Шидан
– Ако трябва да го кажа възможно най-ясно, ние сме сто процента прецакани – казва Амара.
Розалинд кимва. Ладон се разхожда. Човекът, известен като Гершом, се усмихва със самодоволно изражение на лицето. От него ме сърбят люспите и трябва да устоя на желанието да го изхвърля през прозореца. Той е груб и злобен към моя лютик. Би ми доставило огромно удоволствие да му покажа грешката на пътя му. Все пак се сдържам. Не бива да знам какво казва той, тъй като не искам Амара все още да знае, че изучавам езика ѝ.
– Трябва да ѝ помогнем – изсъсква Ладон и кръстосва ръце на гърдите си.
В позата и движенията му личи възбуда. Разбирам. Контролът му е възхитителен, ако Амара беше в такава опасност, каквато е съкровището му, аз нямаше да бъда.
– Джоли намери една кутия извън купола – казва Амара. – Отидох да я проуча преди няколко месеца, но тогава се появиха Шидан и Астарот. Не съм се връщала към нея. Бях заета с опитите да накарам двигателите вътре в купола да заработят.
– И какво предлагаш? – Розалинд пита.
– Да отида да я проверя. Има твърде много неща, които не знаем. Може би някъде минава заровена линия, може би е усилвател на енергия, а може би е ключ към нещо друго. Ако успеем да го отворим, мисля, че ще мога да разбера за какво служи.
– Това са много вероятности – отбелязва Розалинд.
– На общя език, моля! – намесва се Гершом.
Кожата ми настръхва при звука на гласа му. Пристъпвам, за да застана зад мястото, където той седи, и се навеждам, така че да се надвеся над него. Достатъчно, за да го изнервя. Той се намества на мястото си. Амара се усмихва, а сърцето ми подскача в гърдите и бие толкова силно, че се чудя дали някой в стаята не го чува.
Розалинд превежда на Гершом, но забелязвам, че не му дава всички подробности, а само кратка версия. Той не се оплаква и изглежда доволен, което ме забавлява. Той се сгушва още по-надолу в стола си, докато аз продължавам играта си да се надвесвам над него.
– Може ли някой да премести домашното си чудовище?
– Премести го сам – казва Амара.
Цялото тяло на Гершом се разтреперва, след което се подпира и се обръща на стола си с лице към мен. Поставя двете си ръце на гърдите ми и натиска. Силата му е нищожна и не ми причинява нищо. Поглеждам го надолу и накланям глава.
– Има ли някакъв проблем? – Питам на змейски, като се усмихвам.
– Какво казва това нещо?
– Казва, че иска да те изяде – казва Амара.
– Амара! – Розалинд се втурва. – Пита дали има нещо нередно, Гершом.
– Има! Той е надвиснал над мен. Не са ли чували за лично пространство? – Гершом казва.
Амара се смее и сърцето ми запява. Розалинд ме поглежда и ми се струва, че знае, че правя това нарочно. Не ме интересува. Заради смеха на Амара всичко си заслужава.
– Шидан, остави човека на мира – казва Ладон.
Болката и огорчението в гласа му отнемат удоволствието от играта ми. Поглеждайки към Амара, се отдалечавам от Гершом.
– Не ми харесва да излизаш извън купола, Амара, ти си твърде ценна. Ти си най-близкото нещо до инженер, с което разполагаме.
– Ето защо извън купола трябва да изляза аз – отговаря тя.
Розалинд се взира в далечината, преди да кимне рязко.
– Права си, нямаме избор.
– Ще отида с нея – казвам аз.
Розалинд се обръща и ме поглежда. Очите ѝ ме преглеждат, преценяват, докато сякаш не ме намират за достоен. Тя дава същото рязко кимване.
– Какво става? – Гершом пита.
– Амара излиза извън купола, за да изследва кутията. Трябва да видим дали и как е свързана с градските системи.
– И предполагам, че един от тези извънземни отива с нея? – Гершом пита.
– Да – казва Розалинд.
– Искам с тях да има човек – казва той.
– Амара е човек – посочва Розалинд.
Гершом я поглежда отстрани.
– Не вярвам на тези извънземни, искам някой с тях, който да има по-… открита гледна точка.
– Шегуваш ли се с мен? – Амара се надига от мястото си и лицето ѝ почервенява ярко, като поставя юмрук на масата.
Гершом я поглежда.
– Защо да го правя? Очевидно е, че те знаят повече, отколкото споделят с нас. Те крият неща от нас, като същевременно се инфилтрират в нашите редици.
– Ти, арогантен, малоумен задник – казва Амара.
Поглеждам към Ладон, но той не знае толкова много Общ език, колкото аз. Двамата с Розалинд се навеждат близо един до друг и си шепнат. Те или забравят, или не се интересуват. На Амара обаче ѝ е достатъчно.
