Амара
Жлъчта! Мисля си, като се втурвам по улицата.
Гневът пулсира с всеки удар на сърцето ми. Гняв към Гершом и гняв към Шидан. Сякаш имах нужда от неговата помощ. Бих ритала лигавия задник на Гершом по цялата планета. Нямам нужда някой да се намесва, за да води битките ми вместо мен.
Чантата с инструментите се удря в бедрото ми при всяка крачка. Взела съм повече, отколкото някога ще ми трябват, но е по-добре да съм подготвена, отколкото да стоя навън и да ми се иска да имах нещо. Всички тези инструменти ще бъдат безполезни, ако не намеря нещо, за което да ги използвам.
Ще започнем с кутията. Ако тя се окаже безрезултатна, тогава може би поне ще ми подскаже за нещо друго. Потта вече се стича по лицето ми, а още не съм излязла извън купола. Наистина мразя тази планета. Реших, че това не е Татуин или Вулкан.
Това е просто ад. Може би това е то, може би съм умряла в останките на кораба и това е моят задгробен живот.
Не се чувствам като Люк Скайуокър. В края на краищата е гадно. Това е важното, всичко е гадно. Постоянно е горещо, по дяволите, дори след като взех еписа, растението, което трябваше да направи така, че да можем да оцелеем тук, постоянно ми е горещо, потно и лепкаво. Може би, ако успея да измисля как да осигуря електрозахранване на тази развалина наречена град, бихме могли да имаме малко климатик. Мечтая си за температура, по-ниска от сто градуса. Това звучи като рай.
Завивам зад ъгъла и виждам края на града и блясъка на купола. Той изглежда кехлибарен в отразяващата се светлина на двойните слънца. До въздушния шлюз стои непознат човек. Той е на средна възраст, с широки рамене и набраздено лице, което изглежда така, сякаш е получило побой и отокът тъкмо спада. Облечен е също глупаво – в тясна червена риза, която изглежда като от памук, и тежки черни панталони. Повечето от нас са се научили да се обличат на свободни слоеве, което ни помага да се охлаждаме. Не знам дали този човек е твърде глупав, за да е разбрал този трик, или просто е мазохист, за да се поддаде на изискванията на средата. И в двата случая е глупаво.
– Здравей – казва той, когато се приближавам.
– Здравей – казвам аз и се оглеждам за Шидан.
– Аз съм Марк – казва той. Стои с протегната ръка и чака.
– Добре – казвам, като продължавам да се оглеждам.
Спирам да гледам и се взирам в ръката му, после в него. Той има неподвижна усмивка, а малките му, мънистени очички ме гледат. Изкривявам вежди и поемам ръката му. Тя е потна и гадна, така че я пускам възможно най-бързо. Един от постулатите на последователите на Гершом е, че те отказват да вземат епис.
Виждате ли? Глупости.
Епис е животът на тази планета. Буквално. Това е растение, което се събира в пещери, направени от пасажите на същества, които изглеждат като кръстоска между гигантски земен червей и чудовище с твърде много зъби. Помислете за „Тремор“. Добрият стар „Шест степени на Кевин Бейкън“.
Змейците наричат червеите землян или земни дракони. Чувала съм само истории за тях и бих предпочела да не се сблъсквам с тях. Екскрементите им обогатяват почвата на прохода и само в тази почва расте еписа. Той има уникални свойства, които правят много неща, за които се говори в науката. Джоли и Калиста са ботаници, така че обичат да разказват какво прави, но аз знам само основните неща. Променя те на генетично ниво, като настройва тялото ти така, че да можеш да се справиш с топлината на Таджс. Освен това, поне на теория, удължава живота ти, или изглежда, че удължава живота на Змей. Все още никой не знае какви са дългосрочните ефекти върху хората. Недостатъкът е, че след като го приемете, никога няма да можете да напуснете Таджс. Ако не вземате епис редовно, ще изпаднете в абстиненция, която ще ви убие. Опитвам се да не мисля твърде много за тази част. Да оцелея днес и да разбера какво ще стане утре, когато дойде.
Марк има раница и няколко канички. Ще му трябват дори повече, отколкото на мен, тъй като не е вземал епис. Идиот. Потта се лее от него като водопад, а още дори не сме излезли извън купола.
– Ти си Амара? – пита той.
– Да – казвам аз и възобновявам търсенето на Шидан, който очаквах да е вече тук.
