Глава 6
РОНАН
– Ларк Хейл – повторих аз. Сигурно не съм я чул правилно. – Ларк Хейл е учителката, когото искаш да съдиш?
– Да. – Ембър вдиша продължително и отблъсна сълзите в очите си, докато се успокояваше. – Тя нарочно ми постави лоша оценка, защото се опитва да унищожи живота ми.
Отново мелодраматизъм. Като всяко друго дете щях да я изпратя по пътя ѝ. Но сега, след като беше споменала името на Ларк, се заинтересувах.
– Защо да не седнем и да поговорим в кабинета ми? – Преместих се настрани и махнах с ръка към отворената врата.
Ембър мина покрай мен, а циповете на раницата ѝ дрънчаха при всяка стъпка, сякаш крещяха за някакво облекчение срещу огромния обем неща, които беше натъпкала в тази чанта.
– Познаваш ли я? – Попитах Гертруда, като запазих гласа си тих.
– Не. Това е, хм… случвало ли ви се е някога?
Дали някоя тийнейджърка беше нахлула в кабинета ми, за да съди учителката си?
– Не. Би ли имала нещо против да донесеш малко вода?
– Нищо подобно. – Тя кимна, след което побърза да отиде до малкия кухненски бокс от другата страна на залата за конференции, а аз влязох в кабинета си, заобиколих бюрото и заех стола си.
– И така, Ембър. Тази година трябва да си в по-горен курс.
– Да. – Тя седеше на самия ръб на стола си. Той беше един от двата срещу бюрото ми. Раницата ѝ все още беше преметната през раменете.
– Това може да отнеме няколко минути. Можеш да свалиш раницата си.
– О. – Тя се дръпна, сякаш дори не беше осъзнала, че все още я носи. После се изправи, свали я и я постави на пода. Но когато седна, отново се върна на ръба на стола, позата ѝ беше твърда.
Гертруда влезе с две кутии газирана вода, като подаде едната на мен, а другата на Ембър.
– Само ми кажи, ако имаш нужда от нещо друго.
– Благодаря – казах аз, отворих капачката и отпих от газираната напитка.
Ембър просто държеше кутията в скута си и оглеждаше кабинета ми.
Изчаках, докато тя сякаш запомняше всеки детайл – от дипломите ми до изкуственото растение Потос на най-горното ниво на рафта с книги и бейзболната топка, която почиваше до мишката на компютъра ми.
Всички гимназисти ли бяха толкова наблюдателни? Съмнявам се. От друга страна, повечето гимназисти не искаха да наемат адвокати, за да съдят учителите си.
– Какво ще кажеш да започнем отначало? Да ми дадеш малко информация. – Взех химикалка от бурканчето на бюрото си и извадих бележник от чекмеджето си.
Ембър кимна, стиснала по-здраво кутията с вода.
– Госпожа Хейл ме мрази от първия учебен ден.
Омраза ми се стори силна дума, но като се има предвид фактът, че Ларк ме беше отхвърлил три пъти, можех да разбера защо един тийнейджър би стигнал до крайност.
– Защо казваш това?
– Защото тя просто го прави. Мога да кажа. Тя говори повече с другите деца, защото всички те я познават от по-дълго време.
– А теб не те познава?
– Едва се преместих тук тази година.
Още един аутсайдер. Ембър и аз имахме нещо общо.
– Откъде?
– От Минеаполис.
– А. Е, аз също току-що се преместих тук. Аз съм от Калифорния. Явно някои монтанци имат нещо против калифорнийците. Може би има стигма и по отношение на минесотанците?
Ембър примигна.
– Или не – промълвих аз. – Добре, продължавай. Госпожа Хейл не ти говори много.
– Никога. Е, не никога. Знаеш какво имам предвид. Тя не ми говори така, както говори на другите деца. Някои от тях дори я наричат Ларк. А на нея не ѝ пука.
– Как я наричаш ти?
– Госпожа Хейл.
Наведох се напред, с лакти върху бюрото.
– Когато казваш, че тя говори с другите деца, за какво си говорят?
– За спорт и други неща. Клубове. Хора, които познават от града.
Като се има предвид, че Ембър беше нова, тя нямаше да има връзка с общността на Каламити.
– А ти не участваш в спортни състезания или клубове?
– Не.
– Добре. Госпожа Хейл някога казвала ли ти е нещо лошо? Затова ли мислиш, че те мрази?
– Не е казвала нищо лошо. Тя просто… не ме харесва. Мога да го кажа.
