Глава 20
Нивото на потенциала ми падна отново… – затворих очи за момент, насилвайки се да се събере. Но вътре кипеше гняв. Защо по дяволите се случва това с мен? – През нощта отново бях мерил потенциала си, после счупих скрина в спалнята на парчета и след това успях да сее успокоя малко под душа със студена вода! – И този чаронометър, един път показва увеличение на потенциала ми… днес отново минус. Какво бездно копеле! – Настроението ми се развали напълно.
– Добре, че имаше повод да излея малко от яда си и да обясня на някои студенти, че трябва да стоят далеч от собствеността ми… пък била и тя само миячката на подове. И все пак, защо нивото ми отново е намаляло? И защо тази странната мисъл постоянно ме преследва… и направо пробива главата ми. Тази… невъзможна, откачена мисъл…
* * *
Когато излязох в коридора се огледах и въздъхнах опитвайки се да се успокоя. По това време почти всички студенти бяха на вечеря. Но въпреки това няколко от тях имаха късмета да ме срещнат, горките се отдръпнаха, сякаш бяха видели някое от бездните същества да изпълзява от Хребета! Разбирах ги, миришех и изглеждах впечатляващо! Със сигурност към внушителната колекция от легенди за мен, в академията ще бъде добавена още една. За мизерното момиче, което живее някъде в канализацията и излиза оттам веднъж месечно, за да пирува с прясната кръв на невинни студенти!
Усмихнах се нервно и замръзнах пред вратата с цифрата седем. Вдишах дълбоко и влязох, като огледах набързо стаята. Вътре навсякъде лампите горяха слабо, създавайки уютен мек здрач. А на стената танцуваше жив, не изгарящ огън. Бях само чувала за такава камина, рядка, омагьосана, много красива, и страшно скъпа вещ. А от някъде едва се чуваше лека и хубава музика.
Цялата компания явно вече бе тук. – Рийвс и Еди с приятелките си, се бяха настанили на дивана, Пеленгасиус, беше седнал на фотьойла, видях също Магма и около половин дузина непознати студенти, които се бяха разпръснали по цялата стая. Изглежда, че в края на учебната седмица недосегаемите бяха решили да си изкарат една разтоварваща вечер. Аш, стоеше с гръб към мен, гледайки огъня, а до него Алисия му говореше тихо нещо на ухото. Ръката ѝ нежно погали рамото на сноба.
Когато влязох, всички недосегаеми се обърнаха към мен. И лицата на всички като по команда се изкривиха от ужас и отвращение, дори си помислих, че такава съгласуваност е направо възхитителна! Магма скочи и се отдръпна встрани, стиснала носа си. Еди завъртя очи, а приятелката му се изкашля. Пеленгасиус отскочи също назад, сякаш видя нещо ужасяващо. Той хвърли страдален поглед към Вандерфилд, сякаш казваше, аз нямам нищо общо с това! Поведението на младежът ми се стори странно, но сега не ми беше до него. Лиса дори ахна от възмущение и направи изразителна гримаса, губейки прехвалената си сдържаност. Аш ме гледаше със замръзнало лице, без дори да мигне.
– Прислугата е дошла за да сервира напитки и закуски! Както заповяда, господаря! – Избухнах аз весело, опитвайки се да изобразя лице, което не е надарено с мозък. С други думи, идиот. Грабнах поднос със сандвичите от масата. Сирене, разтопено върху тънки филийки пресен хляб, пушена риба и парченца фина шунка и хайвер. До тях имаше чиния с всякакви плодове, последвана от бутилки с напитки. Ясно бе, защо тези богаташки дечица не се нуждаят от столова!
Вкусният аромат на пресни сладкиши и деликатеси удари носа ми, така че едва не се задавих от собствената си слюнка. Но само поклатих глава, разнасяйки вонята на тинктурата на леля си. Трябва да се движа по-бързо, преди прекрасната миризма да изчезне.