Той винаги е тук. Това е първият път, в който си спомням, откакто се е появил, че мога да се обърна и той да не е точно на проклетия ми път. Сега го искам, а той не е тук. Типично.
– Приятно ми е да се запозная с теб – казва Марк. – Какво чакаме?
– Шидан.
– О – казва той и звучи разочаровано.
Поглеждам към него през рамо. Той се взира в земята и стиска устни. – Какво?
– Той е… той е един от тях, нали?
– Да, какво от това? – Аз изръмжавам.
– Нищо – казва той, без да вдига поглед.
– Да бе, нищо, какво има?
– Ти и той… – прекъсва той, поглеждайки към лицето ми.
– Шегуваш се с мен?
– Ей, просто, нали знаеш, питах.
– Разбира се, ти просто, нали знаеш, питаш. Точно така. Ами ако съм го? Ами ако чукам свещения ад на онзи голям извънземен драконов човек? Взимам сладкия му извънземен член и го яздя цяла проклета нощ. Какво от това?
– Нищо, искам да кажа, че това е… ами просто… – изпъшка той, опитвайки се да намери думи.
– Да, просто – казвам аз.
Очите на Марк се разширяват и той изглежда така, сякаш се поти още повече. Знам защо, без да се обръщам. Шидан. По дяволите, ако той няма най-лошия вътрешен часовник в целия шибан свят! Всеки мускул се напряга, а после си спомням, че Шидан не говори на общ език. Облекчението ме залива толкова силно и бързо, че предизвиква тръпка, която преминава по гръбнака ми. Благодаря на малкия Исус, че не ме е чул да говоря за това, че ще му яздя пениса.
– Къде, по дяволите, се губиш? – Питам Шидан, като се обръщам към него.
– Вземах материали за теб мой лютик.
– Не ме наричай така!
– Както пожелаеш.
Той се усмихва, така че аз поклащам глава.
– Хайде да вървим – казвам и на обикновен, и на змейски език. Какъв трън в задника е да трябва да говоря на два езика. – Марк, нали? – Питам червената риза.
– Да – казва той и се озарява, че съм запомнила името му.
– Говориш ли Зейски? – Питам го. Смутеното му лице е целият отговор, от който се нуждая. – Разбира се, че не, майната му на живота.
Преди да успее да каже нещо повече, отивам до въздушния шлюз и въвеждам кода, за да ни изведа от купола. Вратата се отваря със свистене и аз изчаквам двамата мъже да минат през нея, преди да мина и аз. Когато влизам, вратата се затваря и въздухът съска, докато налягането се изравнява с това навън. При това температурата се повишава.
– По дяволите, горещо е – казва Марк.
– По дяволите не е ли винаги така? – Коментирам, а той ме поглежда като наранен.
Изкривявам вежда и прокарвам поглед нагоре-надолу по облеклото му. Той поглежда надолу, после свива рамене. Идиот. Продължава да поглежда към Шидан и аз знам, че ме очаква много дълъг ден. Външната заключваща се врата се отваря и ние излизаме. Кутията, която искам да изследвам, е сравнително близо и ние се запътваме към нея. Джоли е разкопала част от нея преди, но времето е минало и това, което беше дупка, дълбока два метра, когато бях тук за последен път, сега е само вдлъбнатина в пясъка. На всеки ъгъл около горната част на кутията има болтове. Избирам гаечен ключ и го закачам за един болт, след което се навеждам към него. Той не помръдва. Сянката на Шидан ме покрива, като ми дава желаното облекчение от пряката слънчева топлина.
– Позволи ми – казва Шидан, като се навежда.
– Бих могла да го направя – промълвявам, докато се отдалечавам от пътя му.
Шидан се напряга. Мускулите му изпъкват и се огъват, докато той се опира на ключа, прилагайки немалката си сила. Марк стои отстрани и наблюдава. Безполезен, както и очаквах, но това все още ме дразни. Толкова е зает да избърсва потта от очите си с парцал, че сякаш няма време да обърне внимание или да бъде полезен.
Чува се силен писък, след което Шидан „олеква“ и пада напред, като крилата му се разперват, за да прекъснат падането му. Марк скача назад, очите му се разширяват, когато едно от крилата на Шидан се забива в средата на тялото му. Шидан се приземява над кутията, като се улавя, преди да забие лицето си в пясъка. Смея се, преди да успея да го спра. Шидан ме поглежда през рамо, докато крилата му се сгъват на гърба му. Той се усмихва, докато се изправя на крака.