– Малоумен! – Гершом възкликва. – Аз съм малоумен? Аз съм единственият, който мисли за бъдещето! Аз не мисля с моя зверски порив или болни желания! Аз поне имам поглед върху дългосрочното оцеляване на нашата раса“.
– Зверски нагон? – Амара се изплюва.
Тя е толкова ядосана, че ми се струва, че може да пропълзи през масата и да пребие Гершом. Мисъл, която ми се струва забавна.
– Ти си гневен бял мъж, който е вбесен, че не може да си намери някой за чукане! По дяволите, не бих те чукала, ако беше последният човек в проклетата вселена!
Лицето на Гершом побледнява, става бяло, после се изчервява и той изглежда лилав. Устата му се движи и той плюе, толкова е ядосан. Той се надига от мястото си, ръцете му се свиват в юмруци.
– Ти, невежа кучка – изцепва се той и се придвижва около масата към нея.
Амара се обръща, като се подготвя за приближаването му, без да показва страх. Хващам Гершом за рамото и го стискам здраво. Той се опитва да не обръща внимание и продължава да се движи около масата, но аз увеличавам силата на захвата си. Гершом се завърта към мен, като гневът надделява над естествения му страх.
– Пусни ме, мръсно животно – гласът му е нисък и звучи като ръмжене на бивон.
Усмихвам се, защото знам, че това ще го разгневи още повече, но не давам никакъв външен знак, че съм разбрала какво казва.
– Пусни го, Шидан, мога да му набия задника! – Амара казва на змейски.
– Не – отговарям аз.
– По дяволите, Шидан! – Тя тръгва около масата. – Пусни го.
– Не, мой лютик – казвам аз и го дърпам със себе си, докато отстъпвам назад от нея.
– Ще му набия самодоволния задник! – крещи тя.
Правя още една крачка назад и опашката ми се сблъсква с Ладон, което ме принуждава да се отдръпна встрани.
– Амара! – Розалинда се втурва.
Амара спира по средата на стъпката, юмруците ѝ все още са свити, а гневът ѝ е осезаем. Тя премества поглед от Гершом към Розалинд. Гершом се извива в хватката ми, опитвайки се да се освободи, но аз продължавам да се преструвам, че не разбирам.
– Заслужава да му набия задника – казва Амара, като продължава да говори на змайски с намерението да разгневи Гершом, сигурен съм.
– Това не е начинът да се справим с него – казва Розалинд.
– Омръзна ми от неговите глупости.
– Знам – казва Розалинд.
Гневът се изцежда от Амара. Тя се взира в Гершом още минута, след което се обръща и тръгва обратно към мястото си, без да каже нито дума повече. Гершом се бори в прегръдката ми. Държа го, докато тежестта му не се премести напред, след което го пускам и той се спъва и се блъска в масата. Той ме поглежда и аз се усмихвам.
– Съгласна съм с Гершом – казва Розалинд на човешкия им език, след което го повтаря на змейски за Ладон и мен. – Не по същите причини, а защото имаме нужда от някой друг, който може да научи основите на инженерството.
– Също част от моите съображения – казва Гершом, като заглажда косата на главата си.
– Тогава сме съгласни – казва Розалинд. – Шидан, Амара и един по избор на Гершом. Някой с познанията на механик като Гершом.
– О, да – съгласява се той.
– С какво всичко това помага на Калиста? – Ладон изсъсква.
Люспите му потъмняват, а очите му са тесни прорези. Крилете му шумолят, а опашката му се премества настрани. Той едва контролира гнева си, но се съмнявам, че някой от хората тук познава признаците. Борбата му е истинска и много опасна. Той се взира в Амара, затова колкото се може по-незабележимо се придвижвам около масата.
– Не знам – казва Амара и среща погледа му.
В стаята настъпва тежка тишина. Ладон се взира, крилете му шумолят, а опашката му се размахва по-широко. Придвижвам се по-бързо и се приближавам зад Амара, готов за всичко. Ладон е по-голям от мен, воин, какъвто никога не съм имал шанса да стана, но това няма значение. Аз съм по-малък и по-бърз. Ще използвам това в своя полза. Той няма да я нарани.
– Тогава защо го правите? Казахте, че се нуждаем от оборудване, сигурно има още в този град. Нещо, което не е повредено. – Гласът му е мек, очите му се стесняват, а ръцете му са свити в юмруци.
– Защото дори да намерим работещо оборудване, не знам дали ще можем да го захраним – отговаря Амара. – Имаме работещ купол и прекъснати светлини. Откакто куполът се появи, всичко останало е изключено. Куполът отнема цялата енергия, която градът може да генерира.
– Мислите ли, че не съм наясно с това? – Ладон изсъска.
– Не – казва Амара. – Мисля, че си съсредоточена върху Калиста, и би трябвало да бъде така.
– Върху какво друго трябва да се съсредоточа?
– В нищо друго, в това е въпросът. Остави ме да се справя с това – казва Амара, гласът ѝ е сериозен.
