Глава 19
– Тина… ти сигурна ли си, че си добре? – Попита неловко Томас. – Видях как те отвеждат от трапезарията. Но докато намерих пазача, докато написах жалбата…
Аз кимнах разсеяно. Устните ми бяха леко възпалени от жадните целувки, бузите ми горяха все още, а ръцете ме сърбяха да удушат този, който бе виновен за всичко това!
– Всичко е наред… – въздъхнах и в следващия миг внезапно спрях по средата на празния коридор и му прошепнах. – Томас, тържествено заявявам, че не си скучен досадник. Ти си благороден, честен, смел и си невероятен!
– Аз? – Томас се изчерви, после пребледня и измърмори объркано: – Хайде, Адърли, нищо не съм направил чак толкова… може би, ако бях разбил вратата с юмруци… но, аз просто се оплаках на пазача.
– Да, но ти беше единственият, който се оплака… – усмихнах му се топло.
– Други също се възмутиха… но всички знаят, че е по-добре да не се закачаш с черния сектор… днес са само студенти, но след няколко години те са тези, които ще управляват кралството. Никой не иска да съсипва живота си.
– Но ти все пак застана срещу недосегаемите! А това, значи много! Ти си моят герой!
– Така ли мислиш? – Младежът смутено прокара пръсти през косата си и дръпна кичурите си.
– Ти си истински приятел! – Казах аз и го целунах по бузата, а той се изчерви като домат. – Благодаря ти!
– Ее… хайде сега. Няма за какво.
И за да объркам напълно бедния Томас, реших да сменя темата. И в същото време да изясним нещо.
– Слушай, ти нали знаеш всичко, всичко! Кажи ми, потенциалът може ли да се увеличи или да намалява? И то значително, почти с… десет единици?
– Е… разбира се, че не, Адърли! – Момчето моментално спря да се изчервява. Погледна ме учудено и продължи. – Това противоречи на основния закон за запазване на потенциала. Магическия потенциал не идва от нищото и не отива никъде. Това е основата, Тина!
– Имаш в предвид, че изобщо не се случва, така ли? Никога? Нито половин път? Нито случайно, нито по грешка?
– Тина, какво има… за каква грешка говориш? Това просто е невъзможно! При децата и случайниците потенциалът е динамичен, варира в рамките на пет единици, но бързо се установява в един резерв и не се променя повече. Такъв е законът, Адърли!
Томас ме доведе до синьото крило и там се сбогувахме. След това си тръгна, вдъхновен, аз останах объркана. – Или умникът Грийн не знае нещо, или нещо не е наред с мен. Защо чаронометъра показваше само осем единици, ако преди беше спрял на двадесет и две? Къде отиде останалото? Или по скоро… откъде беше дошъл?
Обвих ръце около себе си, докато стоях в средата на празния коридор. От указателните табели ме гледаха сънени герои, животни, птици, хора. Но едва ли някой можеше да ми каже отговора.
– Какво става с мен? – Може би съм болна от нещо? И скоро ще умра от този галопиращ потенциал? Дори скромните ми познания бяха достатъчни, за да разбера, че това, което се случва с мен, не е нормално.
– Май я закъсах! – Отчаях се аз. – Знаех си, че ще има някаква уловка с този потенциал!
Може би трябва да отида до лазарета? Или в ректората… да предупредя? Ами ако ме изгонят, след като разберат цялата история? Дали ще ми забранят да уча? Или ще започнат да ме изучават и проверяват? И всички ще решат, че съм получила магията незаконно! Какво да правя? Не, не! Трябва обезателно да си взема дипломата!
– Значи ще е по-добре да мълча. – Вслушах се в чувствата си, опитвайки се да намеря признаци на смъртоносна болест. Устните ме болят… и малко, гърдите… но това е от безсрамните ласки и мисля, че няма да умра от това. Яденето не би навредило, но това вече е познато състояние. Все още трябваше да посетя тоалетната, но не намерих нищо друго в себе си, всичко бе както винаги.
