Амара
– И така, прегледай отново ситуацията с мен, отгоре – казва Розалинд.
Въздъхвам. Розалинд е фактическият лидер на хората. Тя е красива с дългата си тъмна коса и високомерните си, имперски черти. Тя контролира ситуацията и вие го разбирате в момента, в който влезе. На кораба тя бе лейди генерал и дори аз, след като съм била жена пилот, мога само да си представя какво й е било нужно, за да заслужи и запази тази позиция. Никога не е заядлива, дори и да изглежда студена. Белият ѝ костюм скърца при мръдване. Звукът е едва доловим, но аз го разпознавам от моите летателни костюми.
Намираме се в стара сграда, която има много етажи и все още е предимно непокътната. Използва се като място за срещи и Съветът се събира около една маса, състояща се от осем души плюс Сверр, приятеля на Джоли, и Ладон, приятеля на Калиста, които представляват Змей.
Змей се борят с онази част от себе си, която ги кара да искат да се убиват един друг, когато се видят, така че за благото на всички избягваме да има твърде много хора в една стая по едно и също време. Хората са предимно мои приятели, Розалинд, Джоли, Мей, Калиста и няколко, които представляват другата група „по интереси“, хуманистите, както те се наричат. Всички те са ксенофоби с назадничаво мислене.
Розалинд гледа търпеливо и чака да започна отново. Тя притежава това умение, което аз така и не усвоих. Търпение. Проклятието на моето съществуване.
Ладон барабани с пръсти по масата, крилата му трептят, а опашката му се движи напред-назад. Няма как да скрие вълнението и загрижеността си. Ладон е голям, дори за змей. Той е загорял, с жълти и сини акценти по краищата на люспите си.
– Дългото и краткото е, че не знаем – казвам аз. – Имаме нужда от машини. Още по-добре, имаме нужда от лекар, който да е запознат както със змейската, така и с човешката биология, и да прошепнем желанията си към звездите.
Розалинд кимва.
– Какво друго очаквахте? – Се включва Гершом.
Гершом, по дяволите, мразя го. Ако изобщо съществува такъв, то той е ходещ боклук. Гръмогласен, нагъл, самонадеян и на всичкото отгоре расист. Това, което ме изумява, е, че има последователи сред оцелелите. Други хора, които смятат, че трябва да се изолираме от Змей. Такива, които не са доволни от избора, който някои от момичетата са направили за това кого да поканят в леглото си.
Бих казала, че всичко това е някакъв мъжки шовинизъм, но сред последователите му има и жени. Той винаги се бори срещу Розалинда, разширява границите и се бори за власт. Което според мен е това, което той иска. Власт. Власт за себе си, за да може винаги да постига своето. Той е инструмент, инструмент от клас А.
– Какво имаш предвид, Гершом? – Розалинд пита така, сякаш никой от присъстващите не знае какво е имал предвид.
– Имаше порой от лоши… избори – той прави пауза достатъчно дълго, за да могат всички да прочетат в празното място какво има предвид. – Доколкото ни е известно, ние сме единствените оцелели от световния кораб, имаме дълг и задължение към нашата раса и нашите предци. Може и да не сме успели да стигнем до планетата, за която сме предназначени, но съдбата е избрала тази за нас.
– Съдбата? – Розалинд казва, а в гласа ѝ ясно се долавя насмешка. – Сериозно ли, Гершом?“
– Подигравай ми се, ако трябва, Розалинд – казва той и от поддръжниците му на масата се чува тихо мърморене.
Не знам имената им, но и не ме интересуват. Те са смешни до степен, граничеща с лудост. Не ги харесвам, не искам да имам нищо общо с тях и бих предпочела да не са тук.
– Аз не ти се „подигравам“, Гершом – казва Розалинд с равен тон. – Подлагам на съмнение гледната ти точка.
Гершом се усмихва и поклаща глава.
– Разбира се, че го правиш – казва той с такова снизхождение, че кожата ми настръхва.
– Изрази мнението си, Гершом.
– Моята гледна точка е – казва той, – че тези, които имат затруднения в момента, са си го заслужили. Това по никакъв начин не трябва да пречи или да застрашава останалите оцелели.
– Отбелязано – казва Розалинд.
– От каква машина се нуждаеш? – Ладон пита, като поставя лакти на масата и се навежда към мен.
– Някой може ли да преведе това, което това чудовище току-що каза? – Пита Гершом.