Да, ама Ларк не харесваше и мен. Присъедини се към клуба, момиче.
– Имаш ли пример за момент, в който можеш да кажеш, че тя не те харесва? Просто се опитвам да добия представа за отношенията ви.
– Добре, ама да. – Челото на Ембър се набръчка, докато тя дълго мислеше за това, търсейки в паметта си. Мълчанието се проточи. Което беше достатъчен отговор на въпроса ми.
Ако Ларк наистина беше ощетила това момиче, Ембър щеше да е в състояние да изрежда пример след пример.
– Знаеш ли, нека не се тревожим за това точно сега – казах аз. – Нека поговорим за тази лоша оценка. Разкажи ми за задачата.
– Беше работа по творческо писане. Тази година имаме три писмени работи и те съставляват седемдесет и пет процента от оценката ни.
– Какво съставлява останалите двадесет и пет?
– Тестове, доклади по книги и домашни – каза тя.
– И как се справяш в тази област?
– Имам сто и десет процента. Предадох няколко допълнителни точки.
– Похвално. – Направих няколко бележки за резултатите ѝ, след което се облегнах на стола си. – Дай ми повече подробности за въпросната работа.
– Беше глупаво задание. – Тя извъртя очи. – Трябваше да напишем история за супергерой.
– Не си фен на супергероите? Нали в днешно време децата се занимават с „Марвел“, „Спайдърмен“ и други неща?
– Не. – Отвращение изпълни изражението ѝ. Това и една откровена глупост. – Не гледам сапунени неща.
– Не бих нарекъл точно „Отмъстителите“ сапунени.
Ембър отвори уста, вероятно за да спори, но аз вдигнах ръка.
– Няма значение. Да продължим. Разкажи ми повече за задачата.
– Трябваше да е от осем до единадесет страници и поне две хиляди думи.
Записах изискванията върху бележника.
– Колко написа?
– Осем страници. Две хиляди осемстотин тридесет и шест думи.
– Браво.
– Да, беше добре направено. – Подигра се тя. – Но това е субективно и това беше нейният шанс да ме унищожи.
– Унищожи. Точно така. – Не бях създаден да се занимавам с тийнейджъри. Отношението им беше задушаващо. Как Ларк се справяше с клас от тях, всеки ден?
– За какво разказваше?
– Белерофон.
– За кого?
– Гръцкият воин, който язди Пегас и убива Химера. – Към това твърдение се прибави още едно неизказано „ду“.
– Прости ми, отдавна не съм се занимавал с гръцка митология. – Отпих дълго от водата си, като вече се страхувах от следващия въпрос. – И така, кажи ми, как една статия за Белерофонт се смята за творческо писане?
Очите на Ембър пламнаха.
Да. Бях открил болното място. Предполагам, че именно заради това Ларк ѝ беше поставила лоша оценка.
– Защото написах различен край. Промених го така, че той не победи Химерата, а умря при опит да я победи, а Пегас беше този, който всъщност уби чудовището, но никой не беше там, за да го гледа, така че хората приеха, че Белерофон е пожертвал живота си вместо него.
– Е… чудесно? – Но наистина ли това беше задача за творческо писане, ако тя просто беше променила края на нечия друга история? – Каква оценка ти постави госпожа Хейл?
– Три плюс. Седемдесет и седем процента.
– Това не е лошо.
Ембър се отдръпна, сякаш я бях зашлевил.
– Да, това е.
– Да, права си. – Вдигнах ръце. – Това е ужасно.
– Това доведе средния ми успех до двойка с плюс.
– И предполагам, че и това е лошо?
– Очевидно.
Майната му, имах главоболие. Винаги съм бил отличник в училище, но бях имал няколко двойки с плюс и не ги бях приемал толкова сериозно. По дяволите, дори Ноа, момче, което беше два пъти по-отдадено на ученето от мен, никога не беше оплаквал двойка с плюс.
– Това е най-лошото възможно нещо, което може да ми се случи – избухна Ембър.
О, ако само това дете знаеше повече за ужасите на света. Това беше просто една оценка.
– Защо това е най-лошото възможно нещо, което може да ти се случи?
– Защото това означава, че няма да завърша с четири точки. А това на практика е като да вземеш граната за бъдещето ми.
– Стипендия?
– Да. Трябва да бъда перфектна.
Интересен избор на думи. Трябва да бъда перфектна. Не оценките ѝ. Тя.
