Глава 18
– Замълча ли? Или просто се преструва? – Момичето толкова бързо отхвърли заклинанието ми за мълчание… и връзката и тя вече трепери, почти да се освободи. Но как тя може да се съпротивлява на заповедите на недосегаемите? Та тя е просто една слугиня!
Оставих книгата си и тихо се изправих, приближих се до нея, и седнах в близост до мястото, където лежеше. Огледах я и не можах да повярвам на очите си, слугинята беше заспала! – Спи! Но как го е направила? Под магията на оковите дори да лежиш е ужасно неудобно, камо ли да спиш. След един час неподвижност повечето от жертвите започват да крещят и да викат, имат илюзорно усещане за умиращи крайници. А тази… спи! Че дори си и похърква спокойно!
Разроших косата си от раздразнение и се намръщи. – Е, какво наказание е това, ако момичето просто е припаднало и ще спи до сутринта? Може би направо да ѝ донеса една възглавница и да я покрия с одеяло? Тя си спи спокойно… а аз се чувствам като пълен глупак. Какво проклятие!
– Но как изобщо може да спи? Макар че…
– “Винаги трябва да държиш всичко под контрол“… така ме бяха научили още от моето детство. –“Трябва да познаваш слабостите на враговете и приятелите си… особено на приятелите. Трябва да знаеш всичко и всички. Защото познаването на слабостите, срамните тайни и секретите на останалите, ти дава огромна сила и мощ“. – Извадих от учебника един лист от тетрадка.
„Ежедневен отчет, дата/час.“
5.30-6.15 – Т.А. Тоалетна, след това в трапезарията. Отново взе овесени ядки, хлебче с извара, чай и ябълка. Опита се да изнесе ябълката от трапезарията. Виещата аларма се включи. А тя изяде ябълката.
6.15-8.00 – Т.А. Седи на перваза на прозореца на петия етаж (схемата е приложена), учи магии от първо ниво. Шепне на глас.
8.00-13.00 – На уроци, (приложен график).
13.00-14.00 – Обедна почивка. Няма достъп до столовата. Отново седи на перваза на прозореца на петия етаж, пише доклад, яде хляб (от къде го е взела, все още не е ясно, най-вероятно го е купила от магазин за хранителни стоки).
14.00-16.00 – На уроци.
16.00-17.30 – Отново я изгубих от поглед. Тръгна с първокурсника Томас Грийн, но не мога да ги намеря къде са. Вероятно отново са се уединили в някоя от свободните аудитории. Къде точно, не мога да разбера, (ще работя в тази посока).
17.30-18.00 – Т.А. Е намерена в зимната градина. Пресажда растения и подрязва листа. Отработва наказателни точки.
18.00-19.00 – Седи в библиотеката, учи. Приближиха се две момчета от втори курс, Уилям Торн и Бредуйк Дикенс. Не чух разговора. Но съдейки по усмивките им, те се опитаха да се запознаят. Т.А. не започна разговор, обърна се и се зарови отново в книгата.
19.00-20.00 – Т.А. Се качи в квартирата ви. Излезе с една бала пране. Посети домакинската кула, магазина, отново библиотеката и тоалетната. Понякога я губя от поглед. Тича много бързо (необходимо е да се обсъдят условията наново, за възможно допълнително заплащане поради прекалената скорост на обекта).
20.00 – Т.А. Стои в трапезарията. Днес тя заплати еднократен вход и влезе.
Наблюдението е прекратено по указание на поръчителя. Утре ще продължа както обикновено.”
Стиснах доклада в юмрук и смачках хартията. – За шест години изградих цяла мрежа от информатори, но дори те не могат да проследят Адърли навсякъде! Чудя се къде ли се уединява тази слугиня и това псе Грийн? И какво правят те през това време? – Тъмната ми страна моментално подсказа отговора на този въпрос. Представих си ги във всички интимни и порочни подробности. – Какво друго могат да правят едно момче и едно момиче, като се крият от останалите?
Стиснах зъби, опитвайки се да потисна зараждащата се ярост. – Каква гнусна гадина е тази слугиня… харчи излишни сили за момчета, сякаш са й в излишък силите? Тя трябва да изпълнява задълженията си! Да мие подовете ми, а не да се заиграва с някакви охлюви! Ще убия… – потърках челото си, за да освободя част от емоциите си.
Как ме дразни този слугиня! Просто ужасно ме вбесява… не мога да я гледам. Щом намеря за какво да го изхвърля, ще го направя. Още в същата минута!