– Я да видим… кой е гладен тук? Кой има нужда от закуски? – извиках, втурвайки се към Магма. – Вземете си от рибата! Или по-добре колбас! Да долея виното ви? Къде ви е чашата? Ааа, не се стеснявайте… вие всички сте свои!
– Аш, какво става? Тя е напълно луда! – Изпищя брюнетката-агресор, отдръпвайки се от сандвича, който ѝ подадох. – Махни гнусните си ръце от мен, ти си заразна!
– Ооо, имам само бълхи и дървеници, не се притеснявай! – Закачливо излъгах и предизвикателно почесах „гнездото“ на главата си. – Тъкмо съм се намазала с тинктура! Ако има резултат, ще ти дам малко ако искаш! – Намигнах ѝ аз – И така, кой иска лека закуска? О, Еди… ти определено си гладен! Виждам го в очите ти!
Изведнъж се стрелнах в другата посока, карайки гостите да ахнат от ужас, всички се опитаха да се отдръпнат. Едно парче пушено месо внезапно падна на пода, вдигнах го, духнах го, размахах го във въздуха и го върнах на хляба.
– Бързо вдигнатото не се брои за паднало! – Казах с лукава усмивка на зашеметените недосегаеми и подхвърлих разваления сандвич на Еди. Той ме погледна учудено, потръпна и разтвори пръсти, изпращайки многострадалната закуска на земята.
– Не трябваше така… беше отлично месо! И кой е виновен сега?
Прелетях като ураган през стаята и грабнах една бутилка. Обърнах се рязко и разлях вино върху килима, фотьойла и също по дрехите на събралите се наоколо. Едно от момичетата, което не познавах, ахна от ужас и изглеждаше така, сякаш щеше да припадне. Аз знам, че съм си чаровница! Но тези нямат никаква издръжливост!
– Ой, тук нещо се разля! Но нищо, после ще го изчистя… все пак не съм свикнала. Момичетата от Котловината са малко късоръки. Въпреки че, ми се струва, че тук присъстващите също имат навика да разливат всичко. Странно, нали?
– Махай се от тук, негоднице! – Извика внезапно Алисия, а аз се изненадах.
Ауу, леле, виж ти… нашата изтънчена дива знае как да крещи! И то как само! Къпаните котки чак биха ѝ завидели!
– Значи… аз с най-голямо удоволствие… – изсумтях аз, заплашително разклащайки подноса към нея. – Но господарят ми нареди да дойда… той каза, че не можете да минете без прислуга! Нямало да има кой да ви носи подносите. А аз съм честна и послушна чистачка… и ето го подноса, ето ме и мен!
Рийвс изведнъж изприха и избухна да се смее. Смееше се като луд, и може би затова неприкосновените отново се дръпнаха настрани. Сигурно решиха, че лудостта ми е заразна! А той накрая се обърна към Вандерфилд.
– Отдай ми я, Аш! В договора ти с нея е възможна преотстъпване на наемните помощници. Дай ми я на мен!
– Струва ми се, че ти вече си имаш чистачка… – каза Вандерфилд с нисък глас, без да откъсва очи от мен. В погледа му се виждаше тежката тъмнина. Дори ми се прииска да потръпна и да се обгърна с ръце, и да затворя с ръце тези зелени очи.
Дали отидох твърде далеч? Май това изпълнение се обърна срещу мен. Но… пред очите ми се появи отново битият Томас със счупената си ръка. Затова стиснах зъби и се изправих, повдигайки войнствено брадичката си.
– Считай, че вече я няма! – Рийвс се изправи. – Дай ми този. Какво искаш за нея? Колко искаш? Ще платя колкото поискаш! – Вандерфилд мълчеше, а аз замръзнах.
Да ме даде на Рийвс? Само не това! Аш си е копеле, но приятелят му е много по-зле от него!
– Може и да ти я отдам… – каза работодателят ми тихо и аз почти изкрещях от ужас. Взрях се в очите му, Аш също ме гледаше.
