Уила Наш (Девни Пери) – Делото ЧАСТ 6

Глава 5
РОНАН

Да признаеш поражението си беше като да гълташ бръснарски ножчета.
Но посланието на Ларк беше ясно и категорично. Независимо дали ми харесваше или не, отговорът беше категорично „не“.
Последните пет дни прекарах в мрънкане. Лекувах наранената си гордост. Повтарях разговорите ни, за да видя какво съм пропуснал. Имаше искра. Тя също я беше усетила, нали? Или това беше едностранно?
Защо всеки път, когато тя ме отхвърляше, аз я харесвах все повече и повече? Неуловимостта на Ларк беше толкова хипнотична, колкото и тези спиращи дъха очи.
– Майната му – промълвих, подпрях лакти на бюрото и оставих лицето си да падне в ръцете ми. Какво, по дяволите, не беше наред с мен? Защо не можех да я изкарам от главата си?
През целия уикенд се опитвах да погледна през прозорците с надеждата да я зърна. Беше неловко. Наистина имах нужда от щори.
В неделя вечерта бях толкова ядосан – на Ларк, на себе си – че отидох да бягам пет мили, за да изпусна парата. Дори упражненията не ми помогнаха да я изкарам от ума си. Нито пък душът след това, когато обгърнах с юмрук болния си член, желаейки това желание да изчезне.
Надявах се, че като дойда днес в офиса, като се махна от задънената улица, ще преодолея това. И все пак бях тук, замислен за жената.
Забрави за нея.
Незабавно, без повече да копнея по съседката си. В момента имах по-важни неща, за които да се притеснявам, като например бизнеса си. Затова се отдръпнах от бюрото и излязох от кабинета си, за да проверя при Гертруда.
– Здравей.
– Здравей. – Тя се отдръпна от бюрото си, затваряйки книжката, която четеше.
– Някой обаждал ли се е?
– Не, откакто ме попита – тя погледна часовника – преди дванайсет минути.
Изпъшках.
Може би тази фиксация върху Ларк нямаше нищо общо с жената, а с факта, че бях излязъл от проклетия си ум без достатъчно работа.
Не, това беше жената.
Но скуката не ми помагаше.
– Днес си особено раздразнителен – каза Гертруд.
– Днес си особено директна – измърморих аз. – Скучно ми е, ясно? Не съм свикнал да седя безучастно.
Тя се намръщи.
– Открити сме само от една седмица. Дай му време.
Намръщих се и тръгнах към прозорците, загледан в Първа. Гертруда можеше да си помисли, че бизнесът е единственият източник на моето разочарование. Да съм толкова разкъсан от една жена беше жалко. Така ли се чувстваха грозните мъже?
Три пъти. Ларк ме беше отхвърлил три шибани пъти. Всичко, за което бях помолил, беше вечеря. Може би едно питие и възможност да я опозная. По дяволите, в този момент щях да се задоволя с шибаното време на деня.
Не беше като да търся сериозно обвързване. Със сигурност не търсех любов. Не и сега. Не и след епичната катастрофа, която беше бракът ми. Не и след като стигнах до заключението, че любовта не е нищо друго освен една проклета лъжа, която си казваме, за да не сме сами.
Лично на мен ми харесваше да живея сам. Нямах никакви угризения за тихата къща. Но харесвах жените. Харесвах секса. Харесвах Ларк.
Забрави за нея.
Може би не аз, а този град. Може би преместването тук, където всичко беше толкова различно, беше грешка.
– Ронан – каза Гертруда.
Извърнах се от стъклото.
– Какво?
– Сякаш сияеш.
– А?
– Стоиш на прозореца и се мръщиш. Ще отблъснеш клиентите, преди още да са влезли през вратата.
– О. – Намръщих се и отидох до дивана, потъвайки на ръба му. – Някакви имейли?
Тя повдигна вежди.
– Приемам това за „не“.
– Защо не се махнеш оттук? Аз ще остана наоколо и ще ти се обадя, ако някой се обади, изпрати имейл или влезе.
– Не. Не искам да си тръгвам. – Дори и да беше болезнено скучно.
Работата за първия ни клиент, човекът, който беше дошъл, за да му създадем ООД, беше свършена. В петък беше дошла жена, която търсеше адвокат, който да ѝ помогне с развода. Разбира се, това беше безспорен развод, така че нямаше да отнеме почти никакви усилия, само малко съгласуване с адвоката на мъжа и подготвяне на документите за съдебното решение. Но аз с удоволствие се съгласих да помогна, защото всяка работа е по-добра от нищо. А може би ако успеех да занимавам ума си, той щеше да спре да се лута към Ларк.
Само че днешният ден беше брутално тих. Нямаше никаква дейност. Никаква.