– Успях – усмихва се той.
– Така е – съгласявам се аз и се смея.
Трябва да му го призная, той винаги е толкова добродушен. Много момчета щяха да се вбесят, когато им се смеят. Шидан е различен.
Той завършва разхлабването на болтовете без повече злополуки. Насочвам Марк да помогне на Шидан да свали капака, след което се взирам в кутията.
В нищо.
– По дяволите – казва Марк.
– Да – съгласявам се аз.
Дъното на кутията е покрито с пясък и сив прах. Каквото и да е имало вътре, е изгнило. От двете страни има дупка, която води навън, сякаш някакви канали отиват някъде. Единият води навън през пустинята, а другият обратно под купола. Спомням си, че имаше тръби, които водеха в тези посоки, така че това има смисъл. Въпросът е какво, по дяволите, е имало тук и какво е било предназначението му? Падам обратно на хълбоците си и се взирам.
– Това не изглежда добре – казва Шидан.
– Мислиш ли? – Питам.
– Мисля – усмихва се той. – Тук трябва да има кабели и машина.
– Знаеш ли нещо за тези неща?
Шидан свива рамене.
– Не – признава той. – Но съм помагал достатъчно в работата ти, за да знам какви неща трябва да има там.
– Чудесно, благодаря. – Извръщам очи.
– Какво каза той? – Марк пита.
– Каза, че изглеждаш вкусно и си мисли, че от теб може да стане хубава закуска – казвам, без да очаквам, че Марк ще го приеме сериозно.
Той обаче го приема. Очите му се разширяват, главата му се обръща към Шидан и той отстъпва назад. Пясъкът се плъзга под краката му, което го кара да се спъне и да падне. Той все още драпа назад с крачене, докато Шидан го гледа, наклонил глава на една страна.
– Добре ли е? – пита Шидан. – Дали жегата е повлияла на съзнанието му?
– Добре е – смея се аз. – Мисли си, че искаш да го изядеш.
– Защо мисли така?
– Защото му казах, че ти си казал точно това – казвам, избърсвайки сълзите от смях от очите си.
– О. – Той поглежда Марк, след което по лицето му се разстила усмивка и очите му светват. Крилете му се разтварят широко и той вдига ръце пред себе си, показвайки остри нокти. Прави крачка напред и съска. Кълна се, че Марк пълзи назад още по-бързо и е на път да изпадне в хипервентилация.
– Моля те, не съм вкусен, моля те, не! – Марк вика, докато пълзи.
– О, по дяволите, Марк, изправи се, ние се гаврим с теб! – Извиквам.
Той пълзи още по-нататък, после спира, осъзнавайки, че Шидан не се приближава. Марк се изправя на крака и се изтупва от праха, но запазва дистанция, гледайки между Шидан и мен.
– Сигурна ли си? – пита той.
– Бих ли те излъгала? – Усмихвам се.
Той ме поглежда, а после Шидан казва. – Тези глупости не са смешни.
– Точно така – съгласявам се, опитвайки се да си оправя лицето.
Марк се озърта възмутено, но това е най-малкото, което заслужава. Расистки задник, отвори си проклетото съзнание.
След като се позаблявах, се изкачих на близката дюна с червен пясък. Гледката е зашеметяваща. Червен пясък, прошарен с червени нюанси и бели линии докъдето поглед стига. Горещият, сух вятър размества пясъка, като създава нови шарки чак до хоризонта. Двойните слънца карат пясъка да блести. Красиво е по един безплоден, безжизнен начин. И прилича повече на Вулкан. Татуин беше жълт, а тази червена гадост е Вулкан.
– За какво мислиш, Лютик? – Пита Шидан, приближавайки се.
– Че тези тръби отиват някъде, трябва да разберем накъде и за какво.
– Много проницателно.
Поглеждам към него, за да видя дали не се прави на умник, но той изглежда искрен. Той е толкова проклето странен.
– Какво ще правим? – Пита Марк, качвайки се нагоре, като ме оставя между себе си и Шидан.
– Имаш ли представа колко по-лесен щеше да е животът ти, ако просто научеше шибания език? – Извиквам.
– Защо трябва да го правя? – отвръща той.
– Защото това е тяхната проклета планета!
Той поклаща глава и се обръща. Идиот.
Въздъхвам, може би той не може да си помогне. Очевидно е, че се страхува. Бих могла да бъда по-малко кучка към него, но по дяволите, ако не ме трие по лош начин.