– Защо не искате да говорите на общ език! – Гершом го прекъсва.
Ладон се движи бързо, по-бързо, отколкото бих очаквал. Ръката му се изстрелва и той хваща Гершом за предната част на ризата му, изправя го на крака и го вдига от земята на нивото на очите си. Той изсъсква в лицето на Гершом и човекът потреперва.
– Ладон! – Розалинда изръмжава.
– Ладон, това не е начинът – добавя Амара.
Не мога да повярвам, че тя защитава Гершом, но това е моята Амара. Сърцето ѝ е твърде голямо за малкото ѝ тяло.
– Отвори си устата пак, мъничко човече – изсъсква Ладон.
Амара се втурва в движение. Посягам към нея, но тя се изплъзва точно покрай хватката ми. Тя заобикаля масата и е до Ладон. Поставя длан на ръката му, докато аз скачам на масата, за да я достигна по-бързо. Времето се забавя до пълзене. Тя го докосва и той се обръща към нея, докато кракът ми се движи през гъстия въздух. Страхът преминава през тялото ми, заливайки ума ми с хиперсъзнание.
– Ладон, недей да правиш това – казва Амара. – Моля те.
Ладон потръпва от главата до върха на опашката си. Пуска Гершом, който се спъва и се приземява по гръб. Ладон се взира в Амара, след което напрежението спада.
– Добре – казва той. – Прави каквото трябва, но побързай.
Излиза от стаята и затръшва вратата толкова силно, че тя се чупи в стената. Стоим в зашеметено мълчание. Амара го гледа как си тръгва, но аз имам очи само за нея. Тя се изправи срещу Ладон, два или три пъти по-голям от нея, без да се страхува. Гневът му не означаваше нищо за нея. Тя видя през гнева му болката, която се криеше под него, и с красивото си сърце го обезвреди. Ореол от светлина я обгръща, когато се обръща към нас, които все още сме в стаята.
Чувствам се неловко и слизам от масата, след което отивам да застана до нея. Гершом се изправя на крака, като се надига и издува. Розалинд наблюдава всичко, безстрастна както винаги.
– Виждаш ли! – Гершом казва. – Ето това се опитвах да ви кажа, хора. Те са животни! Мръсни, мръсни, опасни животни!
– Гершом – казва Розалинд.
– Какво?
– Млъкни + отговаря тя и Амара изхърква. – Избери човек. Искам този проект да бъде завършен, нямаме време за губене.
– Добре – казва Гершом, оправя дрехите си и тръгва навън.
– Надявам се да си права за това – казва Розалинд на Амара.
– Аз също – казва тя и поглежда през рамо към мястото, където Ладон е оставил разбитата врата. – Тя е моя приятелка.
Розалинд кимва и излиза. Най-сетне двамата оставаме сами. Надявам се, може би, тя да изрази благодарност за това, че съм се справила с Гершом. Може би най-сетне ще ме пусне да премина през бариерите, които е издигнала. Въображението ми се развихря при мисълта, че може да дойде в ръцете ми и колко мека ще бъде. Ще се увия около нея и ще я свия с крилата си, защитавайки я от целия свят. Ще ценя нейното съвършенство.
– Никога повече не прави това! – Тя повишава глас, гледайки ме с един пръст, който маха под брадичката ми.
– Какво? – Питам, объркан, докато тя ме изтръгва от фантазиите ми.
– Това! Нямам нужда от това да ме защитаваш. Мога да се справя сама.
– Знам, но…
– Не! Без но, спри. Това е, разбираш ли? Аз не съм девойка в беда.
– Съжалявам, Амара, само исках…
– Знам какво искаш и то не се случва, разбираш ли?
Поклащам глава, защото не го разбирам.
– Не, Амара, аз само исках да помогна.
– Нямам нужда от помощта ти – изръмжава тя. – В това е целият смисъл! Не разбираш ли, нямам нужда от това да се застъпваш за мен. Мога да се застъпя за себе си.
– Да, Амара, както искаш – съгласявам се, но все още съм объркан.
Защо тя не иска да застана до нея? Не е ли това, което правят приятелите? Нима аз дори не съм неин приятел? Искам толкова много повече от приятелство, но как изобщо мога да постигна това, ако тя дори не ме възприема като приятел?
– Добре – казва тя и поклаща глава. – А сега да отидем да видим кой тъпак е избрал да дойде с нас.
– Какъв е тоя тъпак? – Питам, объркана от думите.
Амара ме поглежда невярващо през рамо, след което поклаща глава.
– Забрави, това няма да ти го обяснявам – казва тя, след което излиза през вратата.
Объркването се завихря в ума ми като пясъчна буря. Разочарован съм. Всеки път, когато си мисля, че съм я впечатлил, всичко се обърква. Няма значение. Ще продължа, нищо няма да ме спре.
Назад към част 3 Напред към част 5