Може би бях избрал твърде малко градче – Каламити. Можех да избера някой от по-големите градове в Монтана, като Бозман или Мисула. Място, в което клюките не са толкова разпространени.
Майната му. Това беше моят провал, нали? Когато споменах, че съм питал за нея.
Можех да се закълна, че Ларк също беше близо до „да“. Докато не бях прецакал всичко.
– Ронан, пак се мръщиш – промърмори Гертруда, поглеждайки през ръба на книгата си.
– Не, не се. – Да, мръщих се. Усетих как се сгърчиха веждите ми.
Гертруда стисна устни, погледът ѝ беше равен.
Това беше поглед, който бях виждал безброй пъти на лицето на Кора. Мразех този проклет поглед.
Страхотно. Не само че се занимавах с Ларк, но сега мислех и за Кора. По дяволите.
Изправих се на крака и се запътих към кабинета си, за да не избухна в присъствието на Гертруда. След това се сринах на стола си, като отмъкнах бейзболната топка от бюрото си. Тя пасна идеално в дланта ми, а шевовете бяха познати като собствената ми кожа.
Брат ми ми беше подарил тази топка преди години за рождения ден. Когато бях дванайсетгодишно хлапе, което мечтаеше за Висшата лига – бях добър, но не и велик. Бяха ми нужни няколко години, за да осъзная, че бейзболът ще бъде само забавление, а не кариера.
Но Ноа беше повярвал в мечтите ми почти повече от самия мен. Беше казал на мама, че иска да ми купи подарък за тази година, така че на шест години беше потърсил пари от касичката си. След това тя го заведе в магазина и той избра тази бейзболна топка.
Оттогава я държах близо до себе си, взех я в колежа и в юридическия факултет. Беше стояла на всяко от бюрата ми, включително и на това.
Облегнах се назад на стола си, толкова дълбоко, че трябваше да изритам краката си нагоре. После хвърлих топката към тавана. Тя се върна обратно в ръката ми.
Хвърляне след хвърляне оставях топката да се издига, като преди да падне, се удряше с гръм и трясък в тавана.
– Кхм. – Гертруда прочисти гърлото си, принуждавайки ме да се изправя толкова бързо, че едва не паднах.
– Има ли някой тук?
Тя скръсти ръце на гърдите си, докато стоеше на прага.
– Престани с това.
– Какво да спра?
– Блъскането. Дразнещо е.
– Осъзнаваш, че аз съм твоят шеф, нали?
– Да. Какво искаш да кажеш?
Очевидно аз нямах какво.
– Скучно ми е.
– Не се шегувам – каза тя сухо. – Искаш ли книга? Донесох две.
– Каква книга?
Усмивката, която ми хвърли, беше чисто зло.
– Романтика.
– Донеси я – казах аз, за да я заблудя.
Тази нейна усмивка спадна съвсем малко, преди да се възстанови, да отиде за миг до бюрото си и да се върне с една книга. На корицата имаше двойка в клинч, роклята на жената беше разголена над раменете, а торсът на мъжа – гол.
Никога досега не бях чел романтичен роман, но ако това щеше да накара Гертруд да се отърве от задника ми, тогава щях да опитам. Не беше като да имам нещо друго за правене.
– Изглежда страхотно – казах, като отворих на първата страница.
– Ронан. – Гертруда изчака, докато срещна погледа ѝ. – Върви си вкъщи.
Оставих книгата настрана, като стиснах носа си.
– Аз също така нямам какво да правя и вкъщи.
Докато през целия уикенд се дуех и мрънках за Ларк, бях приключил с разопаковането. Така че единственото, което ме чакаше, беше телевизорът, който странно изглеждаше по-малко привлекателен от романтичния роман в този момент.
– Трудно ми е, Герти – признах аз. – Старата ти работа толкова ли беше скучна?
– Не, но и не очаквам тази работа да е скучна. Вече си имал двама клиенти. Ако приемем, че и двамата си тръгнат оттук доволни, те ще насочат други към теб.
От уста на уста. Това щеше да направи или разруши бизнеса ми. Точно както беше разбило отношенията ми с Ларк.
В момента не вярвах в шансовете си.
– Ами ако пуснем няколко обяви в местните вестници? Можем да пуснем няколко и в Бозман. – Той беше само на два часа път. В момента да пътуваш два часа в едната посока ми се струваше чудесен начин да убиеш малко време.
– Искаш ли да разбера колко ще струва? – Попита Гертруда.
– Да, моля.
Тя кимна и се канеше да тръгне, когато се обърна назад.
– Ще свикнеш с по-бавното темпо.