– Да вървим – казвам два пъти, за да разберат и двамата.
Тръгваме през пустинята в повече или по-малко права линия. Горещо е. Толкова е горещо. Гърлото ми е сухо и драскащо, кожата ми гори въпреки защитните ми слоеве. Приемането на еписа помага, много, но не премахва проблема. Човешкото тяло не функционира добре при такива температури, дори и при промените, предизвикани от еписа. Мина известно време, откакто взех и последната си доза. Опасно е да се събира, така че доставките са много ограничени. Също така няма начин да се съхрани за много дълго време. Може би е добре, че Гершом и неговите последователи като Марк тук отказват да го приемат. Повече за онези от нас, които се сблъскват с реалността, че това е новият ни дом.
Няма надежда за спасение. Това е то. Добре дошли у дома, а сега се възползвайте по най-добрия начин. Или не го правете. Изборът е ваш.
Слънцето ни притиска безмилостно, докато крачим. Въпреки размерите си Шидан се придвижва по-лесно по пясъка, отколкото Марк или аз. Той превъзхожда и двама ни заедно, но тялото му е създадено за това. Той разперва криле, използва опашката си като водач и се движи по пясъка като Леголас по снега. Ние с Марк трябва да се борим за всяка крачка напред. Това е изтощително, а Марк се справя още по-трудно.
– Чакай – изпъшка той, сложил ръце на коленете си.
Изважда още една бутилка с вода и я изпива. Потта се лее от него толкова бързо, колкото може да пие. Взема хапчета със сол и калий, но това няма да е достатъчно. Ще му помогнат да функционира, но едва-едва. Не след дълго ще получи топлинен удар. Глупав идиот.
Като поглеждаме назад, вече не виждаме града. Пясъчните дюни препречват всякаква видимост към купола.
– Не бива да си тук – отбелязвам аз.
– Нямам избор – казва той, след което отпива още вода.
– Защо не?
Шидан се премества до мен и пляскането на крилете му създава приятен ветрец. Марк поглежда през рамото ми към Шидан, после обратно към мен.
– Трябва да сме сигурни – казва той.
– В какво да сме сигурни?
– Че не сме изоставени – казва той, накланя глава назад и облива лицето си с вода.
– От какво? Кажи какво имаш предвид, човече. Все едно ти вадя зъбите, за да разбера какво казваш!
Марк разтрива лицето си, след което поклаща глава, хвърляйки капки вода по мен. Отвратително е, затова се отдръпвам и се блъскам в Шидан. Силните ръце на Шидан се сключват върху ръцете ми и ме държат изправена. Измъквам се от хватката му, като му хвърлям бърз поглед през рамо.
– Виж, очевидно е, че има два лагера от оцелели. Онези, които прегръщат извънземните и искат да се чифтосат с тях, и онези от нас, които помнят по-важната си мисия. Нашата задача е да намерим и заселим една планета. С хора. Ние не искаме да бъдем изключени от планирането. Искаме да изпълним задължението си към нашите предци.
– Но мисията е мъртва – казвам аз. – Катастрофирахме, тук сме, а не там, където трябваше да бъдем. Целта ни беше необитаема планета, тераформирана и готова за пристигането ни. Тя е изчезнала и ние сме тук. Това е то. Никога няма да видим онази планета.
– Ти не знаеш това – казва той раздразнително. – И това не променя задължението ни. Ние сме надеждата на човешката раса. Наш дълг е да се уверим, че хората ще оцелеят.
– За разлика от?
Той поглежда към Шидан.
– Искаме да сме сигурни, че ще оцелеем. Искам да имам семейство, деца и живот, който да е по-добър от този за тях – казва той.
Искам да му се разсърдя. Искам да го намразя или да кажа на Шидан да го пребие или нещо подобно. Искам, но не мога и не го правя. Той се страхува. Това е очевидно. Иска да има семейство и деца и страхът му е осезаем, защото всичко това му се изплъзва, а той не може да направи нищо по въпроса.
– Просто… – Вдигам и спускам ръце, опитвайки се да намеря думи за чувствата си. – Майната му, да вървим.
Той свива рамене и ние продължаваме да вървим. След малко спирам и се заравям в пясъка, като насочвам Марк и Шидан да направят същото на двайсетина метра от двете страни. Проправяме си път един към друг, докато намерим тръбата и се ориентираме за верният ѝ път.
