Глава 6
– Здравей, котенце – промърморих аз. – Как си?
Клекнах до голям кучешки сандък и през решетките държах котешко лакомство. Вътре имаше пухкаво котешко легло, разпръснати играчки мишки, тоалетна, купичка за вода и купичка за храна, пълна със сушещ се пилешки пастет. Жертвата на вампира приседна на малкото легло, вперила огромни зелени очи в лицето ми и с пухкава опашка, два пъти по-голяма от нея.
– Всичко е наред, момиченце – изръмжах аз. – Искаш ли да хапнеш? Това е вкусно лакомство. Трябва да ядеш, за да укрепнеш отново.
Изплашеното, полуразвито коте издаде ниско предупредително ръмжене. Въздъхнах, пуснах лакомството през решетката, след което изпълзях назад, преди да се изправя на крака. Ветеринарният лекар беше казал, че котето трябва да се възстанови с храна и почивка, но то беше изкарало почти двадесет часа, без да хапне и хапка.
Не възнамерявах да осиновявам котката, а само да я заведа на ветеринар, преди да умре, но някой трябваше да се погрижи за нея. Ветеринарният лекар ме увери – след като измислих история за намирането на раненото животно на една алея – че шансовете на котето да оцелее при мен ще бъдат много по-големи, отколкото в приют, но ако тя не яде, каква полза от моите грижи?
Обърнах се към вратата на спалнята си и се изненадах. Зилас се беше облегнал на прага, скръстил ръце и по лявата му мишница проблясваше светлина.
– Защо си губиш времето? – Попита той с нисък, хапещ тон.
Пренебрегвайки въпроса му, се промъкнах покрай него в основната жилищна площ на апартамента. Тя не беше много – в единия край малка кухня с къс барплот, в който се побираха две табуретки, а в другия – всекидневна, препълнена с един диван, масичка за кафе и малък телевизор на евтина стойка.
Телевизорът беше втора употреба. Амалия беше купила чисто нов за начало и след като го постави, ме накара да изнеса строга лекция на Зилас за грижливото отношение към него. Десет минути по-късно той беше проврял бодливата си опашка през екрана.
Да забавляваш един демон не беше лесно. Той можеше да издържи няколко дни, без да има какво да прави, но след това го обземаше безпокойство. А неспокойният демон е разрушителен.
Той говореше английски, но не можеше да чете, така че книгите не бяха опция, а и мразеше екраните. След като го разпитах, открих, че кадрите, които изглеждат плавни за човешкото око, за него са били дразнещо накъсани. Така че всички телевизори, филми и видеоигри бяха изключени. Как се забавляваше един закоравял в битки демон в апартамент от 80 квадратни метра?
Няколко дни след върха на моя грип бях изпратила Амалия до универсалния магазин с моята кредитна карта и я бях помолил да донесе всяка игра, която може да намери. Зилас не се докосваше до повечето от тях, но когато Амалия изхвърли на пода пъзел от 500 части, той се приближи, за да гледа.
Амалия прекара четири часа над пъзела, след това го разглоби, разклати парчетата и го изхвърли пред Зилас, предизвиквайки го да надмине нейното време. Той постави всички парчета с лицето нагоре, както беше направила тя, а след това в продължение на цели десет минути просто се взираше в разглобения пъзел.
Тъкмо когато с Амалия се чудехме дали разбира играта, той взе две парчета и ги сглоби. След това взе още едно от 498-те разпръснати парчета и го напасна. После следващото. После следващото. Той сглобяваше едно по едно всички парчета, като само понякога му се налагаше да изпробва две или три, за да намери правилното. Ако сбъркаше, той връщаше парчето на първоначалното му място.
Гледахме безмълвно как той сглобява пъзела за минути.
На следващия ден Амалия се върна с пъзел от 1000 части. Той направи абсолютно същото нещо, като се взираше в парчетата – дори не ги подреждаше първо – преди да сглоби пъзела, сякаш следваше невидими инструкции. Гледахме го как сглобява четири пъзела, преди да разбера какво прави.
Той запомняше парчетата. Всяко едно – неговия цвят, форма и местоположение. След това, когато започваше да сглобява, си спомняше кои парчета могат да съвпаднат и къде се намират сред стотиците други.
Знаех, че паметта му е остра, но способността му да запаметява дребни детайли в рамките на няколко минути беше непонятна. Ако се осмеля да го въоръжа с някакви нови умения, бих могла да го науча да чете за няколко часа. Той можеше да запомня букви и думи по-бързо от всеки човек. Стоманената му памет обясняваше и как се адаптира толкова бързо към чуждия свят.