– Говори ли с госпожа Хейл? – Разбира се, Ларк ме беше подминала, но имах чувството, че тя се грижи за учениците си. Съмнявах се, че умишлено би убила шансовете на това момиче за колежанска стипендия заради създаване на писмена работа.
– Опитах се. Но както казах, тя ме мрази. – Ембър се намръщи на едно невидимо място на бюрото ми.
Използвах прекъсването на разговора, за да се опитам да разбера какво е това момиче. Дънките ѝ имаха дупки на двете колена. Изтърканият вид беше популярен, но тези дупки не изглеждаха точно като умишлени. Изглеждаха така, сякаш си ги е заслужила честно.
Не носеше много грим, освен малко спирала, за да подчертае очите си. Няколко от партньорите във фирмата ми в Сан Франциско имаха момичета в тийнейджърска възраст. Когато идваха в офиса, те бяха покрити с грим и капеха от дизайнерски дрехи.
Но не и Ембър. Тя беше скромна. Нормална. Палтото ѝ беше изтъркано по краищата на ръкавите. Приглушеният му цвят приличаше на този на дънките, причинен от прането и носенето.
Тя не произхождаше от багаташко семейство, нали? Това се вписваше в желанието ѝ да узнае за часовата ми ставка. И отчаяното ѝ желание да получи добра оценка, за да получи стипендия.
– Какво каза госпожа Хейл, когато говорихте с нея за оценката?
– Тя каза, че не съм изпълнила правилно задачата. Че е трябвало да напиша оригинален разказ. – Брадата на Ембър падна, победена. – Моята история беше оригинална.
Истината, вярата в тези думи накара сърцето ми да се свие.
– Концепцията определено е уникална. Помоли ли госпожа Хейл за възможност да опиташ отново?
– Да. Тя отказа.
По дяволите.
– А какво каза директорът?
– Че оценките се поставят от учителите. И че госпожа Хейл е единственият човек, който може да ги промени.
Аз бях последната ѝ възможност, нали? И бях на път да унищожа надеждата ѝ.
– Съдебните дела са скъпи. По-скъпи, отколкото да вземеш студентски заем и да платиш някаква лихва.
Тя яростно поклати глава.
– Нуждая се от отлични оценки. Заслужавам повече от тройка плюс. Тя трябва да го промени. Трябва да я накараме да го промени.
– Не знам дали това е възможно – казах аз, опитвайки се да бъда колкото се може по-нежен.
– Не. – Гласът на Ембър се пропука, докато очите ѝ се наводниха. Изглеждаше на ръба на пълен срив в кабинета ми.
Протегнах се през бюрото и ѝ махнах с ръка да ми подаде кутията си с вода. Когато тя го направи, отворих капачката и ѝ я подадох обратно.
– Изпий една глътка. Поеми си дъх.
Тя преглътна, както ѝ беше наредено, и след като преглътна, напълни дробовете си.
– По-добре?
Ембър кимна.
– Поемате ли дела безвъзмездно?
– Понякога.
В зелените ѝ очи блесна искрица надежда.
– Ще поемете ли моето?
Въздъхнах.
– Какво мислят родителите ти за всичко това?
Ембър сведе поглед към коленете си и замълча.
Още едно мълчание, което беше достатъчен отговор.
Тя нямаше да получи подкрепа от родителите си. Не че се нуждаеше от такава. Беше на осемнайсет. Но те вероятно нямаше да са склонни да ѝ помогнат да покрие разходите. А ако те бяха против, нямах желание да заставам между едно дете и родителите му.
– Виж, дете. Разбирам. Разстроена си заради тази оценка. Не се опитвам да подценявам чувствата ти тук, но го приеми от човек, който е прекарал дълго време в света на висшето образование. Студентските заеми не са краят на света. И не е необходимо да си перфектна.
Дори пълни с неизплакани сълзи, очите на Ембър пламнаха.
– Да, искам. Ларк Хейл е чудовище. Тя трябва да бъде спряна.
Отне ми всички сили да не се разсмея. Най-вече защото това момиче беше напълно сериозно. Нима като тийнейджър бях толкова драматичен?
– Бих искал да мога да ти помогна. – Усмихнах се тъжно, като почувствах, че ме щипе, когато изражението ѝ спадна. – Шансовете ти да спечелиш това не са големи.
Някога моят ментор ме беше научил, че да бъдеш честен с клиентите си е половината от битката. Да направляваш очакванията им.
– Но е възможно – каза Ембър.
– Искам да кажа… може би?
Тя се замисли за момент, после седна по-изправено. Надяваше се, че това означава, че тя ще приеме, че това е задънена улица.