Водата ми свършва. Това е най-глупавата идея в историята. Тръгвам към нещо, което може би дори не съществува. Или по-вероятно е вече да е разрушено или изгнило. Или пък няма да имам никаква идея какво да правя с него, когато го намеря. Глупаво, но продължавам да крача. Идеите ми се изчерпват и точно сега това е най-доброто, което мога да направя.
Марк се препъва, докато върви, лута се все по-настрани, но продължава да се движи. Чувствам се зле заради него. Спомням си какво беше, преди да взема еписа. Постоянното главоболие, желанието за сън, всеки мускул в тялото ми ме болеше. Дехидратацията е бавен, таен убиец, който дори не осъзнаваш, че те унищожава. Може и да не мога да напусна Таджс, защото трябва да вземам редовно епис, но поне не страдам, не както знам, че страда Марк.
– Марк! – Извиквам, докато той се препъва, насочвайки се към едни яркооранжеви цветя.
Той се завърта и поглежда към мен, след което ми маха, продължавайки да залита.
– Тези са хубави – казва той, сочейки към пъстрите цветове.
Той се приближава до цветята, а от растението се разнася някаква мътна мъгла. Лицето на Марк се променя – от нещастно и червено като цвекло до широко усмихнато с широко отворени очи. Той сочи нагоре към небето и извиква нещо, което звучи радостно.
– Те дойдоха! – казва той, скачайки нагоре-надолу с вдигнати нагоре ръце, размахвайки диво ръце.
Тръгвам. Не знам какво се случва, но в тази адска дупка няма нищо, което да не иска да те убие. Рохкият пясък дърпа краката ми надолу с всяка стъпка.
– МАРК! – Крещя.
Бавно, твърде бавно.
– Амара, не! – Шидан крещи отзад, но аз го игнорирам.
Марк ме поглежда все още усмихнат.
– Амара, дома е, успяхме! Те дойдоха за нас! Спасяват ни.
Вече съм достатъчно близо, за да видя, че той е в средата на малко поле с яркооранжеви цветя. Между тях се простират дебели, кафяви лиани, които лежат по пясъка. Цветята треперят и червата ми се свиват. Нещо ще се случи, знам го. Точно сега наистина бих могла да се възползвам от приятелките си ботанички.
– Марк, по дяволите, махай се оттам!
– Всичко е наред – казва той. – Просто ще… полежа тук за минута. Те ще ме отнесат до корабите.
По дяволите. Не трябваше да го оставям да се отдалечи толкова много. Струваше ми се добра идея да ни разпределя на разстояние, за да имаме по-голям шанс да забележим някоя машина. С всяка крачка напред потъвам до половината на прасеца си. Чувам как крилата на Шидан се размахват, докато се приближава, но няма да го чакам, трябва да стигна до Марк.
Марк е с неподвижна усмивка на лицето, а очите му са вперени в небето. Лианите, дебели колкото предмишницата ми, пълзят нагоре по краката му, увиват се около него.
– МАРК! – Крещя толкова силно, че имам чувството, че гърлото ми се разкъсва.
Той не поглежда в моята посока, нито реагира на звука на гласа ми. Изгубен е в някакъв свой собствен свят. Не знам какво се случва. Лианите се катерят по краката му, стигат до кръста му. Той стои там с глупава, празна усмивка на лицето, докато те го обграждат. Цветята треперят, всички, цялото поле, сякаш са един организъм.
Тогава Марк изкрещява. Секващ кръвта писък, изпълнен с болка и агония, докато те се увиват около гърдите му. Той обаче не се бори, а само крещи с онази ужасна усмивка на лицето си. Препъвам се в него и хващам една лиана, която е обвила гърдите му, като дърпам с всички сили. Докато я откъсвам, от нея капе кръв. Кучият син го изпива!
Поглеждам през рамо, за да извикам за Шидан. Той е на малко разстояние и все още се приближава. Той крещи нещо, после въздухът се изпълва с мъгла, която се вдига към носа ми и предизвиква усещане за парене. Паренето се втурва право в мозъка ми и след това съм уморена. Толкова, толкова уморена. Завъртам се бавно в кръг, докато пустинята се колебае, а после изчезва.
– Станчър! – Лейтенант Даниълс изръмжава.
– Да, сър! – Отговарям.
– Успяхте – казва той. Гордостта ми се раздува, докато мъжете от двете ми страни се стъписват. – Останалите, които сте с кучешки физиономии, обърнете внимание. Станчър тук може да научи всички ви на нещо. Тя не просто ви победи, тя ви издуха всички от водата.