Така че, по-добре е да се преструваш, че всичко е наред. В крайна сметка Томас може и да греши, той, разбира се, е гений, но е млад и неопитен все още!
След като посетих тоалетната, влязох в стаята си. Шели спеше, Брин четеше нещо както обикновено. Тя вдигна поглед към мен и кимна. За щастие, на представлението в трапезарията тях двете ги нямаше. Въпреки че утре щяха да научат всичко, но поне за сега нямаше да се налага да обяснявам.
– Заседна в библиотеката ли? – Меко попита съквартирантката ми.
– Ъхъъ… – измрънках. Не исках да ѝ отговарям. И какво да ѝ кажа? Просто ми е неудобно… Брин ме погледна внимателно, като задържа погледа си върху косата ми, която все още беше разрошена, после върху зачервените ми бузи, но не каза нищо.
Аз бързо се съблякох и се мушнах под завивките. И отново ме сполетяха объркани мисли за случилото се. Ръце, целувки, ласки… Как може такова гадно копеле да целува толкова нежно? Как? И най-лошото е… че когато Аш ме целуна, не ми беше противно. В начало просто не разбрах нищо, дори не усетих как заспах. И все още сънена и объркана, усещащах докосванията и ласките му. Господи… аз също исках да го докосна. – И осъзнаването на този ужасяващ факт направо ме смрази. Свети праведници… свети Фердион, аз желаех да погаля горещата, гладка кожа на Аш, да почувствам еластичните мускули под пръстите си, да се насладя на тяхната сила…
– Нима харесвам блондина? – Прошепнах и захапах върха на калъфката, за да не изкрещя от раздразнение. Поклатих глава разочаровано. Не го харесвам! Нито капчица! Той е сноб, копеле, какво може да ми харесва?! Само целувките му са… направо те карат да забравиш, за всичко останало!
Въздъхнах тежко. Шели се размърда в леглото си, аз замълчах защото не исках да я събудя.
– „Скъпа, ако някое момче започне да те тормози, трябва да ми кажеш!?“ – Леля ми проплака в главата ми. – „Ще ти кажа как да се справиш с пагубните желания и влечения! Запомни, момчетата имат нужда от едно нещо, а момичетата… от друго! Когато се ожениш трябва да си все още чисто момиче, да не се оставиш да те съблазнят!“
Усмихнах се на спомените си. Ех, лельо… само да знаеше моята наивна и добросърдечна леличка. Боя се, че щеше да припадне, ако разбере подробности от живота ми в академията! Обърнах се и отново затворих очи, нуждаех се от сън. Все още не намирах отговори на въпросите си.
Утрото… както казват, е по-мъдро от вечерта.
* * *
За съжаление, зората така и не донесе дългоочакваните отговори. Събудих се на сутринта, както винаги и след бързият сутрешен тоалет, отидох в трапезарията. И се изненадах, когато сънената Ари седна до мен.
– Здрасти… – усмихнах се. – Днес си подранила!
– Не успях да заспя чак до полунощ… – оплака се момичето, чоплейки купата с каша. – Бях притеснена! Чувала ли си за крилатките?
Поклатих глава. Крилатките са малки и безобидни същества, с размерите на пръст. По-голямата част от тялото им е изградено от няколко чифта полупрозрачни крила. Те живеят в отточни канали, зад прегради или под подовете, ядат всякакъв вид отпадъци, листа и трева. През зимата те спят зимен сън. И непонятно какво точно в тези същества е разстроило Ари толкова много, че чак я бе накарало да стане толкова рано сутринта.
– Изчезнали са! – Трагично с изцъклени очи, каза ученичката. – Напуснаха столицата! Мама ми каза… дойде специално в академията, за да ми каже! Близо до нашата къща живееха ято крилатки, дори ги хранихме понякога, а сега вече ги няма!
Тъкмо се каних да се усмихна, но се замислих. И си спомних за разказите на чичо ми. Въпреки че рядко говореше за нападението от преди петнадесет години, в края на краищата именно след инвазията болестта се бе настанила в чичо ми. Но един смътен спомен ме накара да се напрегна.
