мирис на кръв, правят всичко възможно, за да те разкъсат.
– Ти направи ли го? – Попита го Лиъм. – Каквото и да е от това, в което те обвиняват?
Тод срещна проницателния поглед на сина си.
– Не – каза той и поклати глава. След това го повтори с по-голямо ударение. – Не. – Изглеждаше, че се замисля допълнително. – Не бях съвършен и си го признавам. Невинаги съм много приятен човек и съм допускал грешки в живота си. Но съм невинен за обвиненията срещу мен.
Лиъм кимна, сякаш приемаше думите на баща си за чиста монета.
– Тогава имаш моята подкрепа, разбира се.
– Благодаря ти, сине. Това означава много за мен. – Тод отново избърса очите си, като едва сдържаше сълзите си. Той се изправи. – Може ли да ме прегърнеш?
– Да. – Лиъм стана и се премести около масата и мъжете се прегърнаха, като се държаха здраво, сякаш се държаха за живота си.
– Толкова се гордея с мъжа, в който си се превърнал – чу Грейс Тод да казва в ухото на Лиъм. – Толкова съм горд.
Назад към част 13 Напред към част 15