– Да – промълвих аз. Дали изобщо исках да свикна с него? Бях човек, прекарал зрелия си живот в постоянно движение. Това беше прекалено много стоене на едно място. Прекалено много време за мислене.
Беше много по-лесно да пренебрегна миналото, грешките си, когато бях стресиран до изтощение.
– Може би трябва да стана пилот. – Идеята дойде от нищото, но не я намразих.
Гертруда примигна.
– Какво?
– Бих могъл да вземам уроци по летене през свободното си време.
– Обичаш ли да летиш?
Повдигнах рамене.
– Не особено.
– Бъди честен. Това преместване в Каламити криза на средната възраст ли е? Защото само ще те предупредя, че вече я преживях със съпруга си и няма да го направя отново.
– Аз съм на тридесет и пет. Това не е криза на средната възраст.
Тя прекоси стаята, взе си хартиената чанта, после ме остави сам, като този път затвори вратата след себе си.
Това криза на средната възраст ли беше? Може би ми беше писано да умра млад. Вдигнах телефона си и се обадих на един от малкото хора, които бяха откровени с мен.
Ноа отговори още на първото позвъняване.
– Здравей.
– Скучно ми е.
Той се ухили.
– Животът в малкия град не е всичко, за което се говори?
– Това грешка ли беше?
– Не знам. Може би ще му дадеш един-два месеца, преди да се откажеш.
– Да – промълвих аз. – Как си?
– Добре. Зает съм.
– Бих убил да съм зает. – Да бъда толкова погълнат от работата, че да не се фиксирам върху съседката си.
– Бих убил за една ваканция – промълви той. – Мислех да резервирам пътуване. На някое тропическо място. Отдавна не съм прекарвал седмица на плажа. Алкохол. Жени. Рай.
– Чакай. Мислех, че се срещаш с онова момиче, как се казваше? Джени?
– Не. Просто се чукахме. Захвърлих я преди няколко седмици.
– А. – Време е да насоча разговора обратно към работата.
Обичах Ноа, но не бях в настроение за обобщаване на последните му сексуални ескапади. Той изглеждаше добре – все пак беше мой брат. А Ноа в момента прегръщаше живота си на млад, свободен, начинаещ адвокат с разполагаем доход и усмивка, която сваля чорапогащници.
– По какво работиш? – Попитах. – Позволявам си да живея чрез теб.
– Ами, току-що ми възложиха едно дело за клевета. Твоята специалност. Макар че не е голямо дело. Нищо подобно на това, което би поел.
– Как се чувстваш по този повод?
– Още не съм сигурен – каза той. – Но може да те потърся за съвет, след като навляза в детайлите.
– Аз съм тук. – Винаги. За моя полубрат бих направила почти всичко.
Мама се шегуваше, че денят, в който двамата с татко са довели Ноа у дома от болницата, е бил денят, в който съм си създал втора сянка.
Когато бяхме деца, той ме копираше в почти всички неща – от прическата до дрехите ми. Моите хобита бяха негови хобита. Когато ми се обади, за да ми каже, че обмисля да учи право, никой от нас не беше изненадан.
Може би причината беше разликата във възрастта от шест години, но подражанието никога не ме беше притеснявало. Ноа беше мой. Той ме беше приел, както аз него. Точно както баща ми ме беше поискал, въпреки че Ноа беше единственото му биологично дете.
Бяхме братя, независимо от това колко кръв сме имали.
– Тази сутрин се сблъсках с Боби във фитнеса – каза Ноа. – Говорихме за това, че ще ти дойде на гости това лято.
– Да. – Не само че с удоволствие бих приел разсейването, но и ми липсваха познати лица. – Просто избери дата. Не е като да ми се случва нещо друго.
Ноа се ухили.
– По-добре да се върна на работа.
– Хвалипръцко – промълвих с усмивка. – Довиждане.
– Ще се видим.
В момента, в който разговорът приключи, извадих името на Боби.
– Здравей – отговори той. – Как е Монтана?
– Не. Как си?
– Зает.
Всички бяха шибано заети. Ревността беше гадна кучка.
– Току-що говорих по телефона с Ноа.
– Да, ще дойдем да те видим това лято.
– Колкото по-скоро, толкова по-добре.
– Ооо. Вече ти липсвам? Искаш ли по-късно да ти изпратя селфи, за да го използваш като тапет на телефона си?
Засмях се.
– Само че без снимки на пишки.
С Боби се запознахме още през първата година на обучението ни в университета и оттогава останахме близки. Той беше поел по различен път в кариерата си, предпочитайки наказателните дела пред гражданските. Работеше в офиса на окръжния прокурор и предвид отдадеността му да наказва мръсниците на Сан Франциско, подозирах, че някой ден ще облече съдийска мантия. Човекът работеше без прекъсване.
