„Мълчанието е начинът, по който оцелях“
ГЛАВА 10
УЕСТ
Този път тя не беше прошепнала. Сладкият южняшки тембър в гласа ѝ беше прекрасен. Не беше високопарен, а само малко по-дълбок.
Думите, които беше изрекла, бяха толкова невероятно откровени, че ме болеше, като си помислех, че всяка вечер преживява нещо подобно. Не знаех какво да ѝ кажа. Баща ми умираше от рак. Това ме разкъсваше на парчета. Но тя беше видяла как баща ѝ убива майка ѝ. Подобна жестокост надхвърляше всичко, което можех да си представя.
Тя затвори плътно очи и си пое дълбоко дъх. Наблюдавах я внимателно, без да мога да откъсна поглед от нея. Страхувах се, че ще се премести или ще изчезне. А аз имах нужда от нея. Поне сега имах нужда от някой, който да познава болката ми. Някой, който да я разбере.
– Тя никога не те напуска. … болката – каза тя, когато отвори очи, за да ме погледне. – Но се научаваш да живееш и се научаваш да се справяш със загубата. Правиш това, което трябва, за да оцелееш.
Сега вече разбирах. Защо не говореше… защо оставаше безмълвна. Ставаше дума за това, че не искаше да преживее отново този момент. Да не говори и да не се смее. Просто да остане насаме със себе си. Досега. С мен.
– Говориш с мен. Защо с мен?
Погледът ѝ се премести през рамото ми и видях скръбта в очите ѝ.
– Защото имаш нужда от мен. Имаш нужда да знаеш, че някой друг е преживял болка като твоята.
Направих крачка към нея.
– Когато загуби майка си, имаше ли някой до теб? – Попитах, надявайки се, че ще каже „да“. Не ми харесваше идеята тя да се бори сама с този ужас.
Тя погледна назад към мен.
– Не. Никой не ме разбра. Никой не видя това, което направих. Никой не е преживял това, което аз преживях. Щях да поговоря с тях. Но нямаше кой да ме разбере. Мълчанието е начинът, по който оцелях.
Аз също мълчах. Само че не по начина, по който го правеше тя. Пазех болестта на баща ми в тайна. Не канех приятели на гости и не им казвах какво се случва. Миналата година, когато организирах парти в дома си седмица след пролетната подготовка, баща ми все още беше добре. След това това лято нещата започнаха да се влошават. През последните три седмици нещата ставаха все по-зле.
В крайна сметка всички щяха да разберат, знаех това. Това не беше тайна, която можех да запазя завинаги. Но не исках да им казвам. Не исках да видя съчувствието в очите им. Не исках да се опитват да ме утешават, когато не разбираха.
– Маги! – Гласът на Брейди прозвуча в тъмнината. Видях как Маги се напрегна и ми се усмихна леко, преди да слезе от пикапа и да се насочи към гласа на братовчед си. Тя не искаше той да ме хване тук с нея.
Но аз не бях готов да я видя да си тръгва.
През целия уикенд ми се струваше, че мисля за Маги. Когато татко се влошаваше, си напомнях, че съм достатъчно силен, за да се справя с това. Щях да бъда до майка ми. Вече не бях уплашено малко момче. Ако Маги можеше да преживее това, което беше видяла, аз трябваше да се държа мъжки и да бъда това, от което се нуждаеше баща ми.
В понеделник сутринта оставих майка си притисната до крехкото тяло на баща ми и тръгнах към училище с мисълта за Маги. Гласът ѝ беше в главата ми и ми напомняше, че болката е нещо, с което трябва да се науча да се справям. Трябваше да се справя с кошмара, който преживявах. Тя беше жив пример за това, че мога да го направя.
Виждайки я да стои пред шкафчето до моето, изпитах облекчение. Имах нужда да я видя. Бяхме говорили само десет минути, а вече се бях привързал към нея. Тя ме разбираше. Не бях осъзнал колко силно се нуждаех от това. Някой, който да ме разбира.
– Добро утро – казах, когато застанах до нея и отворих шкафчето си.
Тя ме погледна и се усмихна. Но нищо повече. Без думи. Никакъв плавен, топъл глас, който да ме успокои. Само една малка усмивка. Майната му. Исках да я чуя да говори.
– Няма ли да говориш с мен? – Попитах, като все още я наблюдавах, в случай че прошепне и аз го пропусна.