Чудех се дали някога е забравял нещо.
В главната стая Амалия седеше на кухненски стол, а русата ѝ коса беше усукана на небрежен кок, докато преглеждаше документите, които бяхме намерили в сейфа на чичо Джак. Аз се плъзнах на мястото до нея, като все още игнорирах Зилас, който буквално дишаше в тила ми.
– Какво намери? – Попитах.
– Нищо за сигурни къщи или убежища. – Тя свали ръце на бедрата си. – Всички документи са юридически договори и бизнес споразумения за всички, с които баща ми работи. Гилдии, изпълнители, призоваващи, измамници, престъпници, фалшификатори…
Дръпнах верижката на инфернус, която лежеше на врата ми.
– Освен ако това не е било всичко, което баща ти е държал в сейфа си, който и да е проникнал в него, е взел всичко останало. Какво мислиш, че са търсили?
– Местонахождението на баща ми, също като нас. Той…
С лек скок Зилас се приземи на плота и седна на ръба, като ни наблюдаваше с нечетливи малинови очи. Държеше едната си пета на плота, ръката му беше подпряна на вдигнатото му коляно, а другият му крак висеше от ръба до мен.
Като се намръщи на демона, Амалия продължи:
– Баща ми не е глупав – обикновено – но има слабост към парите. Никога не е трябвало да разкрива пред разбойническа гилдия като „Червен рум“, че има ново демонично име. Сигурна съм, че слуховете вече са изтекли, особено след като твоят кръвожаден приятел там е убил толкова много мошеници от тях.
Изтръпнах при това напомняне.
– Предполагам, че много хора търсят татко, надявайки се да се сдобият с това демонично име, преди той да го продаде твърде много пъти и стойността му да спадне.
Нищо чудно, че чичо Джак се беше скрил. Такива хора биха убили за много по-малко от десет милиона долара.
– Не може да бъде продадено. – Дрезгавият тон на Зилас накара Амалия и мен да се стреснем. Устата му се беше изтънила гневно. – Никой повече хх’айнун не може да го знае.
– Опитваме се – отвърнах тихо. – Ако успеем да намерим гримоара навреме, тогава никой друг призоваващ няма да узнае името на Дома ти.
– Какво те интересува дали други демони от твоя Дом ще бъдат призовани? – Избухна раздразнено Амалия. – Ако успееш да се върнеш в твоя свят, никога повече няма да бъдеш призован.
Примигнах от изненада. Ако Зилас се върне, той не може да бъде призован отново?
Той я погледна, след това се наведе напред и ме загреба от мястото ми. В момента, в който задникът ми се освободи, той заби крак в стола ми, който се удари в нейния и го преобърна. Амалия успя да отскочи и се приземи нестабилно, докато столчето ѝ се сгромоляса на пода.
– Зилас! – Възкликнах ядосано, извивайки се срещу ръката му около корема ми. Той ме беше метнал в скута си, бедрото му под задните ми части, гърбът ми беше опрян в гърдите му. От него се излъчваше топлина, тялото му беше с няколко градуса по-топло от човешкото.
Извих китката му, но не можах да помръдна ръката му. Силата му беше невъзможна.
– Пусни ме.
Стиснал ръката си, той пъхна лицето си в косата ми.
– Зилас! – Отдръпнах глава. – Престани с това! Пусни ме!
Ниският му смях се плъзна под кожата ми. Той духна в косата ми, карайки я да потрепва. Челюстта ми се сви. Преди няколко дни нямаше да мога да направя нищо, за да го спра; щях да бъда изцяло на неговата милост.
Даймон, хейсихаз – помислих си ясно.
С безмълвната команда „Почивай“ пурпурната светлина избухна в целия Зилас. Тялото му изчезна изпод мен – най-странното усещане в историята – и задникът ми се приземи върху плота с болезнен удар.
Силата на Зилас се удари в инфернуса и веднага отскочи обратно. Той се рематериализира пред мен, с оголени зъби и пламтящи малинови очи.
– Пусни ме, когато ти кажа! – Изригнах, преди той да успее да проговори.
– Не ми заповядваш – изръмжа той, като се приближи агресивно. – Ти не ме контролираш.
Паниката подскочи в гърдите ми.
