Проем
В сънищата си видях един град да пада в морето. Чух виковете на хиляди хора. Това беше хор, могъщ като вятъра и вълните, всички тези гласове на умиращите. Видях пламъци, които засенчваха небесните лампи. И целият свят се разтърси.
Събудих се в тъмното, без да мога да напусна ковчега в подземието, в което спях, от страх, че залязващото слънце ще изгори младите.
Сега държах корена на голямата вампирска лоза, на която някога бях само поредното екзотично цвете. И ако ме порежеха, накълцат или изгорят, всички останали вампири по лозата щяха да познаят болката.
Щеше ли да пострада самият корен? Коренът мисли и чувства и говори, когато иска да говори. И коренът винаги е страдал. Едва постепенно го осъзнах – колко дълбоко е било страданието на корена.
Без да мърдам устни, го попитах:
„Амел, какъв беше този град? Откъде дойде този сън?“
Той не ми даде никакъв отговор. Но знаех, че той е там. Усещах топлия натиск отзад на врата си, който винаги означаваше, че е там. Той не беше тръгнал по многобройните клони на голямата лоза, за да сънува с друг.
Отново видях умиращия град. Мога да се закълна, че чух гласа му да вика, когато градът се разпадна.
„Амел, какво означава това? Какъв е този град?“
Лежахме заедно в тъмното в продължение на един час. Едва тогава щеше да е безопасно за мен да отхвърля капака на ковчега и да изляза от криптата, за да видя небето отвъд прозорците, пълно с безопасни и мънички звезди. Никога не съм се утешавал много със звездите, макар да ни наричаха деца на луната и звездите.
Ние сме вампирите на света и съм ни наричал с много такива имена.
„Амел, отговори ми.“
Аромат на сатен, старо дърво. Харесвам изпитани и достолепни неща, ковчези, подплатени за съня на мъртвите. И близкият топъл въздух около мен. Защо един вампир да не обича такива неща? Това е моето мраморно хранилище, моето място, моите свещи. Това е криптата под моя замък, моят дом.
Струваше ми се, че го чувам да въздиша.
„Значи си го видял и си го сънувал.“
„Не сънувам, когато ти го правиш!“ – Отвърна той. Беше се разсърдил. „Аз не съм затворен тук, докато ти спиш. Отивам там, където искам.“ Вярно ли беше това?
Но той го беше видял и сега виждах града, който отново проблясваше ярко в самата среда на разрухата си. Изведнъж това беше по-ужасно, отколкото можех да понеса. Сякаш виждах безбройните души на мъртвите, освободени от телата им, да се издигат в пара.
Той го виждаше. Знаех, че вижда. И той го беше видял, когато го сънувах.
След известно време той ми каза истината. Бях опознал тона на тайния му глас, когато признаваше истината.
„Не знам какво е това“, каза той. „Не знам какво означава.“ Отново неговата въздишка. „Не искам да го виждам.“
Следващата вечер и нощта след това той щеше да каже същото.
И когато си спомням за тези сънища, се чудя колко дълго можеше да продължим, без да разберем нищо от това.
Дали щяхме да сме по-добре, ако никога не бяхме открили значението на видяното?
Щеше ли да има значение?
Всичко се е променило за нас и все пак нищо не се е променило, а звездите зад прозорците на моя замък на хълма не ни признават нищо. Но тогава звездите никога не го правят, нали? Съдбата на съществата е да разчитат моделите в звездите, да им дават имена, да ценят бавно променящите им се позиции и групи. Но звездите никога не казват и дума.
Той казваше истината, когато казваше, че не знае. Но сънят бе засегнал струната на страха в сърцето му. И колкото повече сънуваше онзи град, който падаше в морето, толкова по-сигурен беше, че чувах плача му.
И в сънищата, и в будните часове аз и той бяхме свързани както никой друг. Аз го обичах и той ме обичаше. И тогава знаех, както знам и сега, че любовта е единствената защита, която имаме срещу студената безсмислица около нас – Дивата градина с нейните викове и песни, и морето, вечното море, готово както винаги да погълне всички кули, създадени някога от човешките същества, за да достигнат небето. Любовта всичко понася, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява – казва апостолът.
– „А най-голямото от тях е любовта…“
Повярвах в това и вярвам в старата заповед на поета-светец, писал стотици години след Апостола:
– „Обичай и прави каквото искаш“.
Назад към част 3 Напред към част 5