– Чакай… това означава нещо, нали?
– Да! – Ари отблъсна чинията си енергично, като почти я обърна върху мен. – Крилатките са чувствителни към умствени вълни, те са в известен смисъл безгръбначни телепати. И напускат места, които са застрашени от нещо! Последният път, когато крилатките напълно изчезнаха от града, беше точно преди атаката на съществата от Хребета! И вестниците мълчат! Дори станах рано да чета Бюлетин на столицата, но нямаше нищо! Изобщо не се споменава, представяш ли си?
– Може би се паникьосваш напразно? – Предположих внимателно. – В началото на зимата крилатките се заравят дълбоко в земята и спят зимен сън. Може би вече са направили това, така че затова майка ти не е намерила ятото?
– Все още е рано!
– Е, никога не се знае… рано може да е за теб, но за крилатката, може би е точното време! Или може би близо до вас е живяло особено топлолюбиво ято! Слушай… мисля, че щом вестниците мълчат, значи всичко е наред, нали?
Ари се почеса по носа. Вече бях забелязала, че го дърпа до червено, когато е притеснена. И сега точно дихателният ѝ орган почти се превърна в червен домат!
– Не знам… Татко казва, че във вестниците винаги лъжат!
– Чичо ми също казва така… – усмихнах се. – Но Ари, нека бъдем разумни. По Билото има патрул, който денонощно пази границата. Какъв ти пробив? От много години дори паяжини не са долитали до нас! Столицата е дом на семействата основатели, цвета на кралството. И повярвай ми, те няма да позволят да се случи нещо лошо с града! А във ВСА? Има повече пазачи, магьосници защитници, отколкото са самите студенти! Тук определено е безопасно!
– Точно така си мислеха и в деня, когато създанията от Хребета нападнаха града… – измърмори момичето. Но все пак успя да се усмихне. – Добре… може би си права. Родителите ми понякога са твърде впечатлителни. Братът на мама участваше в онази битка… той загина. Така че тя се паникьосва много лесно и е истина, че го прави по всякаква причина. Миналата година също й се стори, че крилатките са изчезнали, а след това ги открихме в подземието.
– Ето виждаш ли!
Ари въздъхна още веднъж и си тръгна, оставяйки разровената каша наполовина изядена. А аз пак се замислих. В думите на момичето имаше доста истина, колкото и да е странно, но последното нападение се случи точно в посока към столицата. И това беше масивна и ужасяваща в своята жестокост атака на аспиди, виверни, и други хищници, които унищожиха много хора. Говореше се в Котловината, че всичко е заради черните заклинатели, които умишлено насочват демоните на бездната върху обитателите. – Умислена, сложих парче омлет в устата си.
Родителите ми загинаха при тази атака. А чичо ми се зарази с плесента, която расте вътре в него и му причинява невероятна болка. Бях твърде малка, за да си спомням този ужасен ден, но като всеки друг в кралството знаех за него. Аз също се страхувам от бездните демони, живеещи отвъд Хребета…
Но сега утринното слънце грееше през прозореца на трапезарията, стомахът ми беше пълен и изобщо не исках да мисля за тези лоши неща. – В края на краищата, академията е пълна със заклинатели, а освен това имаме Аодхен! Той със сигурност няма да допусне никакви зверове в своята алма матер! А и сега за мен е по-важно да реша куп проблеми, отколкото да мисля за някакви си липсващи крилатки!
И така, след като приключих със закуската си, отидох в час. Уроците отлетяха мирно и бързо. На обяд изядох парче пай и отидох в библиотеката за нова порция знания.
Но преди да имам време да се потопя в ботаниката, един тъмнокос младеж седна до мен. Последно време много се опитаха да се запознаят с мен. Но имайки предвид това което ми каза Ари, за спор между момчета, отпращах всички, които искаха да говорят с мен.
