Глава 25
Бъдещето е сега
Настоящето
Часът е късен, но тук, в Кралството на нощта, това е без значение. Небето е точно толкова тъмно, колкото винаги, а звездите блещукат точно толкова ярко, колкото винаги.
Лежа в кралските си покои, а моята половинка е до мен.
Гледам надолу към Кали, тъмната ѝ коса е разрошена около нея, очите ѝ са затворени, а устните ѝ са разтворени в съня. От нея се изтръгва тиха въздишка.
Почти непоносимо е да се грижиш толкова много за някой друг. Имам желание да събудя Кали, само за да мога да се вмъкна в нея и да я почувствам около себе си.
Задоволявам се да проследя една заоблена ушна мида.
Никога не съм бил толкова благодарен да видя половинката си в безопасност в леглото ми.
… не е вярно…
… винаги благодариш на проклетата нощ, че тя е в леглото ти …
Устните ми потрепват, преди изражението да се разтвори в нещо по-мрачно.
Почти я загубих.
Дори и сега си спомням остро гледката ѝ в свещената дъбова гора на Кралицата на флората, същността ѝ се изплъзваше все по-далеч от мен, докато кървеше от раната, нанесена с нож от Крадеца на души. В продължение на няколко ужасни секунди трябваше да се боря с възможността моята половинка да си е отишла.
Ако не я бях нахранил с люляковото вино…
Дори и сега ме побиват леки тръпки. Непоносима. И като си помисля колко века ми остават да живея. Невъзможно е да си представя, че ще ги прекарам сам.
Палецът ми докосва долната ѝ устна, карайки я да промърмори в съня си.
Сега вече няма да ми се налага да го правя.
Взех я, поисках я, а сега мога да я задържа. Тя е опитала люляково вино, а еликсирът ѝ е дал вечен живот и е направил съвместими две магии, които някога са били несъвместими. Пъпната връв, която ни свързва, дърпа струните на сърцето ми дори сега и чрез нея чувам тъмните, съблазнителни нотки на силата на Кали, нейната сирена, която ме зове.
Шум на балкона ме кара да стана от леглото за миг. Обличам риза и панталон и се отправям към вратите, които водят навън, а крилата ми се размахват зад мен. Крила, които не толкова отдавна баща ми беше счупил. Те се излекуваха, но споменът не.
Излизам на балкона, който е напълно безлюден – точно както би трябвало да бъде – и се подпирам на парапета.
Галехар Никс, Кралят на сенките, все още е там. Какъв глупак бях преди години, че не се запитах защо тялото му е неподатливо на стихиите. Бях толкова изпълнен с омраза към него, че позволих тя да замъгли преценката ми.
И сега едва сега започвам да плащам за това.
Стоя навън още няколко минути, като разглеждам бледите сгради, които се простират около мен.
В Сомниа цари неестествена тишина. Задната част на врата ми се свива.
… Той … е … тук …
Обръщам се, а сенките ми се разпръскват, докато се връщам вътре.
Кой?
… … …
Влизам в спалнята и тогава го виждам.
Сянка се извисява над Кали, а една тъмна ръка се протяга, за да погали косата ѝ.
Убийство. Мисълта е инстинктивна.
Тъмнината ми се отприщва. Тя прекосява стаята и обгръща сянката. Очаквам магията ми да погълне съществото, както прави с всички магически неща, но това не се случва.
Не може…
Нещото изръмжава веднъж, мътен, кух звук, който сякаш идва отнякъде другаде, и после изчезва.
Имам само миг, за да осмисля видяното. После тихата нощ вече не е тиха.
Хиляди писъци разкъсват тишината. Те идват от дълбоките недра на замъка, писъците разтърсват земята.
Знам какво чувам, преди дори сенките да могат да го потвърдят.
Спящите жени са се събудили.
