„В такива моменти се радвах, че от мен не се очаква да кажа нищо“
ГЛАВА 11
МАГИ
Влязох в кафенето. Бях решила да не гладувам по време на обяда в библиотеката. След една седмица в училище се чувствах по-сигурна. Сякаш знаех как работят нещата и какво да очаквам. Вече нямах усещането, че всички погледи са насочени към мен.
Е, това не беше точно цялата истина. Истината беше, че исках да видя Уест. От сутринта той не беше ходил до шкафчето си и когато го подминах в коридора, той ме погледна през пръсти. Разбира се, не бях говорила тази сутрин, но не бях сигурна, че мога да го направя. Дали щях да се срина, ако не се опитвах да му помогна? Може би говоренето работеше само когато той имаше нужда да говори. Може би болката на Уест беше тази, която задейства способността ми да говоря, без да губя контрол.
В дните след смъртта на майка ми бях седнала в ъгъла и крещях, когато някой се приближаваше до мен. Знаех, че това, което правя, е лудост, но не можех да се спра. Беше ме погълнал безпомощен страх. Бях в такава агония, че не можех да разговарям с никого и не можех да понеса някой да се доближи до мен.
Когато най-накрая успях да се измъкна от ъгъла и да спра да преживявам кошмара отново и отново в главата си, успях да функционирам. Но все още не можех да говоря. Това беше единственото нещо, което ме спаси. Можех да се справя, ако не чувах звука на гласа си.
– И така, за тази среща, която обсъждахме на митинга?
Обърнах се от мястото си на опашката за храна и видях Чарли да ми се усмихва.
– Потърсих те след мача в петък вечер, но не те намерих никъде.
Да, защото леля ми и чичо ми ме изпратиха с Брейди.
– Тъй като в момента нямаш бележник, аз ще направя всичко възможно да говоря – продължи той. – Мислех си, че в събота може да отидем до Нешвил за един ден. Това е само на час път с кола. Там има едно отлично място, където обичам да ям, а после имам билети за Grand Ole Opry същата вечер. Там ще бъде Диъркс Бентли.
Нямах представа кой е Диъркс Бентли, но знаех какво е Grand Ole Opry. Бях сигурна, че всички в Юга знаят какво е това. Но цял ден с Чарли… в Нешвил? Не бях сигурна, че леля ми и чичо ми ще се съгласят с това.
– Просто помисли за това. Обещавам, че ще се забавляваме. И аз говоря достатъчно и за двама ни.
Започнах да се усмихвам, когато погледът ми се спря на човек, който гледаше директно към мен. Уест.
Той седеше на масата, на която седеше Брейди, заедно с останалите футболисти. На всички тях им беше позволено да дойдат по-рано и да получат подносите си, за да могат да си тръгнат по-рано и да се отправят към зградата на игрището.
– Познаваш ли Уест Ашби? Е, да, сигурно знаеш, като се има предвид, че е най-добрият приятел на братовчед ти.
Откъснах поглед от този на Уест и се придвижих напред, както се движеше опашката. Бях дошла да го видя, а той беше там. Гледаше право към мен. Сега вече не бях невидима за него. Може би ми беше простил, че не говорих тази сутрин.
– Седиш ли с някого? – Попита Чарли.
Поклатих глава.
– Искаш ли да ми правиш компания?
Замислих се върху това. Чарли беше приятен човек и нямаше нищо против факта, че нямаше да говоря с него. Кимнах.
Това предизвика усмивка от негова страна.
– Страхотно – отговори той.
И двамата взехме подносите си, след като избрахме това, което искахме, и аз оставих Чарли да ни води. Нямах представа къде да отида да седна. За щастие, той имаше маса, на която винаги сядаше, а там имаше още няколко души, които го поздравиха, когато се приближихме. Изглежда, че щях да се запозная с приятелите на Чарли.