Ладон обръща глава и съска, крилата му се разперват, а ръцете му се свиват в юмруци. Гершом бута стола си назад и той се преобръща, като го кара да се спъне. Ръцете му махат неефективно пред себе си, докато се опитва да запази равновесие. Не си правя труд да скрия забавлението си.
Гершом и неговите хуманисти са отказали да научат езика на Змей, което е толкова лесно, колкото да застанеш пред една от малкото работещи машини на планетата и да ти го поставят в главата. Тъй като ние, хората, не разполагаме с машина, която да прави това за Змей, това е еднопосочен поток.
– Виж! – Гершом възкликва.
– Да видя какво? Как се луташ като идиот? – Питам аз.
Той и поддръжниците му ме поглеждат, сякаш ми е пораснала втора глава. Усмихвам се, приветствайки неприязънта им, тъй като тя е взаимна. Розалинд въздъхва и превежда на Гершом, докато Сверр и Ладон наблюдават как хората решават собствените си проблеми.
– Нещо, което ще ни позволи да видим Калиста от вътре – казвам аз. – Наричаме ги ултразвукови машини.
Ладон и Сверр си разменят погледи, след което Сверр свива рамене.
– Ултразвук? – Пита Ладон.
– Да, той използва звукови вълни, за да създаде картина на случващото се вътре. Не знаем как… хм… – прекъсвам, опитвайки се да намеря думи за това, което искам да кажа.
– Какво не знаеш? – Ладон изсъска.
– Ами, ако трябва да бъда откровенна, какво прави бебето ти с вътрешностите на Калиста. Не бих предположила, че е възможно дори междувидово оплождане.
– Разбирам – казва Ладон, гласът му е мек и натежал от загриженост.
– Имаше медицински заведения – казва Сверре. – Може би те все още работят?
– Струва си да опитаме – казвам аз.
– Приоритетът на всички съоръжения или ресурси трябва да бъде първо за човешките нужди – казва Гершом.
– За какво мислиш, че става дума? Калиста и Джоли са хора! – Извиквам.
– Не, не са! Те са спали с тези… неща. Решенията им може да са им коствали живота, но това си е за тяхна сметка. Има много оцелели хора. Те биха могли да допринесат за нашето общество, вместо да раждат… каквото и да имат.
Той изплюва думите, които иска да каже, и аз го виждам ясно като бял ден. Знам какво е искал да каже и гневът ми избликва в бяло.
– Ти, малоумно, невежо, егоцентрично, безполезно копеле – казвам, като се изправям на крака. – Как така главата ти е толкова дълбоко завряна в собствения ти задник?
– За какво говориш?
– Ти си расист – заявявам аз.
– Не, не съм – казва той защитно. – Всичко друго, но не и това.
– И какво от това, че си прехвърлил невежеството си върху извънземните, вместо да изтъкваш различен цвят на кожата? Изучавал съм документалните филми. Знам какво представляваше Земята, когато я напуснахме. Остатъците от този вид вярвания все още се поддържаха от някои и сега вие ги връщате обратно.
– Не правя нищо подобно – казва той. – Планирам оцеляването на нашата раса.
– Ти си невъзможен.
Мъжете с него се приближават и част от мен иска да скочи през масата и да зашлеви тази знаеща усмивка от лицето му. Това няма да доведе до нищо добро. Сядам на стола си и поклащам глава.
– Къде е това оборудване? – Розалинд пита, като се придържа към въпроса.
– Мога да ви заведа – казва Ладон.
– Ще дойда с вас – казвам аз.
Розалинд кимва, след което прекъсва срещата. Седя и гледам как всички се изнасят, докато останем само Розалинд, Ладон и аз.
– Защо го търпиш? – Питам я.
– Защото той има право на своите мисли – казва Розалинд. – Ако изгубим това, губим всичко, което ни прави хора.
– Но той е чудовището тук!
– Не, той е подстрекател и уплашено, малко човече, което се страхува, че ще умре самотно, но това не променя факта, че има право да се чувства така, както се чувства.
– Той събира последователи – казвам аз.
– Знам – казва Розалинд, неумолима.
– Добре, ама той е гадняр и аз не мога да го понасям.
– Знам. – Розалинд се усмихва.
– Добре – казвам аз и поглеждам към Ладон. – Да тръгваме ли?
– Да.
Излизаме от залата на Съвета и Шидан стои отстрани на вратата. Ладон съска от неочакваното присъствие и двамата се споглеждат. Шидан е по-малък от Ладон, но не отстъпва. Това е достойно за възхищение и случайната мисъл, че се чудя как ли би изглеждал без риза, минава през съзнанието ми, но я изтласквам настрана.