– Отлично! – Рийвс цъфна и ме погледна с жаден поглед. – Още сега ми го напиши… веднага! Взимам я…
– Защо ти е тази дрипла? – Изсумтя насмешливо едно от момичетата. А Магма изглеждаше почти обидена, но не разбирах защо. Рийвс не отговори на въпросите на приятелите си, докато продължаваше да ме гледа. Сините му очи блестяха от очакване и глад. Аз прехапах вътрешната страна на бузата си от напрежение.
Ако Вандерфилд ме продаде на Клифърд, ще трябва да напусна ВСА още утре. Аш погледна остро приятеля си и очите му станаха още по-тъмни.
– И наистина, за какво ти е… мисля, че като начало трябва да научим слугинята на нещо.
– Няма ли да ми я отдадеш? – Приятелят му моментално се ядоса.
– Не днес. – Двусмислените му думи ме накараха да се намръщя, а Лиса се вкопчи в ръката на гаджето си и отново пропищя.
– Искам тя да си тръгне! Смърди ужасно! Тя е мръсна! Аш…
– Може би дриплите от Котловината не познават водата и сапуна? И може би точно на това трябва да се научи? – Усмихна се злобно Вандерфилд.
Разбрах, че ми е много ядосан, беше просто бесен! Усещане за разрушителна тъмнина се излъчваше от него на вълни, карайки хората около него да се отдръпнат. Омагьосаният пламък от стената изсъска, разпръсна искри, някой изпищя. Не забелязах кой беше, защото ръка в черна ръкавица стисна здраво китката ми и Вандерфилд ме завлече към банята. Всичко, което успях да направя, беше само да пъхна бутилката с вино в ръцете на Еди.
– Пусни ме! – Изсъсках, когато Аш ме дръпна през ръба на душа и след това завъртя месинговия кран. Около мен се затвориха прозрачни стени, а отгоре бликна вода. – Студена! Ледена направо!
Исках да крещя, точно както малко дете, дори да тропам с крака, но успях да превъзмогна чувствата си и просто се изправих, и погледнах право към негодника зад стъклото. Зелените му очи отново станаха ярки, зениците му се свиха, а дишането му бе учестено, сякаш ледените струи удряха него!
Зъбите ми започнаха да тракат. Роклята и блузата ми бяха мокри и залепнали за тялото, обувките ми също се напълниха с водата. Гнездото на главата ми, което бях създала с любов, се разпадна и увисна на кичури по лицето. Евтиния грим за очи се разля по бузите ми заедно с мръсотията. Тогава Рийвс се появи зад Аш и му каза нещо.
– Махай се… – сопна му се Вандерфилд.
Рийвс ме погледна през стъклената преграда, след което бавно обърна поглед към приятеля си. На лицето му имаше озадачено намръщено изражение. Само че нито аз, нито самият Вандерфилд му обърнахме повече внимание и той се обърна и си тръгна.
Гаднярът Вандерфилд ме гледаше, аз също не откъсвах поглед от него. И със учудване видях, че той също трепереше, макар че това беше доста странно, защото само аз бях облята със ледена вода.
– Удовлетворен ли си? – Прошепнах. Той въздъхна тежко.
– Ти ми развали вечерта, глупачке.
– Ти на мен също. Можем да считаме, че сме квит. – Той наклони глава към мен и изсъска.
– Извини се…
– Дори и не мисля да го правя. – Аш пристъпи по-близо до стъкления параван и почти се залепи за стъклото по между ни.
– Ще останеш там до сутринта? – Аз повдигнах рамене.
– Добре, тъкмо ще свикна със студената вода, нали?
Аш се намръщи, погледът му трепна и от очите ми се спусна към устните, после погледна надолу към гърдите и все още облечените ми бедра. Издиша и завъртя рязко месинговия лост на стената. Водата спря да тече, вратите се разделиха.
