Глава 20
ЛАРК
Възелът в стомаха ми беше достатъчно стегнат, за да превърне праха в диамант. Отне ми известно време, докато вкарам Рен във ваната и я настаня в леглото. Люлеех я, за да заспи, а когато най-накрая се озова в креватчето си, зад прозореца се бе спуснал мрак.
Ронан ме чакаше в хола. По време на къпането на Рен той се беше прибрал вкъщи, за да си вземе нови дрехи, и беше облечен с панталон и свежа тениска.
– Тя спи ли? – Попита той, когато седнах в противоположния край на дивана и потънах в гладката кожа.
– Да. – Можеше ли да чуе как пулсът ми се учестява? Седнах на ръцете си, за да скрия треперенето. Защо си бях помислила, че този разговор е добра идея?
– Хей. – Той се премести и се протегна през средната възглавница, за да хване ръката ми. После легна по гръб и ме повлече върху себе си.
Ухото ми беше притиснато до гърдите му, слушайки собствения му сърдечен ритъм. Това успокои нервите ми, поне малко.
Пръстите му стигнаха до връзката на косата ми, освобождавайки конската ми опашка. След това прокара ръка през косата ми, като си играеше с кичурите и масажираше скалпа ми.
– Това може да почака.
– Не, не може – прошепнах аз. – Искам да знаеш. – Истинската истина. Грозната истина. Точно както той беше споделил своята с мен.
– Добре, мамо.
Всеки път, когато ме наричаше „мама“, припадах. Дори и сега, когато нервите ми бяха нажежени до максимум, се разтапях.
Днешният ден беше хубав. Изследването на Каламити беше… освежаващо.
Ронан ми показа родния ми град с други очи. Неговите очи. Беше ми напомнил какво обичам в тази общност. Това, което бях приела за даденост.
Очарованието. Спокойствието. Успокоението.
– Израснах с доверие към хората. Автоматично. В Каламити можеш да се довериш на хората. Мога да оставям вратите си отключени. Мога да оставя колата си да работи докато съм в магазина за хранителни стоки през зимата с ключове в запалването, докато тичам да взема галон мляко. Мога да изляза на разходка посред нощ и да се чувствам в безопасност.
– Моля те, не се разхождай посред нощ.
Усмихнах се.
– Няма да се разхождам.
И макар че не исках и Ембър да се разхожда сама, ако ѝ се налагаше да ходи пеша, поне да беше в Каламити.
– Сплетните винаги са били част от живота ми. Предполагам, че е естествено да говоря за другите хора. И не е като да не са говорили за мен и преди, но когато забременях с Рен, беше различно. Беше… злобно. То надхвърли границите на любопитството. Тези хора, които ме бяха познавали през целия ми живот, захвърлиха всичко, което знаеха. Забравиха коя съм като личност. И казаха тези гадни, ужасни неща.
Пръстите на Ронан ме галеха нагоре-надолу по гръбнака, а гласът му беше тих тътен срещу бузата ми.
– Те нарушиха доверието ти.
– Да. – Преместих се и подпрях брадичката си на ръцете, за да мога да погледна лицето му. – Не казах на никого извън семейството и най-близките ми приятели, че съм бременна. Отначало това беше, защото ми беше трудно да се примиря с това. Майчинството. Самотно майчинство. Не точно така бях планирала да имам деца. После хората разбраха и слуховете започнаха да се разпространяват. Хората направиха своите предположения. Никой не ме попита и не ми даде основание да се съмнявам. Затова реших, че не са заслужили истината.
– Добре за теб, бейби. Не им дължиш нищо. – Той прибра кичур коса зад ухото ми. – Ти също не ми дължиш нищо.
Той наистина заслужаваше да знае. Историите ни трябваше да се развиват и в двете посоки.
– Мислех да се преместя – казах аз.
Цялото му тяло се напрегна.
– Какво?
– Има работа в Бозман като учител в четвърти клас. Идеята за ново начало е привлекателна. Където фамилията Хейл не означава много и ако някой иска да ме познава, ще се представи.
Трептене на вина беляза красивото му лице.
– Никога не трябваше да говоря с Гертруда за теб.
– Не става дума за теб. – Подарих му тъжна усмивка. – Разбирам защо си попитал. Това е просто… Каламити. То има своите добри и лоши страни. Днес ти ми помогна да си припомня добрите неща.
– Ето защо си се скарала със сестра си, нали? Защото мислиш да се преместиш?
Кимнах.
– Дълбоко в себе си мисля, че тя разбира. Но не иска да си тръгвам.
– Аз също не искам. – Той вдигна ръка, за да проследи линията на бузата ми, като пръстите му запомниха извивката. – Не можеш да мръднеш. Току-що дойдох тук.