От друга страна… с нейния график нищо чудно, че успя да припадне толкова бързо. Изглежда, че слугинята е способна да спи, дори стоейки на главата си! Все пак… през изминалата седмица тя написа няколко доклада за своите състуденти, жертвайки собствения си сън.
Изрекох тихо заклинание на чароит, което разкъса веднага оковите. Слугинята се протегна сладко и се претърколи настрани. Сакото ѝ се разкопча, коприненият подгъв на ризата ѝ се свлече надолу, разкривайки линията на ключицата и горната част на гърдите ѝ. Без да имам време да го обмисля, протегнах ръка и погалих коприната. – Моята риза. Тя все още я носи, но изглежда, че я е променила. Когато се съблече пред мен преди в празната аула, коприната висеше съвсем свободно. А сега нежно обгръща гърдите ѝ. И… защо по дяволите, ми харесва да гледам тази риза върху тялото ѝ? Защо това… ме вълнува толкова? И не само това… – отново прокарах ръка през косата си.
Добре… причината е проста и банална. Слугинята е доста красива. Това стана ясно за всички веднага щом тя свали страховитата си рокля и облече униформата. Но защо все още скулите ми се напрягат от спомена, “как момичето сваля сакото си, леките къдрици се пръсват по раменете ѝ. А Еди издиша шумно и след това измърмори нецензурни думи през зъби“.
“Стана ми ясно още като отворих вратата и видях новата си чистачка. Беше си като ритник в гърдите. До болка… Нейните очи… и проблясък в тях, когато ме разпозна. До тогава не вярвах, че това е възможно, да ме познае след заклинанието ми…
– Какво не е на ред с тази просякиня? – Изсъсках през зъби.
Та тя е толкова несъвършена и невъзпитана! Носи се из ВСА като откачена, пренебрегвайки всички норми на приличие. Насмешката към нея се разгаря като фитил. Хапе си устните… Прекомерна дързост и постоянно отговаря. А понякога гръмко се смее… направо кънти целия коридор! Никакво възпитание. Просто ти взривява мозъка… направо го разкъсва на парчета. Как е възможно да дразни толкова! Възможно ли е да си толкова… див? И без никакви маниери!
“Невъздържаността в думите и делата е признак на лоша кръв“, казва баща ми. „Кръвта ти е перфектна, синко. Нашата кръв, кръвта на великите Вандерфилд. Най-чистата кръв в кралството! Трябва да си наясно със собствената си разлика от другите. Винаги помни, че си специален, синко. Ние сме специални. Ние сме над другите хора. Ние сме по-добри!“ – Усмихнах се, докато продължавах да гледам към спящото момиче.
Протегнах лявата си ръка и докосна косата ѝ. Увих един светъл кичур около дланта си. Дъхът ми направо секна. Тялото реагира моментално, без да иска разрешение и без да се вслушва в аргументите на ума. Не се интересуваше от статуса или родословието. Тялото диво, непоносимо, почти неконтролируемо я желаеше.
Напразно… цялото това време… проклетото време, когато се опитвам да не мисля за нея! – Изправих се рязко. От внезапното движение почувствах слабините ми че станаха болезнено тежки. Слугинята се сви на килима като котка, в краката ми, облечена в моята риза. И не ми даваше покой!
Трябваше да я накажа в трапезарията, да се обърна и да си тръгна. Просто хвърляш заклинание за изтръпване и я караш да крещи за извинение. Показваш кой е тук шефът и забравяш. Но не… аз исках да я доведа тук. Още от самото начало… го исках. И просто имах нужда от причина. Благодарение на летящата в лицето чиния!
– Проклети бездни твари! Ще полудея!
И слугинята играе важна роля за това!
“Нецензурният език е за бедняците, необразованите и изметта.. Аш… ти си над него.“ – Ако баща ми знаеше колко често псувам напоследък…
“Ти си уязвим, като всички останали.“ – Чух друг глас в главата ми. Които ме обля като студена вода, която отмива всичко останало.
– Може би… слугинята е права. Но как е могла да види? Щитът ми се е оказал твърде слаб. Както в денят, когато онази твар от Хребетите ухапа ръката и крака ми. Но… нивото ми се повиши! Или…
– Отново? Неее… – скърцайки със зъби, извадих един чаронометър от чекмеджето на бюрото си. Вече имах повече от две дузини, понеже силно се надявах устройствата да лъжат.