Той сграбчи предната част на пуловера ми и ме издърпа на пръсти, като внезапното движение прекъсна мисълта ми. Страхът се разнесе по гръбнака ми, докато се взирахме един в друг, лицата ни бяха на сантиметри един от друг, юмрукът му беше стиснат около пуловера ми, а ръката ми стискаше инфернуса.
Кой беше по-бърз? Подвижният демон или командата от две думи, която щеше да го върне обратно в инфернуса?
– Не ме карай да използвам командата – казах тихо – и аз няма да я използвам.
Чу се разкъсващ звук, когато ноктите му пронизаха пуловера ми. Яростта му попя въздуха и най-слабият намек за пурпурна сила затрептя по предмишниците му. Ако мистериозният ни договор не беше достатъчен, за да му попречи да ме нарани, щях да разбера по трудния начин.
Горната му устна се сви. Той разтвори ръката си и аз паднах обратно на петите си. Свивайки опашка, той влезе в стаята ми.
Изпуснах треперещ дъх, пулсът ми гръмна в ушите, и се качих обратно на столчето си. Амалия постоя още миг, после оправи своя и седна.
– Това беше… напрегнато – промълви тя.
– М-да. Никога не съм… – Преглътнах треперенето в гласа си и опитах отново. – Никога преди не съм го предизвиквала по този начин.
– Беше добре. Добре се справи. – Тя снижи гласа си. – Може би прави тези глупости – докосва те и други неща – само за да се възбуди, но какво ще стане, ако реши да стигне по-далеч, за да види как ще реагираш?
Леден ужас премина по гръбнака ми. Исках да кажа, че не би могъл да направи това, но нямах представа какво може или не може да направи. Договорът ни беше опасно прост: той ме защитаваше, а аз печах за него. Бях допуснала критичния пропуск да не дефинирам „защитавам“, което означаваше, че Зилас се подчинява на собственото си определение. Не мислех, че може да решава произволно какво означава думата за него – той беше обвързан с истинското си тълкуване на тази дума, но нямах никаква представа какво е неговото тълкуване.
В очите на Амалия блесна страх, докато наблюдаваше реакцията ми. Аз се занимавах най-много със Зилас, но договорът ме защитаваше. Амалия нямаше нищо, освен обещанието на Зилас да не я убива, докато ни помага. Колко смела беше тя, за да продължава да се връща в този апартамент ден след ден, без да знае какво може да ѝ направи силният, жесток демон?
Тя прочисти гърлото си и се обърна към разпръснатите по плота документи.
– Добре де, всичко това са юридически неща и са напълно безполезни, но намерих една ценна подробност.
Тя плъзна един документ пред мен и посочи.
Примижах върху първите редове.
– Това споразумение е сключено между Джак Харпър от „Блекбърн Роуд“ 2936 и Клод Мерсие от „Теодор Уей“ 302, наричани по-нататък заедно „Партньори“.
– Адресът на Клод – заяви тя триумфално.
– Ние не търсим Клод… – Изправих се на стола си. – Но Клод търси чичо Джак.
Клод, загадъчният – и коварен – бизнес партньор на чичо ми, направо ми беше казал, че от години работи, за да се сдобие с демон от Дванайсети дом. Искал е гримоара за себе си и едва не е убил децата на партньора си, за да го получи. Явно отношенията им не са били толкова приятелски, колкото всички си мислехме.
– Колко искаш да се обзаложиш, че Клод е този, който е проникнал в сейфа? – Попита Амалия. – Той знае, че е там, а ти каза, че демонът му е в незаконен договор. Може би е използвал демонична магия, за да разбие сейфа.
Кимнах.
– Значи ще разследваме Клод?
– Ще преобърнем жилището на гадняра и ще разберем всичко, което знае за баща ми – и в каквото друго е вкарал хлъзгавите си ръце.
Усмихнах се, борейки се с нервите си.
– Звучи добре. Ще говоря със Зилас. Ако има вероятност да се наложи отново да се изправим срещу Клод и неговия демон, той трябва да реши какъв да е планът ни за атака.
– Тогава отиди да говориш с него. Може би една добра битка между демони ще го успокои и ще ни остави на мира за няколко дни. – Тя се загледа мечтателно в нищото, сякаш си спомняше какъв е бил животът ѝ, преди да се наложи да дели жизненото си пространство с демон. – Ще изтичам до магазина за хранителни стоки. Искаш ли нещо?
– Добре съм.