– Какво правиш тук? – Питам, като правя всичко възможно да разсея ситуацията, преди да се е стигнало до ескалация.
Двама Змей да се карат за мен. Това е секси идея за история, но в действителност е страшно и изобщо не е секси.
– Аз съм тук за теб, моя лиутик – казва Шидан.
Ладон поглежда между двама ни, когато казва думата, която сякаш не се превежда. Бузите ми се затоплят. Знам, че думата означава повече, отколкото си мисля, и това ме подлудява, но никой, когото съм питала, не знае или не казва.
– Защо? – Питам.
Шидан се усмихва и свива рамене.
Обръщам очи.
– Ти си като бездомната котка, която, щом я нахраниш, няма да си тръгне.
– Котка? – Пита Ладон.
– Няма значение – поклащам глава. – Хайде да разгледаме това твое оборудване.
Ладон тръгва и аз го следвам, а Шидан се вмъква до мен. Отблясъците на слънцето през купола се отразяват от разрушените сгради и карат вълните от топлина да се издигат от напуканите, обрасли улици. Всичко е тихо. Целият ми живот преди катастрофата беше на кораба. Той беше „нормален“, но все пак беше кораб. Тесни помещения, ограничено пространство, но изпълнено с живот. Никога не съм била сама. Дори се налагаше да делим каюти. Нямаше нищо общо с това да се разхождаш из този мъртъв, празен свят.
Неприятно ми е да го призная, но се радвам, че Шидан е до мен. Не бих си помислила, че ще ме притеснява. Любимото ми нещо в това да бъда пилот беше да изкарам кораба навън, в голямата черна бездна. Тишината и уединението, докато летях с моя изтребител, бяха желано бягство от ежедневието. Но градът все още е твърде тих. Има твърде много места, където нещата могат да се скрият. Космосът е отворен, знаеш какво има там, докъдето ти стига погледът. Няма ъгли или сенки, в които нещата да се крият. Кожата ми настръхва, като си помисля за това.
Шидан върви с размах, който успокоява нервите ми. Той е уверен, не показва страх, светът няма нищо, което да го плаши. Поне така се чувства той. Хубаво е. Значи има причина да го държа наоколо. Въпреки че е досаден. Ако просто престане да се опитва да прави всичко за мен, може би щеше да е по-добре. Поклащам глава и изтласквам настрана подобни мисли. Нямам време за тях. Всички разчитат на мен да върша работа, която не знам как да върша.
– Колко е далеч? – Питам, а гърлото ми е сухо и нащърбено.
Не се сетих да взема вода със себе си. Предположих, че дестинацията ни няма да е толкова далеч, след като сме вътре в купола, но все още е горещо, твърде горещо. Глупаво горещо, до такава степен, че можеш да си изпържиш храната на улицата.
– Почти сме там – казва Ладон, без да поглежда назад.
– Добре ли си, моя лютик? Шидан пита, а в гласа му личи загриженост.
– Добре съм – отвръщам аз.
Бързото стрелкане на очите му към земята е единственият знак за болката, която думите ми нанасят. Защо го направих? Не беше нужно, той беше мил. Ах, защо му позволявам да ми влезе под кожата? Нямам време за това. Освен това аз не съм неговото проклето съкровище! Не съм порцеланова кукла, която може да се счупи при най-малкия полъх на вятъра. Аз съм издръжлива като всеки друг и нямам нужда да се грижат за мен.
– Разбира се – казва той и се усмихва.
Но аз знам по-добре, че съм кучка.
– Ето – казва Ладон, като ме спасява от необходимостта да измислям как да се справя със ситуацията.
– По дяволите – издишам аз, като поглеждам към сградата. – Бомба ли е избухнала?
Предната част изглежда така, сякаш е имало експлозия. Стоманените греди се огъват и усукват, сякаш някаква гигантска ръка ги е оформила в абстрактно изкуство. Разпръснати отломки загрозяват отвора и са пръснати по улицата.
– Може би – казва Ладон, като си проправя път през бъркотията.
Разменям унищожителен поглед с Шидан, преди да го последвам. Ръждясали кабели висят свободно от тавана и стените. Счупени машини лежат по пода, смесени сред отломките. Ладон си проправя път до една врата, която виси открехната на пантите си в задната част на това, което някога е било фоайе.