Новият натрапник се огледа няколко пъти, преди да седне. Но високите библиотеки надеждно ни скриваха от любопитни очи. Като цяло, понякога ми се струваше, че можеш да се изгубиш в библиотеката, защото беше толкова огромна. Вдигнах глава от редовете в книгата и погледнах с изненадан поглед към момчето.
– Здравей… – каза той някак нервно. А аз кимнах мълчаливо, приготвяйки се да отвърна на удара. Но в следващият момент се изумих, когато той постави на масата една червена роза.
– Ще се видим ли днес? – Не разбрах дали попита, или направо утвърди. – Просто не казвай, че няма да можем да се разходим. Можем да отидем някъде далеч от любопитни очи, сама разбираш… обичаш ли сладкиши? Ами плодовете? Имам пресни ягоди в стаята си. Харесваш ли ягоди?- Аз кимнах леко.
– Отлично! – Момчето се зарадва. – И така… ще дойдеш ли?
– Къде? – Попитах го аз едва. – Кой си ти… въобще?
– Тоест? – Избърза той и леко се обиди. – Не ме позна ли? Аз съм Пеленгасиус!
– Пангасиус?
– Пангасиусът е риба! – Излая непознатият, вече забравил, че не трябва да ни виждат заедно. – А аз съм Пеленгасиус! Разбра ли? И просто посмей да го объркаш пак! – Нервно прокара ръка през косата си, навеждайки се от кръга светлина в сянката за момент.
И тогава, най-накрая го познах. – Полутъмна стая, жълто петно светлина на пода, заповедта на Рийвс за „горещо“… този с името на риба, беше четвъртият в стаята онази вечер. Явно и той също реши да зарадва с присъствието си просякинята от Котловината! Какво щастие… – по устните му се изписа усмивка, която прерасна в див смях! Смеех се и не можах да спра.
– И ти можеш да идеш… мисля вече разбираш къде. Пангасиус със твоите ягоди! – Не можех да спра да се смея. – Оой, не мога!
– Ненормалница! – Младежът скочи, втренчен в мен със смесица от гняв и неразбиране. – Спри да се смееш! Какво ти е толкова смешно? – А аз започнах да се превивам все повече от смях, държейки се за корема. В този момент иззад рафтовете се появи и пазачът.
– Прекратете да нарушавате реда и тишината! Веднага! В противен случай ще бъдете глобени!- Пеленгасиус, скочи като подивяла котка, хвърли ми убийствен поглед и изчезна зад рафтовете с книги.
Зарових отново лице в учебника, успокоявайки се моментално, но с доволна усмивка. И тогава разбрах, че смехът е най-доброто, а понякога и единственото оръжие срещу някои идиоти. Не всеки разбира простото „не“, но искреният смях може да изплаши нежелано гадже по-лошо от шамар! Предпочитах да имам славата на лудото момиче от Котловината, отколкото на покварено момиче!
Сред следобедните часове имахме материализирането. И уви, както винаги имах проблеми с нея въпреки, че бях намерила материала си. Понякога успявах да въплътя мъничко стръкче трева или пъпка, но постиженията ми свършваха дотук. Но болшинството от опитите ми бяха неуспешни. Повечето от първокурсниците вече бяха усвоили и успешно практикуват материализацията, но не и аз. Въпреки че пръстите ми боцкаха от допира с хартията и това бе един от сигурните знаци, че тя е „моя материал“. Аз все още не разбирах, какво не е наред с мен. Дори Тензия беше потънала в предположения, гледайки мъките ми.
– Много странно, скъпа… – коментира тя последния ми неуспех. – Аз чувствам твоя поток, също и правиш всичко както трябва. Но магията изглежда не иска да… прилегне както трябва. Как си по унищожение?
– Имам висока оценка! – Отвърнах аз гордо. Наистина, нещата бяха много по-добре при Аодхен. Почти винаги неутрализирах заклинанията му и веднъж дори получих скъперническо кимване, в знак на похвала.