Слязох от стола и се почувствах разгорещена за първи път от седмици. Досега напредъкът ни беше болезнено бавен. Първо, бях се разболяла и загубих почти две седмици заради треска. След това Зилас ме изгони от библиотеката „Аркана история“ и все още не бях събрала смелост да се върна. Но най-накрая имахме напредък.
Когато влязох в спалнята си, входната врата се затръшна зад Амалия. Замислена за предстоящото предизвикателство да проникна в дома на опасен призоваващ, със закъснение забелязах съскането.
Спрях мъртва.
С гръб към останалата част от стаята, Зилас беше приклекнал върху кучешкия сандък, балансирайки на петите на краката си, докато стоманата се огъваше под тежестта му. Котето вътре се беше сгушило в най-отдалечения ъгъл, съскайки и плюейки от ужас.
– Зилас! – Изкрещях, като спринтирах към него. Хванах го за ръката. – Махай се от нея!
Както обикновено, всичките ми усилия не успяха да го раздвижат. Опашката му се размърда от раздразнение и се удари в решетките. Котето изви гръб и се изплю още по-силно. Бедното животинче се беше изплашило до смърт. Зилас надникна надолу през решетките, навел глава, докато наблюдаваше малкото, ужасено създание.
Защитната ярост изпепели кръвта ми, а аз дори не помислих да използвам командата за инфернус. Освободих неподвижната му ръка, хванах опашката му с две ръце и с всички сили издърпах демона назад.
Следващото нещо, което си помислих, беше, че съм по гръб на пода и гореща, тежка тежест ме притискаше в плесенясалия килим. Болката пулсираше в лицето ми.
Тежестта изчезна от мен и странен двоен звук изпълни ушите ми – високо съскане и ниско ръмжене. Нещо мокро се стичаше по лицето ми.
– „Payilas zh’ūltis! Eshathē hh’ainun tādiyispela tūiredh’nā ūakan!“
Лицето на Зилас се появи над мен, очите му пламтяха. Притиснах пръсти под болния си нос. Кръвта покри пръстите ми. Кървях?
– Ти кървиш – обвини ядосано Зилас.
Надигнах се на лакти. Когато го издърпах назад от кутията, той падна върху мен, а мизерно твърдата му глава се удари в мекото ми човешко лице. Внимателно побутнах носа си, но той беше твърд. Не беше счупен, слава богу.
– Какво ти е? – Хъркащият му глас се конкурираше с шума от плюещото коте на няколко метра от мен. – Дръпна ме за опашката.
Звучеше направо обиден. Устните ми потрепнаха и може би щях да се захиля, ако лицето ми не ме болеше толкова много.
Тъй като ризата ми вече беше съсипана, свих подгъва под носа си и се изпънах на крака. Хванах Зилас за ръка и го измъкнах от стаята. Той ме последва до банята и застана на вратата, докато аз взех кърпички. Носът му беше набръчкан от неприязън; мразеше металния аромат на човешка кръв.
– Какво ти е? – Повтори той със същия кисел тон. – Защо го направи?
Завъртях се срещу него, разярена отново и отново.
– Ти измъчваше котето! Какво не е наред с теб?
Той оголи зъби.
– Гледах го.
– И тя се страхуваше от теб, което ти знаеше много добре! Нарочно я плашеше!
– Губиш си времето. – Малиновите му очи блестяха от нетърпение. – Всичко, което си направила, е да си губиш времето. Обеща да ме изпратиш у дома. Обеща да намериш гримоара и да премахнеш името на моя Дом. Не направи нищо от това.
– Предупредих те, че това ще отнеме много време.
– Мислех, че ще е бавно, защото е трудно, а не защото почти не се стараеш.
– Опитвам се! – Хвърлих кървавите кърпички в боклука и намокрих една кърпа, за да почистя лицето си, ръцете ми трепереха. – Не си помагал! Издевателстваш над Амалия, прекъсваш ме през цялото време, а сега измъчваш и котето.
– Котето е безполезно. То само отвлича вниманието.
– Спасяването на живот не е безполезно! – Преглътнах трудно, усещайки вкуса на кръвта в гърлото си. – Ти изобщо ли нямаш сърце, Зилас? Толкова ли си неспособен да съчувстваш?
– Не познавам тази дума.
– Разбира се, че не знаеш. – Докато избърсвах кръвта от лицето си, реших, че утре ще предам котето в приюта за животни. Там щеше да му е по-добре, отколкото да бъде изложено на капризите на Зилас. – Остави котето на мира. Ще го предам сутринта, за да не отвлича вниманието.
Той ме наблюдаваше от вратата.