– Излизай… – нареди Вандерфилд, без да ме поглежда. – Махай се!
Излязох от кабината, вода течеше от дрехите и косата ми, шляпайки с мокрите си крака, аз влязох в стаята. Компанията на неприкосновените ме посрещна с мълчание и учудени погледи. На стената все още съскаше огъня. Без да погледна никого, стигнах до входната вратата на квартирата и изхвръкнах в коридора.
Постоях онемяла, вода капеше върху паркета и образуваше локва около мен. Господи, какво направих… Сега Вандерфилд със сигурност ще ме изгони от академията! Но какво да се прави, повече не можех да мълча и да се усмихвам на тези сноби, да търпя тормоза и муцуните им. Потърках чело, спомняйки си откритата усмивка на Томас и свитите, в линия устни на Аш. И тогава подскочих.
Олеле… последният влак от BCA към Котловината, тръгва скоро! А аз си стоя най-спокойно! Всичко в бездната… после ще мисля какво да правя с кашата, в която се превърна животът ми! И се втурнах, така че не биха ме настигнали дори тварите от Хребета!
Стаята отново беше празна, сестрите сигурно се бяха прибрали също. Съблякох мокрите си дрехи и набързо се преоблякох. Миризмата на тинктурата, за щастие, успя да се изпари и вече не се усещаше. Нямах време дори да изсуша косата си, така че просто увих мокрите кичури под шапка, надявайки се, че ще ме предпази от студа. Облякох якето и пъхна крака в ботушите си. Пъхнах тетрадките в чантата си, затворих стаята и се втурнах към изхода на академията. Но, уви, колкото и да бързах не бе достатъчно, когато изтичах до гарата, видях само сигналните светлини на заминаващия последен вагон!
– Ааа, по дяволите! – Извиках аз. Навън беше осезаемо по-студено, от устата ми излизаше пара. И шапката не спаси, главата с мокра коса, която изглежда, започна да се покрива с лед! Изтръпнах и се обвих с ръце. – Какво да правя сега? Най-логично е да се върна в академията и да се прибера у дома на сутринта. Но леля и чичо ще се тревожат и ще се чудят какво се е случило с мен. А и аз искам да се прибера възможно най-скоро!
Следващият влак тръгва от съседната гара, но минава само до ажурната оградата… но все пак е по-добре от една нощ в академията! Само дето е доста студено за среднощни разходки. – Стиснах решително зъби. – Нищо, аз съм силна! Ще прибягам! А и ще се сгрея във влака.
Огледах се и изтичах през пътя от другата страна. Ще пресека площада за по напряко…
Черен мобил препречи пътя ми с грохотно ръмжене, аз залитнах встрани и едва не паднах. Бях изумена да видя познатото и омразно лице зад волана.
– Сядай… – нареди ми Вандерфилд. Аз стиснах устни, внимателно заобиколих черното, лъскаво, желязно чудовище и продължих нататък. Зад мен се хлопна врата.
– Ти глуха ли си? – Ядоса се снобът. – Казах, влез в мобила.
– Не… дори и не мисля да го правя.
– Искаш да те принудя ли?
– Искам да ме оставиш на мира! Върни се при приятелите си, имаш парти там, забрави ли? Сигурно те чакат и се чудят къде си… – Вандерфилд ме гледаше с такъв гняв, сякаш беше готов да ме убие. Капка се стече от косата върху бузата ми, оставяйки замръзнала следа.
– Мокра ли ти е косата? – Изненада се сноба.
– Да, представи си… някакъв кретен ме вкара под водата и ме намокри до кости! – Сопнах му се аз.
– Да… и ти излезе на студа с мокра глава? Ти си ненормална?
Обърнах се и продължих по пътя си. Но в следващия миг изкрещях, когато облечената в ръкавица ръка отново стисна китката ми, за втори път тази вечер!
– Пусни ме!
