Глава 22
ЛАРК
Класната стая избухна, когато последният звънец удари в два часа и четиридесет и пет минути. През повечето дни въздъхвах с облекчение, когато децата се изстрелваха от столовете си и се втурваха към вратата. Но днес нямаше да имам нищо против, ако някои от тях се задържат. Всичко, за да отложа пътуването си до съда.
– Хубав уикенд, госпожо Хейл.
Усмихнах се.
– И на теб, Джон.
След това стаята беше празна. Затворих очи и си поех дълго дъх.
В най-лошия случай трябваше да променя оценката на Ембър. Или може би това беше най-добрият случай. В този момент не бях сигурна какво да мисля. И като се има предвид колко мълчалив беше Ронан тази сутрин по време на закуската, подозирах, че е също толкова раздвоен.
Независимо от това, днес щяхме да оставим тази бъркотия зад гърба си. Стисках палци.
– Почукай. Чук. – Емили влезе през вратата с любезна усмивка. – Как се справяш?
Повдигнах рамене.
– Попитай ме в пет.
– Ще имаш ли нещо против, ако сляза в сградата на съда? – Попита тя.
– Не, изобщо. – Щях да оценя подкрепата от страна на директора на училището, независимо от резултата.
– Тогава ще бъда там. – Кимна тя. – Не искам да те задържам, тъй като знам, че трябва да тръгваш. Но просто исках да кажа, че наистина те ценя, Ларк. Да се откажеш от класната си стая в пети клас. Да се справиш с гимназията. Справяш се със ситуацията с Ембър Скот с такава грация и достойнство. Знам, че си готова да се върнеш в началното училище, но ако промениш решението си, лично аз ще се радвам да останеш при нас.
– Благодаря ти. – Когато прахът се уталожи, може би през есента щях да бъда точно на това място. Макар да не бях сигурна, че се справям добре с работата си, беше облекчение да чуя, че тя ще ме приеме обратно.
– Няма за какво. – Тя махна с ръка и се измъкна от стаята.
Не че тази година беше ужасна. Просто беше… различна. Беше изтощителна.
За щастие, тазгодишното предизвикателство беше приключило – почти. Лятото наближаваше бързо и нямах търпение за спокойното темпо. Мързеливите сутрини. Дългите следобедни разходки с Рен. Вечери на терасата.
И нощите с Ронан.
Отворих чекмеджето на бюрото си и извадих чантата си, извадих телефона си, за да му изпратя съобщение, но той ме беше изпреварил.
Току-що стигнах до съда.
Написах бърз отговор.
На път съм.
Прегледах класната стая, като се уверих, че няма нещо, за което трябва да се погрижа преди уикенда. Преминах по редовете с чинове, оправих няколко, после бутнах собствения си стол, преметнах чантата си през рамо и се отправих към коридора.
Сърцето ми се качи в гърлото. Всичко ще бъде наред. Просто приключи с това. До пет щях да съм на път да взема Рен и това щеше да приключи. Тази вечер това съдебно дело нямаше да виси над главите ни.
Треперенето се прояви първо в пръстите ми, като ги накара да треперят. Стъпките ми бяха малко колебливи. Тъкмо заобикалях ъгъла за задната изходна врата, когато едва не се сблъсках с плътна стена от мъжки гърди.
– О, съжалявам. – Съжалих за извинението в мига, в който открих, че ме чака намръщената физиономия на Уайлдър Абът.
Той измърмори.
Този задник. Явно никога преди не беше чувал за учтиви извинения. Ръцете ми се свиха встрани, докато той ме отминаваше, без да каже нито дума. Колко дни беше седял в класната ми стая, без да ме поздрави? Какъв пич.
Тъкмо се канех да тръгна към вратата, но в носа ми се донесе дъхът на одеколона му. Беше приятен. Не беше толкова опияняващ като дървесния аромат на Ронан, но Уайлдър миришеше приятно. Изглеждаше приятно.
Може би това ме вбесяваше толкова много, освен грубото отношение и незаслуженото пренебрежение. В първия ден, в който се запознахме, първата ми мисъл беше „О, уау. Той е секси“. Брадата. Високото, мускулесто телосложение. И по онова време дори онази замислена гримаса беше привлекателна – оттогава я беше съсипал. Беше решил да ме намрази без причина, така че привлекателността му беше сериозно пострадала.