О, сърцето ми. Той нямаше представа колко много исках да остана. За него. Въпреки че бяхме съвсем нови, обещанието за това, което можеше да бъде, беше толкова много изкушаващо.
– Не е сигурно – казах аз. – Това е само опция. Опитвам се да направя това, което е правилно за Рен.
– И ти не мислиш, че това е Каламити?
– Не знам. – Обърнах се отново на бузата си, взирайки се с празен поглед в пода на всекидневната. – Искам тя да има близки отношения с баба си и дядо си. С чичовците и лелите ѝ, с приятелите и семейството ѝ.
– Но…
– Но не искам тя никога да чува слуховете за мен. Или за себе си.
Ронан вероятно беше чувал тези слухове, но за всеки случай ги изрекох. Нещо, което никога преди не бях правила.
– Хората казват, че съм имала връзка с женен мъж и съм забременяла. Че съм държала Рен само за наказание, защото той не е искал да напусне жена си. И че причината да мога да живея в тази къща, със заплата на учителка, е, че той ми е платил, за да си мълча.
Ронан се напрегна, ръцете му се обгърнаха около мен, докато ме слушаше.
– Други хора казват, че съм отишла в банка за сперма, защото никой не е искал да се ожени за мен. Има и такива, които казват, че това е било връзка за една нощ с турист. А някои смятат, че съм забременяла случайно и съм го скрила от бащата.
– Знаеш, че не ми пука какво мислят хората.
Научих това. Той можеше да попита Герти за клюките, но аз научавах, че той не дава много вяра на това. Ронан беше човек, който сам формираше мнението си.
– Не е нищо от горепосочените, за протокола.
Когато бях разказала на Кериган и Нели подробностите за забременяването, думите бяха излезли в прилив на думи за повръщане – бяха се съчетали с ужасното ми сутрешно гадене. Но беше минало толкова много време, откакто не бях казвала на никого, че обяснението заседна в гърлото ми.
Ронан ми даде време. Ръцете му продължиха да се движат нагоре-надолу по гръбнака ми, докато не потънах в него. Само ако можех да се заровя дълбоко и да си спестя думите. Той просто щеше да ги научи от осмоза.
– Преди известно време отидох на Хаваите със сестра ми и съпруга ѝ. Дойдоха и най-добрата ми приятелка Нели и съпругът ѝ Кал.
– Кал Старк? Герти ми каза, че живее тук.
– Да.
Кал не беше задникът, за който го представяха в старите кадри на ESPN от времето, когато беше в НФЛ. Ронан сам щеше да се убеди в това. Рано или късно щяха да се срещнат.
Безброй хора, включително братовчед ми, ни бяха видели да се държим за ръце днес в центъра на града. Майка ми вече се беше обадила два пъти този следобед. Бях ги игнорирала, но очаквах още едно обаждане сутринта. Вероятно щеше да ни извика в къщата, за да може всички да се запознаят с Ронан.
Мама щеше да се суети около него. Татко и Зак щяха да го преценят. А Кериган щеше да го заплаши с кастрация, ако някога ме нарани.
– Всички направиха всичко възможно да ме включат, но аз бях на почивка с две двойки. Аз бях петото колело. Така че на следващата година за пролетната ваканция се върнах на Хаваите сама. Беше… самотно. Предполагам, че съм очаквала да е по-спокойно. Една седмица, в която да чета, да събирам тен и да правя каквото си поискам. Но аз просто се чувствах като онази тъжна жена, която седи сама в красив ресторант и се примирява с факта, че животът ѝ не се е развил така, както е планирала.
Може би това е бил натискът на обществото да се омъжиш млад и да създадеш семейство. Или може би това просто е бил естественият път за повечето в „Каламити“. Аз бях единственият човек в моя випуск, който не беше женен – или разведен.
– Запознах се с едно момче в бара на третата си вечер в курорта. Беше симпатичен. Харизматичен.
Ронан измърмори.
– Стига толкова.
Вдигнах се с лице към него, като отметнах тъмната му коса от челото.
– Не толкова добре изглеждащ или харизматичен като теб.
– Очевидно.
Извъртях очи.
– Егото ти си личи.
– Харесва ти. – Той се наведе, за да ме целуне.
Да, харесваше ми. Много.
– Завързахме се. Прекарахме остатъка от ваканцията заедно. Но се държахме неангажиращо. Не споделяхме много лични подробности. Имена. Стаи и телефонни номера. Телесни течности.
Ронан изстена.
– Ти ме убиваш, бейби.
Засмях се, благодарна, че той можеше да ме накара да се усмихна през това.
– След пътуването се прибрах вкъщи и животът беше нормален. Не очаквах и не исках да го видя отново. Не за това ставаше дума.