Вандерфилд ме тикна в мобила си, като дрипав чувал и затръшна вратата. Заобиколи лъскавото возило, седна до мен и желязното чудовище направо излетя със страшен рев. Толкова бързо, че нямах време да кажа нито дума!
– Свали си шапката… – дрезгаво ми нареди Аш. Аз продължих упорито да се мръщя. – Или я свали сама, или ще спра сега и ще ти я сваля аз.
Исках да се възмутя и дори да кажа нещо гадно, но бях уморена. Беше глупаво е да се спори с този човек. Някъде отстрани духаше топъл и приятно ухаещ въздух, който щеше да изсуши косата ми, затова реших да отстъпя. – Какъв е смисъла да се съпротивлявам? Не ми беше достатъчно останалото, та сега това копеле наистина да спре и да започне да ме разсъблича! – Дръпнах плетената си шапка от главата си и замълчах. Но не издържах дълго.
– Къде ме водиш?
– В гората. Ще те закопая и ще отдъхна с облекчение. Схвана ли… – взрях се подозрително в замръзналия профил на Аш.
Шегуваше ли се? Или пък не?!
– Ще се изпотиш доста, докато изкопаеш… – измърморих аз, все още неразбираща. – Земята е замръзнала.
– Нищо, ще направя заклинание да я размразя… хем и ти ще загрееш. Най-накрая…
– Въобще не ми е смешно! – Измърморих и се отдръпнах от него за всеки случай. Въпреки че къде ще избягам от този затворен мобил.
Аш се засмя. И тогава, без дори да гледа, докосна главата ми с върха на пръстите си и направи някакво заклинание. Нямах време дори да се възмутя, влагата от косата ми се изпари мигновено, оставяйки кичурите сухи, които послушно се завиха отново в къдрици. Бях изненадана, не знаех какво да направя. – Да благодаря? Но главата ми се намокри заради него! – И без да измисля нещо по-добро, просто изтърсих.
– Ще ме научиш ли? На това заклинание? Ще ми бъде полезно, твърде често започнах да се мокря…
Вандерфилд ме погледна подигравателно и аз се намръщих, осъзнавайки, че фразата звучи някак двусмислено. – Само да ми каже сега дори думичка на подигравка… русия гадняр.
Но той просто се съсредоточи в пътя. И произнесе дума на чароит. Която аз повторих шепнешком, радвайки се на полезното заклинание. – Е, поне нещо хубаво за цялата вечер!
Аш протегна ръка и извади от жабката сребриста колбичка и я хвърли в скута ми.
– Пийни…
– Реши първо да ме отровиш, а после да ме закопаваш, така ли? – Уточних мрачно аз. А той издаде нервен смях.
– Можеш ли някога просто да направиш това, което ти се казва, слугиньо? Без да се караме.
– Не и с теб… – той обърна глава и очите ни се срещнаха. Усетих как бузите ми сякаш пламнаха. Загрях се, точно…
– Пий, слугиньо… – изкрещя Аш със странен, дрезгав тон.
Отвинтих капачката и подуших. Прилича на черешов ликьор. Пчелен мед… билки. – Помислих си и отпих. Хмелът изгори меко гърлото му и се разля като нежен огън върху езика ми. Вкусът на напитката беше просто божествен! – Като първата ни целувка… – последва втора глътка, третата. Тогава Аш взе колбата.
– Не искам да се напиваш.
– А какво искаш? – Изглежда, че хмелът вече ме удари в главата. Доста бързо… но нищо чудно, на празен стомах!
– Готово… можеш вече да започнеш да ми крещиш… – измърморих аз.
– Не мисля да ти крещя.
– Така ли? Не ме ли прибра за това? Не се сещам за друга причина.
– Ще те заведа до дома ти.
– Каква е уловката? Защо седя в мобила ти? Та аз съм слугиня от Котловината! Виж, дори ще трябва да смениш кожата на седалките ти…
– Достатъчно! – Изръмжа младежът, губейки търпение. – Аз съм твой работодател. Аз съм отговорен за теб.