Уайлдър Абът вероятно беше опустошителен, когато се смееше. И все пак единственият път, когато бях виждала дори шепот на усмивка, беше когато беше в класната си стая, изправен пред учениците си. За тях той изглеждаше по-мек.
Но за мен беше студен като лед.
– Какъв е проблемът? – Думите, които бях задържала с години, изригнаха навън. Нямаше време за този разговор, но по дяволите, днес бях приключила. Бях се справяла с неговите глупости години наред и стига толкова.
Липсата на филтър у Ронан сигурно беше втълпила част от арогантността му.
Уайлдър спря да върви, изпускайки въздух, докато се обръщаше.
Сложих ръце на хълбоците си.
– Защо имаш такъв проблем с мен? Не беше моя идея да се откажеш от подготвителния си период. А и не е като да беше особено приятелски настроени, преди да започне цялата тази каша. Никога не съм правила нищо друго, освен да се опитвам да не ти преча. – И аз бях мила. В началото бях много мила.
Челюстта му потрепна, но той не отговори.
Типично. Махнах с ръка.
– Както и да е. С малко късмет догодина ще се върна в началното училище, където ще мога да се преструвам, че не съществуваш. – А ако ми се наложи отново да преподавам в гимназията, Уайлдър ще може да се крие, колкото си иска. С незабавен ефект той току-що се премести от списъка ми с гадните глави в списъка ми с мъртвите за мен.
– Мрази ме колкото си искаш. Свърших. – Да ти еба майката, г-н Абът. Обърнах се, готова да избягам и да стигна до съда, но той ме спря.
– Ларк. – Това, че използва първото ми име, беше също толкова шокиращо, колкото и намекът за доброта в гласа му.
Отново се изправих пред него, извивайки вежда.
– Да?
– Аз съм женен. Или… Бях женен.
– Добре – изрекох аз. Горката жена. – Искаш да те поздравя или да ти изкажа съболезнования?
– Жена ми почина.
– О. – Помръкнах. По дяволите. Това, че той беше задник, не означаваше, че и аз трябва да бъда такъв. – Съжалявам за загубата ти.
Той изучаваше лицето ми, челюстта му отново се сви.
– Приличаш на нея.
Еми, какво? Приличах на мъртвата му съпруга. Това ли беше причината за неговата враждебност?
– Не те мразя – каза той, а погледът му се насочи към стената отстрани. – Понякога ми е трудно да те гледам. Тя имаше кафяви очи, като твоите. Цветът на косата ти е подобен. И тя се усмихваше много. Ти се усмихваш много.
Отворих уста, но не бях сигурна какво да кажа. Дали да се извиня за външния си вид? За това, че се усмихвам? Не.
– Това не си ти – каза той. – Това съм аз.
– Е, това е за първи път. Обикновено мъжете запазват това за репликата за раздяла.
Устата му се сплеска в тънка линия при опита ми за шега.
– Тя не беше толкова хаплива като теб.
– Ако си мислиш, че това е било хапливо, значи още нищо не си видял. – Този коментар щеше да накара Ронан да се засмее. Всеки път, когато му давах отношение, той го посрещаше с пълна сила с остроумие и сарказъм. Шегите бяха част от нашата прелюдия. Привързаност.
Уайлдър, от друга страна, не изглеждаше дори малко развеселен.
Съмнявах се, че ще станем приятели, но се задоволявах с колеги, които не таяха взаимна омраза.
– Съжалявам за жена ти.
Той сведе поглед към пода и кимна.
– Съжалявам, че бях…
– Мърморещо копеле.
Намръщената физиономия се върна.
– Можеш ли да кажеш „копеле“ в училище?
Повдигнах рамо.
– Децата го правят, така че защо не?
Може би си го представях, но можех да се закълна, че на устата му имаше намек за усмивка. Ако Уайлдър искаше да бъде приятен, щеше да се наложи да спра да го наричам Копелето Абът. Това беше достатъчен напредък за днес, затова се обърнах, но той отново ме спря.
– Ларк.
– Да? – Извих вежда.
– Ти си добър учител. Беше… приятно да те гледам как преподаваш на старшите.
Примигнах. Той сериозно ли ми правеше комплимент?
– Не напускай гимназията заради мен.
– Няма да го направя. – Да, не го харесвах, но той нямаше толкова голямо влияние в живота ми.