Смисълът беше в секса. И да имаш спътник за няколко нощи на Хаваите.
– Няколко седмици по-късно пропусна менструацията ми. Разбрах, че съм бременна. Един от презервативите не беше подействал, затова му се обадих. Той беше… различен.
– Какво имаш предвид, различен? Този кучи син не беше женен, нали?
– Не знам за това. – Макар че в този момент не вярвах на нищо от това, което Картър ми беше казал. – Той се държеше така, сякаш не ме помни. Бяха минали седмици, а не години. Но аз бях просто поредната жена, която беше чукал и забравил.
Напрежението в тялото на Ронан се покачи, но той остана тих и слушаше. Ръцете му ме обгърнаха, държейки ме, сякаш знаеше, че това е само началото. Че ще имам нужда от прегръдка, докато всичко това излезе наяве.
– Никога през живота си не съм се чувствала толкова използвана – прошепнах аз. – Толкова евтина.
– Ебаси майката – промълви той.
– Доста. Накара ме да му кажа откъде го познавам. Беше нелепо. Караше ме да разказвам подробности от времето, което сме прекарали заедно, откъси от разговори. И знам със сигурност, че си е спомнил, но това беше като тест. Явно съм го издържала, защото накрая каза: „О, да. Помня те.“
Ронан изпъшка.
– Пришълец.
– Той ме попита защо се обаждам. Като че ли се осмелявам да използвам телефонния номер, който ми беше дал. После му казах, че съм бременна. – Температурата ми се повиши, а във вените ми се зароди ярост. Само възпроизвеждането на този разговор в главата ми ме накара да изпадна в ярост.
Телефонният разговор беше продължил десет, максимум петнайсет минути. Но всяка секунда от тези минути беше запечатана в съзнанието ми. Всяка дума. Всяка обида.
– Каза ми, че лъжа. Че това е невъзможно. А когато настоях, че казвам истината, той каза, че не иска да има нищо общо с това, докато не представя тест за бащинство.
Идеята, че Рен е това, накара устните ми да се свият.
Ръцете на Ронан се обтегнаха по-силно, до степен на болка, но аз бях толкова разярена, че го оставих да стиска.
– Аз се отметнах. Оттогава не съм го чувала, нито съм се свързвала с него. От този момент нататък Рен беше моя и само моя. Дори не го вписах в акта ѝ за раждане.
– Добре.
Така ли беше? Или бях допуснала огромна грешка?
– Имам чувството, че гледам през рамо. В очакване той да се появи и да я поиска. Или чакам деня, в който тя ще чуе слухове за себе си. – Затворих очи, а ръцете ми стиснаха тениската му. – Не искам тя да знае, че баща ѝ не я е искал. Че той дори не иска да признае, че тя съществува.
– Ларк. – Ронан освободи ръцете си, за да може да обрамчи лицето ми с длани. – Той е задник. И ако някога се появи, ще потърсим правата ти. Той не я получава. Никога.
– Ами ако е променил решението си?
– Ще се борим.
Наведох се към докосването му.
– Ние?
– Ние. – Той ми кимна с едно-единствено кимване. – Затова ли спиш в нейната стая?
– Да – признах. – Когато беше новородена, се събуждах уплашена, че съм я изгубила. Беше ирационален, неконтролируем страх. Сякаш не можех да го регулирам с реалността. Сега осъзнавам, че е било заради хормоните и недоспиването, но ако спях в нейната стая, тогава не беше толкова лошо. Сега това е нещо като навик. Ако се събудя посред нощ, мога да заспя отново само ако е в нейната стая.
Лешниковите му очи омекнаха, златните ивици бяха особено ярки тази вечер.
– Няма да я загубиш.
– Не мога. – Гласът ми се пречупи.
– Няма да го направиш.
– Надявам се да си прав.
– Разбира се, че съм прав. И за твое щастие спиш с изключителен адвокат.
Той беше изключителен.
– Тази вечер ще ми направиш ли една услуга? – Попита той.
– Сексуална услуга?
– Да. – Той се усмихна, а красивите му очи затанцуваха. – Но след сексуалните услуги, в множествено число, имам друга молба.
Затаих дъх, надявайки се, че няма да поиска телефонния номер на Картър. Не исках някой да се рови наоколо, да разбърква тенджерата.
– Каква молба?
– Ако се събудиш, вземи ме със себе си в стаята на Рен.
А не да остана в леглото. Да не мълча, когато се измъкна. Просто да го взема с мен.
По дяволите. Ако Ронан не внимаваше, щях да се влюбя в него.
Тази идея не беше толкова ужасяваща, колкото трябваше да бъде.
Назад към част 20 Напред към част 22