Изправих се от стола си и протегнах ръка.
– Късмет…
– Просто ще трябва да се представям сама.
– А, какво?
– Това може да се случи, нали? Хората могат да действат като свои собствени адвокати?
– Да. Това определено не е добра идея.
Тя ме погледна втренчено.
– Разбира се, че ще го кажеш. Ти си адвокат. Без клиенти… не ти плащат.
– На мен също не ми плащат за работа безвъзмездно.
– Няма да оставя това така. – Ембър вдигна брадичката си.
По дяволите. В погледа ѝ имаше решителност. И пълна упоритост.
– Това ще бъде достатъчна бъркотия и без гимназистка, която се опитва да се ориентира в правната система.
– Можеш ли поне да ми кажеш какво да правя? Как става това?
– Не, аз…
– Моля те. – Тя вдигна ръка, за да ме прекъсне. След това постави водата си на бюрото и бръкна в раницата си, ципът се разхлаби със свистене, после хартията зашумя. Когато седна изправена, тя извади пачка пари. – Ето ти сто и седем долара. Можеш ли да ми дадеш само трийсет минути?
– Прибери ги. – Намръщих се на парите, после изпуснах ръмжене. – Добре.
Въздухът се изтръгна от дробовете ѝ, докато тя издишаше:
– Благодаря.
– Ако продължиш с това, на госпожа Хейл ще бъде връчена жалба. В нея се обяснява как ответникът – това е Ларк – е причинил на ищеца – това си ти – щети. След това посочваш и какво искаш като обезщетение. Това ще бъде като пари.
– Или по-добра оценка.
– Или по-добра оценка. – Повдигнах рамене. – Макар че никога досега не съм чувал ученик да съди учител за по-добра оценка. Въпреки това предполагам, че всичко е възможно.
– И тогава съдебното жури ще реши кой е прав и кой не.
– Това ще бъде в съда за малки искове. Там няма жури. – И макар че можеше да има адвокат, стига и двете страни да са представлявани от такъв, тя наистина нямаше нужда от адвокат. – Ще представиш делото си пред съдия и съдията ще реши.
– О. – Нещо в това не ѝ харесваше. – Но хората ще чуят за това, нали?
– Предполагам. – Като се има предвид афинитетът на този град към клюките, имаше вероятност това определено да бъде обсъдено.
– Добре. – Ембър кимна с глава. – Ако не мога да получа по-добра оценка, то поне мога да разваля репутацията ѝ.
– Уау. Това е… доста… отмъстително. – И все пак, като се има предвид, че изобщо водим този разговор, това отговаряше на мотива на Ембър за отмъщение.
– Ще се боря с това. – В гласа ѝ се долавяше острота. Стомана.
Да, тя щеше да се бори със степента. И като го правеше, щеше да създаде епичен казус, завличайки Ларк в средата на всичко това.
Къде бяха родителите на Ембер? Защо не бяха с нея? Или още по-добре, защо не ѝ бяха казали, че това е глупава работа?
Шансовете на съдията да застане на страната на Ембър бяха в най-добрия случай нищожни. Но в града можеше да има хора, които да повярват на това момиче. Които щяха да изкарат Ларк злодей.
Ами ако имаше начин да се ограничи бедствието? Ами ако успея да убедя Ембър, че това е загуба на време? Може да ми докара мигрена, но ще спести на Ларк адско главоболие.
Майната му на живота. Този интерес към Ларк Хейл щеше да бъде моето падение.
– Ще ми трябва твоята работа.
– К-какво? – Лицето на Ембър светна. – Ти ще ми помогнеш?
Протегнах ръка и щракнах с пръсти.
– Твоята работа?
Ембър се втурна в действие, като издърпа раницата си в скута си. Тя отвори основното отделение и то на практика се взриви. На пода падна анцуг, а след него и учебник. След това се появиха плодове. Две ябълки и един банан. Продуктите бяха последвани от сандвич, увит в прозрачен целофан.
– Пропуснала си обяда или нещо подобно?
Тя направи пауза и погледна нагоре, докато бузите ѝ пламтяха.
– Хм…
Това беше всичко, което успях да отговоря, докато тя продължаваше да рови в чантата си. Папка. Тетрадка за писане. Химикалки, моливи и флумастери. Докато накрая извади синя папка, която беше виждала по-добри дни. Краищата ѝ бяха изтъркани, а вътрешният джоб – разкъсан. Но хартията, която извади, беше предимно чиста, само с няколко малки бръчки от четене. И оценяване.