– Тогава не напускай гимназията. В тези стени има какво да се направи. – Той закръжи с пръст във въздуха.
– И мислиш, че аз съм човекът, който може да го направи?
Той вдигна рамо. След това се обърна и се отдалечи.
С думите му, които се повтаряха в съзнанието ми, се отправих към сградата на съда. Тежестта на онова, което щеше да се случи, се сгромоляса като тон тухли, когато паркирах колата си.
Прегледах тротоарите в търсене на Ембър, но те бяха почти празни, затова се изкачих по бетонните стълби, ръцете ми все още трепереха, и си проправих път през лабиринта от коридори към съдебната зала. Ейдън чакаше пред двойната врата.
– Здравей. – Той стисна ръката ми и се усмихна мило. – Как си?
– Готова съм да приключа с това – Въздъхнах.
– Всичко ще бъде наред. Не се притеснявам ни най-малко.
– Чудесно.
Увереността му с нищо не успокои разклатените ми нерви. Ейдън отвори вратата на съдебната зала, като я задържа, за да мога да вляза първа.
За първи път бях в съдебна зала и тя беше по-голяма, отколкото очаквах. По-плашеща. В предната част на залата се намираше съдийската скамейка, издигната нагоре, за да е сигурно, че всички знаят кой командва. Беше изработена от дъб с цвят на мед, който подхождаше на облицовката на стените.
Американското знаме и знамето на щата Монтана, окачени на златни стойки в противоположните страни на стаята, бяха единствените цветни елементи в помещението. Освен дървените акценти, всичко останало беше чисто бяло.
Зад масите на ищеца и ответника имаше около десет реда столове. Емили Кейн седеше на реда зад нашата празна маса. Когато обувките ми тупнаха по сивия индустриален килим, тя се обърна, за да предложи усмивка.
Принудих се да отвърна с усмивка. Дишай, Ларк.
Погледът ми се насочи към Ронан с надеждата, че ще ми помогне да успокоя нервите си. Не го направи.
Косата му беше перфектно оформена, а широките му рамене бяха покрити с ушито по мярка черно сако. Гръбнакът му беше твърд и напрежението в тялото му накара стомаха ми да се свие. Не беше нужно да виждам лицето му, за да знам, че днес няма да има секси усмивка.
Ембър беше седнала до него. Когато чу стъпките ми, тя се обърна и ми хвърли поглед, с който Уайлдър Абът щеше да се гордее. Това беше първият контакт с очите ѝ от седмици насам.
Да, тя ме мразеше. Някак си щях да живея с този факт.
Ейдън сигурно го е видял, защото се приближи до мен, а ръката му нежно се задържа на ръката ми, докато ме водеше към нашата маса. След това зае външния стол, като едрият му ръст закриваше погледа на Ембър и Ронан.
Снощи се бяхме чули за около час. Ронан беше изкъпал Рен, за да мога да говоря с адвоката си. Ейдън ме съветваше какво да правя и какво да казвам. Трябваше да отговарям на въпроси, когато ме питат, но иначе да мълча. Ронан ми беше дал същия съвет.
Така че седях с ръце в скута и броях секундите, докато вратата до пейката се отвори. Първи излезе съдебният изпълнител, следван от съдебната репортерка – тя ходеше на йога в „Рафинерията“.
Пулсът ми се ускори, когато съдебният изпълнител извика:
– Всички да станат.
Изправихме се, когато Нелсън Лаб излезе, облечен в черна роба. Бялата му коса беше непокорна и стърчеше под всякакви ъгли. С гъстата си сива брада приличаше повече на скитник, отколкото на районен съдия. Той зае стола на съдебната скамейка, като ме погледна за кратко. После се съсредоточи върху другата маса.
Вниманието му се насочи към Ронан.
И с погледа си засрами Ембър Скот и Уайлдър Абът.
***
– Ембър, почакай – извика Ронан след нея, но тя се изниза от съдебната зала, а издутата ѝ раница подскачаше бясно, докато тичаше.
Десет минути. Само толкова беше отнело това. Десет минути, за да може съдия Лаб да наръга Ронан с епично дъвчене на задника. Беше казал и няколко тежки думи за Ембър.
Беше болезнено да слушам как Нелсън се кара на Ронан и как поучава Ембър.
– Благодаря ти, Ейдън. – Стиснах ръката му, но вниманието ми беше насочено към Ронан.