Тя насочи вниманието си обратно към шкафчето си и извади тетрадка, след което я затвори, преди да ме погледне обратно. За миг си помислих, че ще говори, но тя просто поклати глава и си тръгна. Остави ме там.
През целия уикенд се бях съсредоточил върху думите и гласа ѝ, за да преодолея демоните си и да се изправя срещу тях. А тя се държи така, сякаш никога не сме говорили. Сякаш не знае тайните ми. Сякаш аз не знам нейните.
Глупости.
Грабнах учебниците си за първия час и затръшнах шкафчето, а после тръгнах след нея. Точно преди да стигна до нея, една ръка се уви около ръката ми. Освободих я и се обърнах, за да погледна Брейди. Той не изглеждаше щастлив.
– Ще преследваш Маги ли?
Можех да излъжа, но това беше безсмислено.
– Да – отвърнах аз.
– Не и ти – изръмжа той. – Защо, по дяволите, не можете да я оставите на мира? Тя е няма. Видяла е неща, които никой от нас не може да проумее, и не е играчка за вас. Така че си намерете някой друг, когото да преследвате. Братовчедка ми е забранена. Ограничения.
Не можех да му обясня, че просто искам да говоря с нея отново. Той нямаше представа, че тя е говорила с мен. Тя не беше говорила с никой друг. Беше говорила само с мен.
Но дори и да не искаше да говори повече с мен, аз не исках да стоя далеч от нея. Маги ме накара да се почувствам по-силен. Тя ми напомняше, че не съм сам на този свят. Че и други са преминали през това. Че мога да бъда това, от което майка ми се нуждаеше… това, което баща ми се нуждаеше да бъда.
– Добре. Както и да е. Нямам време за тези глупости – отвърнах, преди да тръгна в другата посока.
Изневиделица пред мен застана Рейли.
– Не си се обаждал през целия уикенд – каза тя, като изпъна долната си устна и се нацупи.
Не ѝ се бях обадил, защото нямах нужда да ме разсейва.
– Изглеждаше така, сякаш си се преместила в петък вечер – отвърнах аз, избутах се покрай нея и тръгнах към класа си.
– Опитах се да те накарам да ревнуваш. Отново ме изостави, Уест. Ти никога не мислиш за мен. Просто ме оставяш.
Беше права, че не мислех за нея. Тя заслужаваше повече. Не бях в състояние да бъда това, което Рейли заслужаваше. В началото бях привлечен от нея. Тя беше забавна и вълнуваща и не мислех за лечението на баща ми, когато бяхме заедно. Но това беше продължило само малко. Скоро се превърна само в секс. Използвах я, за да забравя за момент. Чувствах се виновен за това, но тя изглеждаше доволна от нещата. Харесваше и да бъде моя приятелка.
Това, което знаех сега, беше, че тя заслужаваше повече, отколкото бях в състояние да ѝ дам. Беше време да я освободя и да я пусна да си намери човек, който да я направи щастлива. Всичко, което правихме, беше да се караме.
– Тогава аз не съм човекът за теб. Никога няма да се сетя да те проверя, Рей. Никога няма да мисля за теб. Това не съм аз. Аз не правя това. Затова си намери човек, който го прави. Аз със сигурност не мога да те направя щастлива.
Погледът в очите ѝ не беше разбито сърце. Ние не бяхме влюбени. Въпреки че обичаше често да ми казва, че ме обича, знаех, че не е така. Кой би могъл да обича един задник?
– Обичам те – каза тя, сякаш беше прочела мислите ми.
Поклатих глава.
– Не, Рей, не ме обичаш. Аз не съм обичан. Нека да спрем с това. Ти просто се нараняваш с мен и това никога няма да се промени. Така че този път наистина е свършено. Отиди и си намери човек, който може да бъде това, от което се нуждаеш. Заслужаваш го. Аз не мога да бъда този човек. Не и за теб. Не и за никого.
Не я изчаках да отговори, преди да се обърна и да вляза в първия час.
Когато седнах, осъзнах, че думите, които току-що бях казал на Рейли, бяха истина. Не можех да се сърдя на Брейди, че е защитил Маги от мен. Но може би той щеше да ни позволи да бъдем приятели. Просто сега имах нужда от шибан приятел. Не приятелка. Как можех да му обясня това?
Назад към част 10 Напред към част 12