– Хайде стига бе?!
– Ето ти новина! Но е така…
– Отговорен си? Е да… аз пък си мислих, че свещената цел на всеки аристократ е да закара няколко чистачки в гроба! Сигурно на това са ви учили на тайните уроци на неприкосновените. Виждам как снобите се събирате в кръг и усвоявате най-мръсните методи на изтезание и тормоз на слугите си! Вероятно дори имате учебници за такава трудна задача. Но съм сигурна, че ти си преминал всички изпити с най-висок резултат по този труден предмет!
Вандерфилд потърка челото си, сякаш бърборенето ми го изморяваше невероятно. И аз чух някакъв странен звук. Погледнах го с подозрение. Той… какво? – Аш избухна да се смее, просто се смееше като луд! Също казва нещо за моята Котловина!
– Боже, никога не съм чувал по-големи глупости… – със стон въздъхна Аш, избърсвайки появилите се сълзи на очите му от лудият смях. – Какво имаш ти в главата си, слугиньо?
– Трици… – сопнах му се аз. – Като всички момичета от покрайнините. Какво, ти не знаеше ли? Ооо да… разбира се, за малко да забравя. Вие не можете да видите покрайнините от вашите златни кули!
Аш поклати глава, усмихвайки се и по някаква причина не пожелах повече да се караме. Освен това, в топлия мобил, тялото ми си спомни, че не е спало от дълго време и е яло малко. Прозях се, покривайки устата си с ръка. Мързеше ме даже да се тревожа за странното поведение на Вандерфилд. Реших да изчакам да ме отведе на мястото за което сме тръгнали и тогава да разбера от какво има нужда! Така че, продължихме мълчаливо, зад прозореца плуваше столицата. Такава, каквато никога не я бях виждала. Нощни, ярки, преливащи светлини. Магически осветени мостове и сгради, добре облечени хора, които се смеят и се разхождат по алеите. На много места имаше дори отоплителни устройства, отопляващи улиците. Да топлят улиците… само си представете! А ние дори нямахме топла вода вкъщи… гърленото ръмжене на мобила бе останало отвън, вътре в купето беше тихо и топло, и миришеше хубаво…
Зад алеята изведнъж израсна огромно колело, светещо с милиони светлини, и аз ахнах от изненада. Колко красиво! И има кабинки с хора, и колелото се върти… вероятно целият град се вижда отгоре!
Върхът на прочутия въртящ се кръг, наречен “Колелото на безстрашието“, се виждаше дори от Котловината, но никога не го бях виждала от толкова близко разстояние. Невероятно зрелище!
Аш ме погледна и аз се изчервих, смутена. Опитах се да си придам независим и безразличен вид, но не се получи. Обичайният влак които взимах за да се прибера, винаги обикаляше центъра, през работните и жилищни райони. Никога не съм била в сърцето на столицата. Никога не бях виждала извисяващите се открити тераси, където дори в есенния студ вечеряха момичета в леки рокли, не се бях возила на колелото, не бях виждала огромния аквариум с хиляди златни рибки, вграден в основата на Театъра. А тук още имаше и галерии, увити със снежни цветя, знаменития лабиринт от илюзии, известен в цялото кралство, извисяващият се въздушен змей, който се рееше над купола на Министерството, приличащ на страховито, но впечатляващо чудовище, и стотици други красоти и чудеса!
Стотици магазини, ресторанти и барове, илюзионни театри, музеи и други сгради, всяка от които удивляваше въображението с архитектурни изкушения и очарователни детайли! И още, тук беше страшно, просто невероятно скъпо. Дори за преминаване през територията на центъра на столицата трябваше да се плати.
– Била ли си в центъра? – Аш блесна с очи.