Той бързо събираше нещата си, вероятно за да преследва Ембър.
– Няма за какво. – Ейдън, забеляза, че вниманието ми е насочено към другия мъж в стаята, взе куфарчето си и се измести от пътя. Дори не си беше направил труда да разопакова багажа, сякаш от самото начало знаеше как точно ще протече това. – Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.
– Ще се обадя. – Изчаках го да се отдалечи и отидох до Ронан. – Здравей.
– Здравей, мамо. – Той се наведе, за да ме целуне по челото. – Добре ли си?
– Да. А ти?
Той въздъхна.
– Това очаквах да чуя.
За човек, който току-що е бил порицан за това, че е губил време в съда и е излагал на риск лиценза си с ненужни лудории – словесен шамар, който би ме накарал да се разплача – Ронан изглеждаше невъзмутим.
Макар че в очите му се четеше загриженост, когато дръпна брадичката си към вратата.
– Трябва да настигна Ембър. Да поговоря с нея.
– Добре. – Кимнах и излязох от съдебната зала с Ронан по петите ми, с ръка на гърба ми.
Обувките ни щракнаха по мраморния под. Проверихме всеки коридор, докато бързахме към входната врата на съда. Когато излязохме навън, и двамата претърсихме тротоарите, но Ембър отдавна я нямаше.
– Отивам в дома ѝ – каза той и тръгна надолу по стълбите.
– Аз също ще дойда.
Той не протестира и не попита къде съм паркирала. Просто ме хвана за ръка и ме поведе към паркирания до бордюра „Корвет“, като първо отвори вратата, преди да заобиколи, за да седне зад волана.
Колата миришеше на него. Чувстваше се като него. Гладка и секси. Беше странно, че за пръв път се возех в Stingray. Надявам се следващия път да е при по-добри обстоятелства.
– Ако върви пеша, може би ще успеем да я хванем. – Той завъртя ключа и запали двигателя, като потегли от сградата на съда толкова бързо, че ме принуди да се вкопча дълбоко в седалката. Обърна се така, сякаш отиваше към Първа, за да поеме по същия път, по който беше поел в деня, в който я беше последвал до парка за каравани.
– Карай натам. – Посочих една странична улица. Тя щеше да води през друг квартал, но откъм сградата на съда това беше по-бързият път към парка за каравани.
Ронан натисна спирачката, за да направи завой. След това кракът му потъна върху педала на газта и двигателят изрева. Но също толкова бързо, колкото го беше натиснал, той се отдръпна, а предпазният колан натежа върху гърдите ми, докато забавяхме.
– Какво… – Нямаше нужда да довършвам изречението си. Ембър тръгна по тротоара.
Ронан се запъти към бордюра. В мига, в който гумите спряха и двигателят изгасна, и двамата излязохме от колата.
– Ембър! – Извика той и тръгна да я хване.
Тя погледна назад, видя го и започна да върви по-бързо.
– По дяволите. – Той тръгна да тича.
Аз също, макар че днес бях избрала токчета, за да ги съчетая със сивата си рокля. Исках да изглеждам добре в съда.
Сакото на Ронан се разлетя зад него, докато тичаше. Полата на роклята ми се полюшваше на прасците ми, докато се опитвах да се придържам към темпото.
Ембър не спря, когато той стигна до нея, така че Ронан я заобиколи и вдигна ръце.
– Стой, момиче.
Тя се опита да го заобиколи, но той се премести, препречвайки пътя ѝ точно когато я настигнах.
Аз също я заобиколих и застанах до Ронан.
– О, Ембър.
По лицето ѝ се стичаха сълзи. Носът ѝ беше сополив. Сърцераздирателното изражение на лицето ѝ пречупи моето.
Протегнах ръка към нея, но тя избегна ръката ми и се измъкна от обсега.
– Ти съсипа всичко! – Гласът ѝ се пречупи, докато крещеше. Тя разпери ръце, а раницата ѝ беше толкова тежка, че едва не я извади от равновесие. Тя се залюля, но се овладя, после свали презрамките на чантата и я остави да се сгромоляса в краката ѝ.
– Хей. – Когато Ронан посегна към рамото ѝ, тя се отдръпна.
– Трябва да отида в колеж. Трябва да си намеря добра работа. Трябва да изкарвам пари. – Сълзите продължаваха да текат, докато тя крещеше.