Потискайки поредното проклятие, притиснах сребърния диск към кожата си. И се опитах да запазя спокойствие.
– Петдесет и две… наполовина по малко, отколкото преди онази проклета нощ.
Тази нощ…
Извадих дневника от чекмеджето на бюрото си, щракна омагьосаната ключалка на корицата и го отворих. Превъртях за пореден път страниците. Вече бях проверил всичко, което можех за онази нощ. Местоположението на моста по отношение на посоките на света, камъка, от който бе изградена конструкцията, фазата на луната, движението на звездите, съотношението на силовите линии и енергийните потоци. Всичко! И абсолютно нищо, не даде никакъв резултат.
Остава само още едно неизвестна за мен величина. Момичето…
Прегледах пак списъка с всички случайници за последните двадесет години. Имената бяха общо седем. Изучих биографиите им и начините, по които бяха придобили магическия си потенциал. Бяха просто обикновени инциденти, а събудения потенциал не бе по висок от десет. Измежду тях, едно момиче дори бе влязло във BCA преди петнадесет години. Камелия Янсен. Необичайно име, вероятно случайникът не се бе родил в Тритория, а на север. Учила в академията около година, а в графата “по настоящем“ има само едно тире. – Което означава, че Камелия не е сред живите вече. Какво се е случило с нея? Друг инцидент? И какво ми дава това?- Затворих дневника и го остави на масата.
Натрапчивата мисъл отново се появи в главата ми. – Разбирам, че са глупости. Но все пак…
Захвърлих чаронометъра и се обърнах рязко. Погледнах злобно момичето, което кротко спеше на килима. – Тази нощ… нейното падане. Студеното и бездиханно тяло в ръцете ми. И моят опит да вдъхна отново живот в сините й устни. Моята заповед… живей.
– Можели да е било така… измери. Не, това са глупости. Това противоречи на основните закони за запазване на потенциала. И всички тези мисли, които ми хрумват, са глупости също.
Прехвърляне на потенциал? Това е, смешно направо… а и никога не съм чувал за такова нещо. Хващаш се за сламки, Аш, като удавник. И почти да се удави. Невъзможно е, няма начин…
– И все пак… и тъй или иначе е тук при мен, трябва да проверя все пак.
Вдигнах чаронометъра от пода. Мълчаливо коленичих до момичето. Опитах се да ѝ запретна ръкава, но сакото ѝ беше доста тясно. Затова реших и повдигнах слугинята от пода, за да съблека дрехата от раменете ѝ, после дръпнах ризата ѝ.
– Какво? – Тя, разбира се, се събуди, разпърха с дългите си мигли и се отдръпна, когато разбра какво правя. – Не ме докосвай!
– Просто искам да проверя нещо, не се дърпай! – Излаях, издърпвайки ризата от нежното й тяло. Пред очите ми се разкриха стегнатите й гърди, покрит със смехотворно просешко бельо. Без дантела или сатен, само прост сив памук. Нежните й зърна, прозираха през тънкия плат. Главата ми забуча.
Слугинята ахна и сложи ръце на корема ми. Докосването й изгаряше голата ми кожа. Аз я хванах за китката, сякаш за да я притисна по-силно. Действах несъзнателно, без въобще да се замислям. Просто исках да ме докосне до трепет! Слугинята примигна и издиша. Аз също въздъхнах, тежко и свистящо.
– Ти просто… просто…
Аз просто губя контрол… губя себе си. А само исках да направя нещо съвсем различно!
– Какъв е твоя потенциал? – Изхриптях и едва не се разсмях. По глупава ситуация не можеше да се получи. – Потенциала, трябва да! – Когато ръката ѝ е там, където е! Когато я натисна, почти се насилвам да не се погаля! Спускам я до подгъва на панталона си. И по-нататък…
– Какво? – Разшириха се очите ѝ.
Или може би, ще можем да измерим потенциала ѝ след това… за начало да разберем моят… но без никакъв чаронометър.
– Ти… да не си посмял! – Слугинята изсъска, отскубна ръката и със все сила ми удари шамар по бузата.
Удари ме… позволи си да удариш неприкосновен. Аз ще те… – изпитах изгарящо желание примесено с неконтролируем гняв. Стиснах косата ѝ в юмрука си и я дръпнах здраво към мен. И без да го мисля запуших устата ѝ със своята, за да не развика и някой да ни чуе. И аз самият останах изумен от нежната ласка, с която започнах да облизвам устните ѝ. И се уплаших.