– Веднъж почти успях да ида… – отговорих, без да обръщам глава. – Когато бях на тринадесет, чичо ми заведе мен и леля ми в театъра на живите картини. Все още имам невероятни впечатления от необикновените пейзажи, вълшебни животни, птици и герои. Беше невероятен ден, запомнен завинаги. И решихме да завършим почивката в малко ресторантче. Разбира се, това беше твърде скъпо за нашето семейство, но чичо ми беше спести пари и възнамерявахме да опитаме някой от местните десерти с чай. Но просто не ни пуснаха. Учтиво ни посъветваха да вечеряме някъде зад оградата и да не смущаваме останалите посетители с вида си.
Замълчах, вече съжалявайки, че го казах. Точно така, ликьора в колбата оказа ефект… онзи ден бе едновременно много радостен и невероятно тъжен за мен. Още помня обиденото като дете лице на леля ми и гневно стиснатите юмруци на чичо ми. И моето опустошение… тогава разбрах едно просто нещо. Центърът е за богатите. Той трябва да пасва… на дрехите ти, на обноските ти и на портфейла ти. Не е за хора като мен. И затова никога повече не се опитах да дойда тук отново. Но сега мога просто да гледам, нали? Все пак ние просто минаваме оттук? – Така че се втренчих, забравила дори за Вандерфилд. Освен това той не зададе повече въпроси и не ми попречи да се наслаждавам на безпрецедентните картини разкриващи се извън прозореца на мобила.
И едва когато завихме към покрайнините и светлините на фенерите оредяха, аз въздъхнах със съжаление и се отлепих от прозореца.
Изглежда Аш наистина ме кара вкъщи. – Блестящият център на града отстъпи място на бледите фенери на жилищните квартали, после се появи решетката, а зад нея – Котловината. Отново се прозях, затваряйки очи за момент. Уау, колко гладко се движи този мобил… изобщо не тресе, не е като моето тракащо вагонче. – Погалих крадешком тъмния махагон на таблото и меката кожа на седалката. – Невероятно… честно казано, за първи път седях в толкова скъп транспорт. И дори не съм си и мислила, че някога ще стане.
Мобила зави и внезапно изръмжа, плавно спирайки. – Пристигнахме ли? – Надникнах в тъмнината през прозореца. Нямаше никакви светлини, нито фенери. – Може би наистина ме е докарал за да ме закопае? – Изсумтях при мисълта си и се почувствах неспокойна. Аш безшумно отвори вратата и излезе. Аз помислих да направя същото.
Бяхме на моста. Зад нас се извисяваха двата каменни гаргойли. Отдолу под нас беше бяла река, скована от лед. Винаги бе по-студено извън оградата, тук нямаше топлогенератори, които да затоплят улиците. И късната есен бродеше тук с пълна сила, изтръгвайки и последната капка топлина от земята, камъните и случайните пътници. Точно тук започна всичко, само луната сега тънко разрязваше небето с тесен месец и не се изливаше в пълния си блясък на небето.
Вандерфилд отиде до самия ръб на моста, като се клатеше от пръстите на краката на петите. Точно там стоях аз… в онази нощ. – Тишината се проточи и се почувствах неудобно.
– Защо сме тук? Знаеш ли, аз наричам тези гаргойли Киж и Пиж. – Колко патетично звучи гласът ми в тишината… тънък, лек, леко заекващ. Защо все пак Вандерфилд ме доведе тук? Може би все още иска да завърши започнатото? Да ме хвърли в реката и никой никога повече, няма да намери Тина от Котловината! Разтърсих изсъхналите си къдрици, забранявайки си да се страхувам, и се приближих. – Защото първият се надува всеки път, опитвайки се да ме достигне с лапите си и с нокти. А вторият гледа презрително, както всяко същество от Бездушното кралство гледа на хора като мен… – затихнах без да се доизкажа.
Фигурата на младежът, стоящ на ръба, сега също изглеждаше каменна. Черен панталон, ботуши, късо отворено яке със сив косъм на яката. Бяла риза. Без шапка, без топли ръкавици. Незнайно защо ги остави в мобила. Русата му коса бе почти сребриста на светлината на луната. А профила ми се очертаваше ясно. Точно като картина от графитен писец, като тази от книгата му. Но вместо аз, на моста стоеше той.