– Ембър…
– Обеща, че ще ми помогнеш – изхлипа тя, а гърдите ѝ се разкъсаха. – Ти си лъжец. Ти си точно като нея.
Това момиче беше на път да се пречупи, точно пред очите ми.
О, Боже.
– Ще ти сменя оценката – изригнах.
Майната му на почтеността и гордостта ми. Духът на това момиче струваше повече.
Цялото тяло на Ембър се разтресе. Тя се взираше в мен, брадичката ѝ трепереше, сякаш не ме беше чула правилно.
– Ще ти променя оценката – повторих аз.
Едно-единствено мигване. След това тя се сгърчи.
В един момент се изправи, а в следващия коленете ѝ се подкосиха. Те щяха да се счупят на тротоара, ако Ронан не се беше придвижил достатъчно бързо, за да я хване и да я придърпа към гърдите си, докато тя плачеше неудържимо.
– Държа те. – Той я държеше, гледайки към мен с толкова болка на лицето си, колкото усещах и аз в сърцето си. – Дишай, дете.
– Не мога – думите бяха прекъснати от ридания – да платя.
– За какво да платиш? – Попита той.
– За братята ми.
– Какво? – Задъхах се. – Ти плащаш за братята си?
Тя кимна срещу гърдите на Ронан, а ръцете ѝ стискаха реверите на сакото му.
– Къде е майка ти? – Попитах, въпреки че вече знаех отговора. Имаше причина Ашли Скот да не отговаря на безбройните ми телефонни обаждания.
– Изчезнала. – Ембър се разплака още по-силно. Краката ѝ се подкосиха, сякаш тежестта на целия свят беше дошла с признанието ѝ.
Ронан не се поколеба. Той я държеше по-здраво, държеше я изправена, докато истината се изливаше навън.
– Тя ни напусна. – Ембър хълцаше. – Тя ни напусна.
– Кога? – Попита Ронан.
– На рождения ми ден.
Осемнадесетия ѝ рожден ден. Когато Ашли вероятно бе сметнала Ембър за достатъчно възрастна, за да се грижи за момчета близнаци във втори клас.
– Преди колко време беше това? – Попита Ронан.
– Около три месеца.
Изражението му стана убийствено. Но той я държеше, оставяйки сълзите ѝ да напоят ризата и вратовръзката му, докато тя най-накрая отпусна хватката си върху палтото му.
Тя се отдръпна и потърси раницата си на земята. Но когато се наведе и се опита да я вдигне, сякаш силите ѝ бяха изчезнали.
– Седни за секунда – каза ѝ той, хвана я за лакътя и я поведе към двора откъм нашата страна.
Тя потъна в тревата, като яростно бършеше бузите си.
– Трябва да се прибера вкъщи. Те се разхождаха след училище, но не обичам да ги оставям за дълго.
– Ще те закараме. – Ронан приклекна пред нея, а аз седнах на тревата до нея. – Как си плащала за всичко?
– С моите пари. Когато живяхме в Минесота, гледах децата на съседите ни, чистех сняг, косях и други неща. Спестявах, за да отида в колеж. Скривах ги от мама.
Така че, когато Ашли напуснала, Ембър нямаше друг избор, освен да използва спестяванията си.
Единственият ѝ шанс за колеж беше стипендия.
Тя разчиташе на нея, защото щеше да има нужда от всичките си други пари, за да издържа братята си. Тя искаше да получи диплома, за да може да плаща за Ерик и Илайджа.
Това беше твърде голяма отговорност за едно осемнайсетгодишно момиче. Беше твърде тежка.
– Не искам да изгубя братята си. – Ембър отново се разплака и зарови лице в ръцете си.
Сложих ръка на раменете ѝ и този път тя не ме отблъсна. Тя се срина срещу моята ръка, като ми позволи да я прегърна, докато плачеше. После, когато сълзите най-накрая се отдръпнаха и дъхът ѝ секна няколко пъти, тя седна права и ме остави да ѝ помогна да изсуши сълзите.
– Ще се справим с това. Ясно? – Обещах.
Пълната безнадеждност правеше лицето ѝ да изглежда толкова младо.
– Как?
Ронан протегна юмрук, точно както правеше с Рен, за юмручен удар.
– Държа те, дете.
Назад към част 22 Напред към част 24