Трябваше да накажа слугинята в трапезарията. Знаех го… че не трябва да оставам сам с нея в една стая. Защото не издържам… защото тя ме вбесява толкова много! Не… аз просто трябваше да я оставя под леда онази нощ. А сега изпитвам само презрение към себе си… докато я гледам. Но това, което изпитвам, ме кара да се събуждам през нощта със сухо гърло и треперещо от недоволство тяло. За двадесет и пет години от живота си никога не съм докосвал някого като нея. Непотребен… мръсен… човешки боклук! А, може би… точно в това е целият смисъл? Може би имам перверзна, болна жажда за такива създания?
Не… това се получава единствено при тази слугиня. Тогава… дали не е магия, някакво непознато за мен заклинание. Тя е направила нещо с мен. За всичко е виновна само тя…
Слугинята тихо стенеше в устата ми. Звукът резонираше със сладка вибрация на езика, разпространявайки се по цялата ми глава. – Трябва да я овлажня… добре да я овлажня… да оближа устата ѝ, оставяйки я да направи същото на мен… и след това продължа надолу. По нежната ѝ кожа… навсякъде… чак до…
Притиснах бедрата ѝ, за да не можеше да помръдне. – По дяволите… какво правя? Та това е просто една слугиня… момичето от Котловината. Какъв позор! Отблъсни ме… отдръпни се, хайде!
Стиснах с длани стегнатите ѝ гърди, дръпнах надолу ръба на бельото, издърпвайки розовото ѝ зърно, и поемайки го в устата си. Захапах го нежно със зъби. Разумът ми стана на парченца, а самоконтролът на пух, и прах.. Остана само нейното тяло, гърчещо се под мен. Изумително и толкова нужно ми, тяло. Удоволствието вече прииждаше на вълни и не исках да спирам. Всичко вътре в мен завря от желание и не позволяваше да дишам.
– Не… – опита се тя да ме отблъсне.
Да…
Хванах ръката ѝ и я притисна към устните си. Засмуках крехките ѝ пръсти в устата си, изпитвайки почти болезнено наслаждение от ласката, която никога преди не бях практикувал. После отново, бавно притиснах ръката ѝ към гърдите си. Бавно я плъзнах към корема си. – Имам нужда от докосването ѝ… имам нужда от него. Хайде, бисквитке, стисни с тънките си пръстчета, искам да вия. Виждаш ли какво ми причинява твоята проклета магия!
– “Неспособността да се потискат първичните инстинкти е признак на слабост…“
Да… всичко по дяволите! Нуждая се!
– Аш…
Собственото ми име от устните ѝ прониза слуха ми. Вдигнах глава, поглеждайки я в очите. Светли дъгички проблеснаха по разширените ѝ зеници, а миглите ѝ бяха потъмнели и натежали от влага. – Плаче ли слугинята? Не, бузите ѝ са сухи. Това са само миглите… да, миглите ѝ. Същите тези мигли, които в онази нощ бяха побелели от скреж. В онази нощ… след инцидента, когато натисках педала на газта като луд, защото закъснявах за състезанието, а аз просто продължавах да мисля за тези снежни мигли… и за нея.
И тогава черният аспид… болка… тъмнина… лазарет… и пак беше там, в кошмарите ми. В безсъзнанието… в тъмнината. Какво, по дяволите, става с мен? – Слугинята отлепи устните си от моите.
– Почакай… недей!
Желанието замъгляваше ума ми. Не можех да мисля, само усещах, че ръцете ѝ ме отблъскват. – Отказва? На мен?! Просякинята от Котловината? Значи можеш да се натискаш по ъглите с някакво си псе-първокурсник, но не и с мен? – Гневът направо овъгли последните остатъци от разума ми.
– Не? – Гласът й сякаш одра мозъка ми.
– Не…
– Та, аз ти оказвам чест! – Излаях аз яростно и сам се отвратих от казаното. – Какво правя… защо нейното отхвърляне ме боли толкова много? – Слугинята веднага покри разголеното си тяло, а светлите й очи угаснаха.
– Да, знаеш къде да отидеш с тази чест…
Лампата в ъгъла изсъска и угасна, потапяйки стаята в мрак. А последвалото почукване на вратата, прекъсна близкия ни контакт.
– Изчезвай! – Изръмжах аз. – Всички да пропаднат в бездната!