Той се приближава до мен и застава пред мен, след което поставя крилата на Топ Флайт върху униформата ми.
– А сега подремни, Станчър – нарежда той. – Следващият път си на палубата, така че се приготви. Вдигнала си високо летвата. Не ме подвеждай!
– Сър, да, сър! – Отдавам чест.
– Свободно! – изръмжава той.
Мъжете и аз се отпускаме. Те ме зяпат, после четирима от тях тръгват, водени от моя заклет враг Томас Дракър.
– И така, Станчър – казва Томас, заставайки пред мен.
Другите трима се въртят около него. Един бърз поглед и знам, че няма кой да ми помогне. Никога не помага. Както винаги, аз съм сама.
– Какви услуги си направила на стареца за това? – Дракър пита, гласът му е мек и подъл.
Мъжете с него се подсмихват, мърморейки. Един от тях се блъска в мен с рамо, като ме изкарва от равновесие. Изправям се отново и срещам погледа на Дракър.
– Отдръпни се, Дракър – казвам аз.
– Да отстъпя? – пита той. – Какво да отстъпя? Никоя жена не може да направи това, което ти правиш, по дяволите, повечето мъже не могат да направят това, което твърдиш, че си направила. G-тата на тази маневра биха затъмнили всекиго. Знам, че си подправила данните на машините по някакъв начин. Ето защо винаги се закачаш с механиците нали? Сближаваш се с тях и те настройват показанията вместо теб.
– Ще се пробваме когато кажеш, Дрейкър.
– Разбира се, Станчър, искам да съм този, който ще разбие домашния любимец на капитана – изръмжа той. – Освен това, не си ли уморена? Изглеждаш уморена. Не можеш да държиш очите си отворени.
Уморена съм. Толкова съм уморена, но никога не съм прекалено уморена, за да поставя това гадно парче на мястото му. – Мога да те изпреваря с една ръка, вързана за седалката ми.
Той изхърква и ми обръща гръб. Мъжете с него се разпръскват.
– Както кажеш, Станчър – казва той. – Знам, че си мамила. Рано или късно ще разбера как.
Нещо зад него привлича погледа ми. То не е на място тук, в пилотската кабина. Голям мъж с крила. Не, почакайте, той има люспи и се взира в мен. Както и да е, нямам нужда от никого, нито от човек, нито от извънземен. Всички са еднакви. Прилича на дракон и все пак има нещо секси в него. Странно.
– Аз не мамя Дрейкър – изръмжавам аз.
– Никой – казва Дрейкър, като се завърта около мен, – и имам предвид абсолютно никой, не може да направи това, което казваш, че си направила. Аз съм наясно с играта ти и не съм единственият.
Мъжете с него ме поглеждат, но това не е най-лошото. Оглеждайки пилотската кабина, целият ми екипаж ме наблюдава. Никой от тях не се застъпва за мен. Всички до един ме гледат с неприязън в очите. Срамът и гневът изгарят горещо в мен, след което бузите ми почервеняват и съм още по-ядосана, че виждат, че съм притеснена. Не съм мамила, по дяволите. Искам да го изкрещя, но така само ще изглеждам слаба. Не мога да се защитавам, затова преминавам в нападение.
– Всеки път, когато си мислиш, че си достатъчно мъж, ти се изхвърляш – изригвам към Дрейкър. – Ще се справя с теб или с всеки, който ти хрумне да предложиш. Заслужила съм си проклетите крила.
Човекът-дракон се усмихва и кимва към далечната страна на пилотската кабина. Какво, по дяволите, прави той тук? Допускаме ли извънземни на кораба?
– Не би посмяла – засмива се Дрейкър.
– Пробвай ме! – Извиквам. – Страхуваш се? Страхуваш се, че ще ти се докажа? Направи нещо, вместо само да говориш за това..
Той побледнява и аз разбирам, че съм на прав път. Дори момчетата, които са с него, сега го гледат, оказвайки му натиск да отговори на предизвикателството ми.
– Добре! – изръмжава той, но гласът му трепери.
Не е много, но ми стига. Той се страхува, защото знае, че няма качествата да ме надвие.
Човекът дракон крещи нещо. Какво казва? О, това е моето име. Откъде човекът-дракон знае името ми? Светлините затрептяват и всичко потъмнява, преди да светне. Боря се да потисна прозявката си.
Уморена съм. Толкова, толкова уморена…
Назад към част 4 Напред към част 6