– Какво е съпричастността?
– Ти няма да разбереш.
– Аз мога да разбера всичко, което ти можеш.
Изстрелях го с леден поглед.
– Ти си демон, така че не, не можеш.
– Обясни ми – изръмжа той.
– Не.
– Защо не?
– Защото, когато няма никакъв смисъл, ще кажеш „Ж’ултис!“ и ще решиш, че аз съм глупавата, въпреки че проблемът е в теб. – Изплакнах кърпата и се обърнах към вратата. – Излизам от банята сега.
Той не помръдна, взирайки се в мен с неразбираемо изражение.
– Кажи ми какво е съпричастността.
Упорит демон. Със стиснати челюсти сгънах ръце върху окървавената си риза.
– Емпатията е способността да разбираш и да споделяш това, което другите чувстват.
Веждите му се свлякоха в объркване.
– Да споделяш това, което другите чувстват?
– Да. – Натиснах бронираната плоча над сърцето му и той се отдръпна, позволявайки ми да прекрача прага, но ме последва по петите, докато се връщах в спалнята си.
Котето, изтощено и сгушено в леглото си, ни наблюдаваше с предпазливи зелени очи.
Отворих гардероба си и взех произволно избрана блуза.
– Ще се преоблека. Обърни се.
Той се обърна с гръб към мен и аз смъкнах окървавената си риза. Това поне беше цивилизованият компромис, който бяхме постигнали още в началото. Споделянето на стаята ми с демон беше достатъчно неприятно и без пълната липса на личен живот. Той можеше да чува мислите ми през половината от времето, но не и да ме вижда как се събличам. Бях изтръгнала това обещание от него в замяна на това да го науча как да използва душа.
Той обичаше душа. Бях почти сигурна, че ще спаси душа, преди да спаси мен, независимо дали има договор или не.
Дръпнах новата блуза и оправих подгъва.
– Добре.
– Обяснявай повече – заповяда той и отново се обърна към мен.
Не бях сигурна дали отказът му да се откаже ме подразни, или ми даде надежда, че не е напълно изгубена кауза.
– Когато изплаши котето, можех да си представя как се е чувствало то – колко ужасяващо би било да си малък и слаб и да си в капан с огромен хищник толкова близо.
Докато седях в подножието на леглото си, почти пропуснах стрелкащия му се поглед към котешката зона.
– И – продължих аз – тъй като мога да съчувствам на котето, страхът му ме разстрои почти толкова, колкото ако вместо него ти беше изплашил мен.
Той погледна от мен към котето и обратно, а челото му се набръчка под заплетен кичур черна коса.
– Това е zh’ul…
– Знаех си го! – Избухнах, а гневът ми се върна. – Знаех си, че ще ме наречеш глупак, защото не разбираш!
– Глупаво е! – Изръмжа той. – Това е dilēran.
Да, той беше изгубена кауза. Пълна и абсолютна загубена кауза.
– „Глупаво“ е това, че мога да се грижа за друго живо същество освен за себе си? – Гласът ми нарасна по сила и височина. – Ако бях толкова егоистична и безсърдечна като теб, щеше да умреш в онзи призоваващ кръг, защото никога нямаше да си направя труда да ти помогна.
– Ти имаше причини.
– Какви причини? – Поклатих глава. – Да ти помагам винаги ми е създавало само неприятности и заради това едва не ме убиха. Сега сме заклещени заедно, докато мога да те изпратя у дома.
– Аз те защитавам.
– Да, но ако не беше ти, нямаше да имам нужда от защита. Никой нямаше да се опитва да ме нарани. – Извадих една книга от нощното си шкафче. – Заедно със защитата ти получавам и лошия ти нрав, постоянните ти обиди и неуважението ти. Не е кой знае какво.
Очите му се свиха.
– Просто забрави за това със съпричастността – казах му уморено. – Никога няма да разбереш. Защо изобщо искаш да разбереш? Да се грижиш за другите е загуба на време, нали?
Усещах вниманието му върху себе си, но го игнорирах, докато отварях книгата си на страницата с отметките. Въведението към онзи текст по психология на демоните беше точно на място. Зилас не се интересуваше от никого, освен от себе си, и приемаше, че всички останали са или егоисти като него, или безполезни животни като котето.
Неочаквани сълзи напираха в очите ми и аз набързо ги изтрих, страхувайки се, че ще забележи – но когато вдигнах поглед, той вече си беше отишъл.
Назад към част 6 Напред към част 8