Ембър ми я подаде над бюрото.
Осем страници. Две хиляди осемстотин тридесет и шест думи.
В горния десен ъгъл беше написана оценката с яркочервено.
Може би бихме могли да решим този проблем с малко посредничество. Да не намесваме съда.
– Дай ми възможност да го прочета. Можеш ли да дойдеш утре след училище? – Попитах, като сканирах първата страница и бележките, написани в полето.
Ларк имаше красив почерк. Уреден и чист. Харесвах почерка ѝ. Разбира се, че ми харесваше. Христе.
– Значи наистина ще ми помогнеш? – Попита Ембър, а гласът ѝ се колебаеше.
Вдигнах поглед от листа точно когато по бузата ѝ се стичаше самотна сълза. Самотна сълза, толкова изпълнена с облекчение и надежда, че накара косъмчетата отзад на врата ми да настръхнат.
Задръж. Какво пропусках тук? Бях прекарал години в изучаване на хората, както приятели, така и врагове. Инстинктите, които бях усъвършенствал, крещяха. В това имаше нещо повече от посредствена оценка. Но какво?
Имаше само един начин да разбера.
– Утре. – Кимнах. – Ще говорим утре.
Цялото ѝ тяло увисна, сякаш не беше чувала тези думи от много, много време.
– Благодаря ти.
– Няма за какво. – Изправих се, като ѝ се усмихнах, след което зачаках, докато тя напъха нещата си обратно в чантата.
Трябваше да тежи над двайсет килограма. Ембър не можеше да е повече от петдесет и два. А тази раница беше толкова тежка, че когато я пристегна на раменете си, ѝ отне миг да намери равновесие и да се приспособи към допълнителния товар.
– Имаш ли кола или превоз? – Попитах, като я придружих до предната част.
– Не, аз… вървях пеша. Не е далеч.
– Добре. – Бутнах вратата и я оставих да излезе навън. – Утре.
Тя ми кимна.
– Утре.
Когато тя се скри от погледа ми, влязох вътре. Погледът на Гертруда чакаше.
– Е?
Повдигнах рамо.
– Предполагам, че може да отбележиш Ембър Скот като третия ни клиент.
– Това изглежда е нещо, за което хората ще говорят. И то не от добрите – каза Гертруд. – Сигурен ли си, че знаеш какво правиш, като помагаш на това дете?
При отворената врата на кабинета ми по време на тази среща тя беше чула всяка дума.
– Не – признах аз. – Но мисля, че ще се вслушам в съвета ти. Отивам си вкъщи. – Може би да потичам и да видя дали мога да осмисля тази среща с Ембър.
Тъй като бях нов в града, последното нещо, което исках, беше да се появи спорно съдебно дело срещу името ми. Една тийнейджърка от гимназията, която съди своя учител, трябваше да предизвика вълнение. Но имаше нещо, което се намесваше в тази игра. Просто трябваше да разбера какво.
Затова събрах нещата си, включително работата „Белерофон“, и се отправих към колата си.
В задънената улица беше тихо, когато свих по улицата. Не беше пет часа и хората вероятно все още бяха на работа. Паркирах в гаража и слязох от „Стингрей“. Но когато се обърнах да затворя вратата, замръзнах.
Погледът ми автоматично се бе насочил към съседната врата, търсейки. Живеех тук от няколко дни и да я търся вече се беше превърнало в навик.
Ларк влезе в спалнята, която гледаше към гаража ми. В ръцете си държеше кош за пране. През целия уикенд щорите в тази стая бяха спуснати. Но днес сигурно искаше да пусне светлина. Може би не ме е очаквала да се прибера толкова рано.
Когато ме забеляза, тя се обърна и забави крачките си.
По дяволите, но тя беше красива. Нищо чудно, че не можех да я забравя. Нищо чудно, че бях толкова непреклонен в стремежа си да привлека вниманието ѝ. От глупавата реплика за двадесетдоларовата банкнота до приближаването ѝ в „Белия дъб“.
Трябваше да положа усилия, за да не отида до дома ѝ. За да ѝ разкажа за Ембър и да разбера нейната версия на историята. Но първо трябваше да направя някои проучвания. Затова вдигнах ръка, за да ѝ махна, без да се изненадам, когато тя пусна коша за пране и изчезна от стаята.
Майната му.
Е, независимо дали ми харесва или не, определено щях да привлека вниманието на Ларк.
Назад към част 6 Напред към част 8