Стигайки до вратата, стомахът ми се свива, когато виждам следи от ухапване по рамката на вратата. Следи от ухапване. По дяволите, има ли чудовища тук с нас? Ладон ги вижда, докосва ги с върховете на пръстите си и минава покрай тях, сякаш това не означава нищо. По ръцете ми косъмчетата настръхват, а по гръбнака ми преминава студ. Преглъщайки трудно, аз следвам Ладон, без да искам да покажа страх.
Светлината отвън е слаба. Сенките изкачат в малкото светлина, която минава през вратата, отвъд която е чернота. Нещо се размества, после пада и аз скачам с вик. Шидан се завърта, падайки на колене, като същевременно ме избутва отзад с една ръка. Той се движи по-бързо, отколкото успявам да си възвърна сетивата от момента на страха. Ладон прикляка в подобна позиция, като и двамата мъже очакват атака.
Дланите ме сърбят за контролния стик. Пръстът ми трепери, готов да натисне спусъка, който ще отприщи градушка от смърт от оръжията ми, нито едно от които нямам. Не съм в своя боен костюм, не съм въоръжена и съм зависима. Кожата ми настръхва, когато осъзнавам може би за първи път колко съм уязвима. Стомахът ми се изпълва с киселина, след което се стяга здраво, изтласквайки изгарящата течност в гърлото ми. Нещо се движи, промяна в сенките. Ладон вдига два пръста и ги движи напред-назад. Шидан кимва, после Ладон се отдалечава, една крачка, после две, после тъмнината се затваря около него и той е сенчеста фигура.
Тишина. Няма нито един звук, освен сърцето ми, което бие толкова силно, че от него ми се завива свят. Не дишам. Не смея. Нещо е там, в тъмнината. Крилете на Шидан шумолят, нарушавайки тежката тишина с мекия си, кожен звук. Опашката му се допира до крака ми и аз потискам писък.
Сблъсък! Ладон пада по гръб в струящата светлина и нещо е върху него. Не мога да разбера какво е то. Има зъби, много щръкнали, остри зъби и слюнка, когато тази смъртоносна уста се впива в лицето на Ладон. Ладон я бута от себе си, борейки се. Шидан атакува, удря, опашката му се завърта и се стоварва върху чудовището. Без да се замислям, грабвам най-близкото нещо под ръка и замахвам, удряйки го в съществото. Чува се задоволителен трясък, когато го достигам, след което по ръцете ми преминават вибрации, които ги изтръпват.
Съществото изпищява – висок звук, който се разнася по нервите ми като нокти по тебешир. Ладон се изтласква нагоре, след което опашката му замахва и се удря в него. Шидан разперва криле и скача във въздуха, след което се удря в съществото. Нещо изщраква и след това настъпва тишина. Съществото пада от Ладон и се приземява с тъп трясък. Сърцето ми се разтуптява и дишам на пресекулки.
– Добре ли си? – Шидан ме пита, като ме хваща за раменете.
– Да – казвам, като вдигам поглед. – Просто… по дяволите.
Той кимва, преди да се обърне и да подаде ръка на Ладон.
– Благодаря ти – казва Ладон и се изправя на крака.
– Какво, по дяволите, беше това? – Питам.
Шидан свива рамене.
– Животно.
– Мразя това място.
И двамата ме поглеждат, сякаш аз съм тази, която е луда. За тях може и да е нормално, но аз не съм свикнала да ме напада всяко проклето нещо, което излиза от сенките. Това не е правилно. Ладон бръква в раницата отстрани и изважда факла, като запалва с пламък от устата си. Това все още ме изнервя. Огнедишащи драконови човеци е просто странно. Как става целувката при това? Поглеждайки към Шидан, ме обзема желание и се чудя, не за първи път, какъв ли е вкусът на устните му.
Ладон размахва факлата си, като отдръпва сенките. От светлината стомахът ми се свива.
Мястото е разрушено и тук не е останало нищо полезно. Каквото и да е било онова нещо, изглежда, че се е опитало да изяде всичко в стаята. По цялото оборудване има видими следи от ухапване. Метални контейнери с парчета, изтръгнати от него от зъбите.
– Сигурни ли сме, че това нещо е мъртво? – Питам, като оглеждам щетите, които е причинило.
И двамата мъже поглеждат през рамо към мъртвото тяло.
– Да – отговаря Шидан.
– Е, добре, но и цялото това оборудване също – въздъхвам аз, ровейки се из машините. – Това е провал.
Назад към част 2 Напред към част 4