На вратата на кабинета ми се почука, затова отместих телефона от устата си.
– Да?
Гертруда я отвори достатъчно, за да ми махне с ръка.
– Има някой, който иска да се види с теб.
Клиент.
Слава богу.
– По-добре да те оставя да работиш – казах на Боби. – Направи ми услуга и се отбивай при Ноа от време на време? Притеснявам се, че сега, когато съм в Монтана, той няма достатъчно добро влияние наоколо, добре?
Той се засмя.
– Ще направя всичко възможно, Тач.
– Ще се видим. – Приключих разговора и се изправих, като изгладих предната част на ризата си, след което излязох от офиса.
Гертруда стоеше до бюрото си, вперила поглед в нашия клиент.
Не, не клиент.
Едно дете.
Тийнейджърка.
Момичето крачеше из чакалнята, скръстило ръце на гърдите си, а очите му бяха вперени в пода. През двете ѝ рамене беше преметната раница, която се напъваше по шевовете. Палтото ѝ беше тъмнолилаво, в същия цвят като изтърканите ѝ и избледнели обувки за тенис.
Може би момичето искаше да си намери работа. Или дарение за събиране на средства. Или да бъде еманципирана. Това би било забавно.
– Здравейте. – Пристъпих с протегната ръка. – Аз съм Ронан Тачър.
Момичето спря да се разхожда, очите ѝ се спряха първо на ръката ми, после се вдигнаха към лицето ми.
– Вие сте адвокат?
– Последния път, когато проверих да. – Оставих ръката си протегната за още един миг в очакване тя да я стисне. Но очевидно тя нямаше намерение да разтвори ръце, затова пуснах ръката си настрани.
– Мога ли да ви помогна с нещо?
– Колко струваш?
– Ами, това зависи от това какво искате. Обикновено фактурирам на клиентите си почасово.
– Каква е почасовата ви ставка?
Това момиче, с черна коса и зелени очи, имаше главоболие, изписано на младото си лице.
– Вижте, госпожице… – Изчаках.
И не получих нищо.
Никакво име. Само мълчание.
– Как се казвате? – Изрекох думите бавно, като акцентирах върху всяка сричка.
– О, хм, Ембър Скот.
– Ембър. – Усмихнах се добродушно до нея. – Пишеш доклад или нещо подобно? Опитваш се да решиш дали искаш да станеш адвокат, когато пораснеш? С удоволствие бих ти помогнал, но съм много зает и…
– Не, не е. – Гертруда се върна на стола си, като ме погледна многозначително. Или щях да отговоря на въпросите на това момиче, или щеше да превърне живота ми в ад.
– Полезно, Герти. Благодаря – измърморих аз и махнах с ръка във въздуха. – Добре. Задайте въпросите си, мис Скот.
Ембър погледна между мен и Гертруда, след което преглътна трудно.
– Каква е часовата ви ставка?
– Двеста и петдесет долара.
Очите ѝ се изцъклиха, докато челюстта ѝ се удари в пода.
По дяволите, това беше отстъпка. Когато работех в Калифорния, взимах по петстотин на час. Но като се има предвид, че не се нуждаех точно от тези пари, а разходите за живот в Монтана бяха значително по-малки, отколкото в Сан Франциско, реших да сключа сделка с общността на Каламати.
– Има ли още нещо? – Попитах Ембър.
Устата ѝ все още висеше отворена.
– Добре, добре. Приятно ми е да се запознаем, Ембър. – Не си направих труда да стисна ръката за сбогом. Но преди да успея да се оттегля към кабинета си, две ръце, по-силни, отколкото очаквах, се вкопчиха в лакътя ми и ме задържаха на място.
– Трябва да съдя някого.
Освободих ръката си от хватката ѝ и забих юмруци в страните си.
– На колко години сте?
– Осемнайсет.
– Малко млада, за да започнеш да съдиш хора, не мислиш ли?
– Това е важно. – Тя си пое дълго дъх, след което се изправи по-високо, раменете ѝ бяха притиснати назад, сякаш се готвеше да ми направи рецитал. – Бих искала да съдя учителката си. Тя иска да съсипе живота ми.
Да, определено започваше да ме боли глава.
– Ембър, виж. Ти си в гимназията. Децата на твоята възраст са склонни към театралничене и преувеличаване. Няма да съдя учителката ти. Това звучи като нещо, което трябва да разгледаш с директора.
– Вече го направих! – Гласът на Ембър се извиси почти до писък, достатъчно силен, за да ме накара да се размърдам.
– Кой е твоят учител, скъпа? – Попита Гертруда.
Брадата на Ембър започна да трепери.
– Ларк Хейл.

Назад към част 5                                                                      Напред към част 7

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!