Вдишах студения въздух, стана ми неспокойно.
– Какво усети там, в реката… болка? – Попита Аш, без да обръща глава, продължавайки да гледа реката.
– Нищо… почти нищо… – свих рамене студено. – Не успях да почувствам много. Всичко стана твърде бързо. Може би само студът… такъв изгарящ… и страхът.
Аш отново се олюля. И изведнъж ми се прииска да хвана ръката му и да я дръпна от ръба. Глупаво желание.
Обвих се с ръце, но не защото ми беше студено от студа, а от този разговор. Не знаех как да реагирам. От Аш-гада бих спасила язвителността, от Аш-сноба, безразличието. От Аш злото чудовище, омраза. Но не познавах този Аш и не го разбирах. А беше също и Аш, който нарисува моста, луната и тънката фигура на лист от тетрадка…
– Видях те чак когато падна… – каза Вандерфилд замислено. – И реших, че си от онези самоубийствени глупаци, които първо се влюбват, а след това търсят изоставен мост, за да се самоубият. Никога не съм разбирал такива глупости.
– Тогава имаш късмет… – казах тихо. – Алисия определено няма да скочи от мост заради несподелена любов. – Аш обърна глава към мен. Сега луната огряваше гърба му, скривайки лицето му в сянка.
– А ти, слугиньо? Би ли?
Какво има пак в гласа му? Обичайната насмешка?
– А ти, защо питаш?
– Искам да знам. Отговор.
– Не бих скочила от мост. Не мисля, че смъртта е изходът. Но бих се борила!
– За този, когото обичаш?
Той се размърда малко и очите му станаха видими. – Бяха сребристи, като косата му. Проблеснаха в тъмнината и тънка нишка светъл лъч ни свърза, мен с него, и неговата с мен. Тънка, невидима, но толкова осезаема. От средата на гърдите ми до отвореното му сако. Мина през коприната на ризата, кожата, мускулите… до напрегнатия гръб. И обратно към мен…
– Да… – прошепнах аз.
– Мислиш ли, че любовта си струва? – Сега вече чух обичайната подигравка. И веднага ми стана ясно, че за Аш Вандерфилд това чувство не струва дори ръждива суна.
– Само тя си заслужава… – отвърнах мрачно аз.
Сега той ме гледаше с наведена глава. Изражението на очите му не се виждаше, но лицето му бе толкова застинало. Неволно отстъпих крачка назад. Някак си беше неудобно да стоя на този мост заедно с този, който някога ме бутна надолу. Дори ми се стори, че Аш ще направи крачка. – И… какво тогава? – Не знаех отговора, но за всеки случай се отдалечих.
Аш отново погледна към леда. После към мен. Усмихна се.
– Спри да ме гледаш, така сякаш ще ме хвърляш в реката. Качвай се в мобила, време е да тръгваме.
Той тръгна, без да ме погледне, влезе и затръшна вратата. Седнах на седалката и също затворих. Погледнах към младежът, все още не разбирайки какво се бе случило току-що на моста. Но Вандерфилд мълчаливо натисна педала на газта. Мобилът изрева силно! – Сякаш бързаше да се отърве от мен. Въпреки че… май така си и беше.
Каквото и да накара сноба да ме откара у дома, беше приключило и сега Аш отново беше ядосан. Пристигнахме до дома ми за пет минути, а разстоянието не бе чак толкова близко!
Вандерфилд намали, без да обръща глава. Аз се поколебах.
– Ъъъ… благодаря ти.
И изскочих от мобила, стиснала чантата и шапката си. Лъскавият мобил излетя като попарен! И докато се качвах по стълбите, си помислих. Откъде Вандерфилд изобщо знае адреса ми?
Назад към част 19 Напред към част 21