– Може би ти си прероден разрушител? – Помисли си госпожа Лебуест. – Въпреки че е странно. Такъв дар рядко отива на жени. Или по-скоро никога. Максимум е имало агресори, но истински унищожителки, никога. Няма достатъчно гняв в тялото на една жената за това… нали разбираш. Природата ни е съвсем друга. А и ти си… светло, мило момиче, виждам… творец по природа. В теб няма нищо разрушително. Наистина много странно…
– Аз ще се старая! – Почти не се разридах. На първия изпит по материализация през зимата, ще е необходимо да се въплъщават три растения. А на мен ми излизаше само листо и то рядко! Ако не го направя, мога да загубя мястото си в академията! – Тогава отново в моята глава се появи спомена за животното излязло от коша в тази работилница. Но аз само поклатих глава, отхвърляйки глупавите мисли. – Та аз дори не мога да създам едно кълнче, как бих могла да въплътя цяло живо същество?
– Не се съмнявам, Тина… – усмихна се лъчезарно учителката, а аз отново ѝ се възхитих. Колко е добра! И светла. Днес Тензия носеше бежова рокля, която подчертаваше стройната ѝ фигура, скромно деколте беше украсено с перли, а перфектно изваяните ѝ крака, бяха с обувки на висок ток. – Ти си много упорита. И аз вярвам, че ще успееш.
Усмихна се отново и нашата красива Тензия тръгна към дъската. Погледнах след нея с въздишка, и изведнъж настроението, което беше паднало, се върна като с магическа пръчица.
– Уаау… – възкликнах шепнейки на себе си. – Г-жа Лебуест е просто магьосница… нищо чудно, че Томас се е влюбил до уши в нея! Ааа, говорейки за него… къде е той? И защо не дойде на урока на любимата си Тензия?
Младежът не дойде и в останалите часове, и до края на учебния ден вече бях сериозно притеснена. И едва дочаквайки края на часовете, се втурнах към етажа, където живееха момчетата.
– Еи красавице, мен ли търсиш? – Подвикна един ученик, който не познавах.
– Не, Томас Грийн търся… – усмихнах се. – Можеш ли да ми кажеш къде живее?
– Еее, колко жалко! – Намигна ми веселякът. – Грийн… ето там, последната врата. За какво ти е този скучен сухар… по-добре ела при мен, бисквитке! Аз поне знам какво да правя с такива красиви момичета, като теб! – Отегчена, просто махнах с ръка и тръгнах в посочената посока.
Дълго време никой не отговори на почукването ми, тъкмо вече мислих да си тръгна, когато чух стъпки вътре.
– Томас! Аз съм… Тина! Там ли си? Добре ли си? Бях притеснена… – вратата изскърца и се отвори, а аз ахнах от изненада и ужас. Под лявото си око, имаше жълто-лилаво почти черна синина, устната му кървеше от охлузване. А дясната му ръка висеше на гърдите му овързана нескопосано в превръзка! – Господи боже мой… Томас! Какво се е случило! – Приятелят ми се усмихна с подутите си и окървавени устни.
– Ето, сега съм малко осакатен и белязан, Адърли. Нали сама каза, че момичетата ги обичат такива… значи ми се усмихна шанса! – Засмях се насила но веднага след това усмивката ми изчезна.
– Ти си глупак, Томас. Това… Вандерфилд ли беше? Той ли е бил? Трябва да се оплачеш… чуваш ли? Как ще пишеш с тази ръка сега? Трябва да отидем в лазарета! – А младежът махна със здравата си ръка.
– Няма ми нищо, Адърли… ще го преживея някак си. Не се притеснявай толкова, у заклинателите всичко зараства мигновено, магиите лекуват всички рани! Да… дори и костта ми се изправи и зарастна… така че всичко е наред! Не се притеснявай…
– Не, изобщо не е наред! – Възмутих се аз. – Свети праведници… това се казва синина! – Погледнах с ужас окото му. – Мога ли да ти помогна? Сега разбирам защо не дойде в клас. Не искаше Тензия да те види така?
– Тензия? – Томас изведнъж се замисли и някак се смути. – Точно така… Тензия. А ти не се притеснявай. Скоро ще заздравее всичко… изобщо не ме боли!