– Г-н Вандерфилд, ааа… много съжалявам, че ви безпокоя. – Чу се ехидният глас на стария пазач от коридора. – Но срещу вас има оплакване. Студент от академията са се оплакали, че тормозите един от студентите… ваша служителка, на непълно работно време като домашна помощница. Трябва да се уверя, че момичето е добре. Така че отворете вратата.
Стиснах юмрук, в който все още беше косата на слугинята. Тя тихо изохка и аз погледнах надолу. Светлината на луната очертаваше преплетените ни тела, и аз практически лежах върху нея! Ризата ѝ и бельото все още бяха разкопчани. А косата ѝ бе увъртяна в юмрука ми.
Ще убия и пазача, и този, който се е оплакал от мен. Ще откъсна всички важни и необходими части от телата им и ще ги накарам да ги изядат! – Направо полудях и окончателно се побърках. Слугинята потрепна, отблъсна ме и мълчаливо се втурна към банята.
– Г-н Вандерфилд, аз… мнооого съжалявам, че ви прекъсвам от безумно важните ви дела, но нека ви напомня, че причиняването на физически или морални щети на други студенти, ви заплашва с изключване или сериозни глоби. Надявам се, че най-добрият студент на BCA си спомня устава на академията. Така ли е?
Скочих бързо и поправих панталона си. Погледнах мрачно непристойния си вид и нахлузих ризата си. – Проклетият пазач, винаги ме е мразил. Както и всички, които живеят в това крило…
– И ако не отворите веднага, няма да имам друг избор… освен да използвам ключа си. Драги господин Вандерфилд! Чувате ли? – У старецът явно нямаше ни капка уважение към мен.
Отворих рязко вратата, като едва не удари неприятния пазач по челото. Той доста съобразително и ловко, успя да отскочи назад. Зад гърба на стареца стоеше колебливо, пребледнелият първокурсникът Томас Грийн. – Ето го и този, който се е оплакал. – Присвих очи към него. А псето помръкна и стисна юмруците си, но въпреки това не сведе поглед.
– Всичко е наред, господин пазач… – тихият глас на слугинята ме накара да се огледам. Лицето и косата ѝ бяха влажни, ризата бе закопчана с всички копчета, сакото с навити ръкави над лакътя. – Томас?
– Притесних се, Тина… – изрече псето.
Няма нищо… сега вече ще имаш още повече причини да се притесняваш. Обещавам…
– Благодаря ти! – Въздъхна тя толкова топло, че намерението ми да го убия се увеличи значително. Тя побърза да хване псето за ръка, а аз се взрях в дланите им. – Добре съм…
– Значи ти, Тина Адърли, потвърждаваш, че студентът Вандерфилд не те е наранил психически или физически? – Примижа насмешливо пазачът.
Слугинята прехапа устни, без да ме поглежда. Аз я наблюдавах в упор. – Е, хайде… кажи им. Оплачи се от мен. Кажи им какво правих преди пет минути… отърви се от работодателя си. И още утре ще излетиш от академията… да знаеш.
– Не… – въздъхна тя. – Не… ме е наранил.
– Както казвате… – провлачи разочаровано пазачът. – Грийн, получаваш глоба за невярна жалба и похвала за твоята бдителност, които взаимно се нулират. Адърли и Вандерфилд, глоби… по двайсет суни, за безпорядъка в трапезарията. На всички ви… лека нощ! – Клатушкайки се, старецът се отдалечи.
А Тина внезапно мушна сакото си в ръцете на псето и запретна ръкава на ризата си. И закачи за ръката си диска на чаронометъра, който до сега държеше.
– Искаше да знаеш нивото на потенциала ми… – стисна устни тя. – Гледай. Аз погледнах към блестящата стрелка.
– Осем… – провлачи презрително тя, след като видя резултата. Но Тина изглеждаше объркана и, сякаш изненадана. После кимна бавно и отново хвана псето за ръка.
Каква глупава… напълно безмозъчна слугиня!
– Ааа… Да, между другото… – казах аз, гледайки ноктите си. – Утре няколко мои приятели ще ме посетят. И имаме нужда от… услугите ти. Да носиш напитки и закуски. Така че вечерта ти е заета…
– Какво? Аз няма да прислужвам и на вашите… приятели! – Ахна тя.
– Ще го направиш и още как… – погледнах я в лицето, а всъщност видях хванатите им ръце с псето. – Утре в шест…
– Утре се прибирам в къщи… – мрачно каза тя.
– Не ме интересува… – казах ѝ аз.
Назад към част 17 Напред към част 19