– Знам че ме лъжеш… – измърморих аз, а младежът отново се смути. Аз сложих ръце отстрани и сериозно го погледнах. – Това беше Аш, нали? За това, че снощи се оплака от него?
– Не мисля, че причината е оплакването… – провлачи замислено Томас. – Но… Знаеш ли, Адърли, трябва да стоиш далеч от него. Той не е нормален! Абсолютно!
– Знам това… – облегнах се на стената разочаровано и толкова се засрамих от снощи! За това, че ми харесаха целувките му… колко ужасно! И как въобще можах да си помисля, че Вандерфилд е привлекателен за мен? Та той е рядко срещано копеле! – Не мога да го понасям! – Въздъхнах искрено. – Но какво да се прави, той ми е работодател, Томас. В противен случай няма да мога да се издържам в BCA. – Младежът мълчаливо кимна и се намръщи, на челото му се появи бръчка между веждите.
– В такива договори има клауза за преотстъпка. Друг студент може да откупи договора ти, Тина.
Поклатих недоверчиво глава с отчаяно изражение. Би било добър изход, но къде мога да намеря такъв ученик? Който ще се съгласи да откупи договора ми и ще се отнася нормално и човешки с чистачката. Във ВСА само неприкосновените или богаташките деца могат да си позволят слуги. А честно казано, сред тях не съм видяла нормален! Така че ще трябва да изтърпя русото влечуго до края на учебната година. По дяволите, съвсем забравих… за него.
– Томас. – Обърнах се. – Кажи ми, ако има нещо, с което мога да ти помогна… Сега трябва да бягам, съжалявам.
Младежът кимна, продължавайки да се мръщи, а аз усетих как гневът вътре в мен се навдига и започва да кипи. Какво си позволява този Вандерфилд? Как смее тази гадина? Иска ми се, да кажа на кураторите, но това е просто… за мен ще ми излезе доста скъпо. Разбирам защо Томас не се оплаква в ректората… първо, той смята, че това не би било мъжко от негова страна, и второ, Аш ще бъде глобен за побоя, но него по този начин не можеш да го изплашиш. Ще плати и няма и да усети… а виж Томас ще си има още проблеми. Та аз дори вчера не посмях да издам Вандерфилд на пазача. А на туй отгоре днес трябва и да прислужвам на него и неговите приятелчета!
Сетих се и съвсем започнах да кипя отвътре. Да мия подовете му е едно, но тичам с тавата сред богатите сноби е съвсем друго. – И заради тази поръчка днес особено мразех Вандерфилд. – Защо е такъв… негодник? Чистокръвен мерзавец! От достойнствата има само едно и това е съмнително… умее да се целува!
Ядосана, изтичах до крилото си и се стрелнах в стаята. За щастие там ги нямаше съквартирантките ми. Свалих чантата от рамото си и погледнах часовника. – Шест без петнайсет. Необходимо е да тичам към апартамента на сноба, въпреки че ме отвръщава от перспективата. А какво ако… – последвалата мисъл, която се появи в главата ми, ме накара да се ухиля злобно. – Значи съм измет от Котловината? Добре, така да бъде… ще бъда Котловината! Цял век няма го забравят!
Решително извадих старата закърпена пола и блуза. Сложих ги, разпуснах косата си и я разроших, след това някак си я усуках около главата си, създавайки ужасно и неугледно „гнездо“. Извади от тайните си запасите една тъмна бутилка, в която бълбукаше домашната тинктурата на леля за различни болести. Тя нямаше вкус, но миризмата й направо можеше да събаря на земята! Използвах и грима си за очи, които рядко иначе употребявам, но точно днес реших обилно да си намажа миглите и клепачите! И накрая пъхна мокрите си ръце в една саксия със увехнали растения, която стоеше в ъгъла на коридора. След като изцапах добре дрехите, лицето и ръцете си, се усмихнах широко!
– Сноби чака ви изненада! – И се отправих към апартамента на Вандерфилд.
Назад към част 18 Напред към част 20