– Здравейте, хора, това е Маги. Маги, това е Шейн. – Той посочи една червенокоса жена с много лунички и чифт много големи очила. – Мей. – Мей беше брюнетка с къса къдрава коса и принудителна усмивка. Тя не беше щастлива, че съм тук – не беше нужно да казва нищо, за да разбера това; то се виждаше по цялото ѝ лице. – Дик – да, сериозно, това е името му. Майка му го мрази. – Тъмнокосият ми се усмихна и можех да кажа, че е любопитен. Светлината в зелените му очи говореше, че намира нещо за забавно.
– С Маги се запознахме на митинга в петък и в момента се опитвам да я убедя да дойде с мен в Нешвил в събота.
Раменете на Мей се отдръпнаха назад и в очите ѝ се появи огън.
– Ти ще я водиш на среща с Диъркс Бентли? – Попита тя, звучейки напълно ужасена.
– О, момче – каза Дик с кикот.
Чарли напълно игнорира реакцията ѝ. Усмивката му остана на мястото си, докато сядаше, след което ми кимна да седна до него.
– Разбира се, че да. Ще и хареса – беше отговорът му.
Шейн се ухили, докато отпиваше от млякото си. Изглеждаше, че и на Шейн, и на Дик им беше трудно да се държат сериозно. Но Чарли продължаваше да не обръща внимание на всичко това.
– О-о-о – каза Дик, като пусна сандвича си на подноса. Очите му се разшириха.
– Какво? – Попита Чарли, докато се обръщах, за да видя какво гледа Дик.
Брейди.
Той гледаше Брейди. Защото Брейди идваше насам. И той не изглеждаше щастлив. Таблата му беше здраво стисната, а стискането на челюстта му трудно можеше да се пропусне.
– Маги – каза Брейди, когато седна на празната седалка вдясно от мен.
Аз просто го погледнах. Какво правеше той?
– Има още един – прошепна Шейн и аз отместих поглед от Брейди, за да видя как Уест върви към нас. Той ме наблюдаваше внимателно и също изглеждаше недоволен.
Когато подносът му гръмна шумно на масата, всички освен Брейди подскочиха.
– Какво правиш? – Попита го Брейди, когато Уест зае мястото срещу Брейди.
– Същото, което правиш и ти – отвърна той, после обърна поглед към мен за секунда, преди да погледне Чарли.
– Уверявам се, че братовчедка ми е добре – отвърна Брейди.
Уест премести погледа си обратно към мен. Той омекна.
– И аз.
Брейди измърмори ругатня, а Уест само се усмихна, като взе бургера си и отхапа. Бях свикнала Брейди да е малко свръхпротективен, но Уест? Не разбирах защо е тук. Защото бяхме говорили? Дали това, че се отвори пред мен и че наистина заговорих, го накара да се чувства така, сякаш трябва да се грижи за мен? Не се нуждаех от никой от тях, за да ме пази. Особено от човек като Чарли.
– Чудесно. Сега имаш отбора на мажоретките тук – измърмори Мей.
Брейди и Уест игнорираха коментара ѝ.
– И така, какво ще кажете за този мач в петък вечер, а? – Каза Дик с нервна усмивка.
Брейди вдигна глава, за да хвърли към Дик раздразнен поглед, преди да се върне към храната си.
– Не мисля, че са дошли да говорят с нас – прошепна Шейн силно.
В продължение на няколко мига никой не каза нищо. Неловкото мълчание беше нещо, с което бях свикнал. Но точно сега много ми се искаше Чарли да е бъбрив.
– Била ли си някога в Grand Ole Opry? – Попита ме Чарли.
Започнах да клатя глава, когато Брейди се изказа.
– Не. Не е била.
Погледнах към братовчед ми, който ядеше храната си, сякаш беше ядосан на нея.
– О, добре. Ще ти хареса – каза Чарли весело. Той изобщо не изглеждаше засегнат от грубото поведение на Брейди.
– Все още не мога да повярвам, че ще я заведеш. Едва ли я познаваш. Знаеш, че от цяла вечност умирам да видя концерт на Диъркс Бентли – каза Мей, звучейки засегната.
Чарли ме погледна и аз видях разочарованието в очите му. Той не искаше да разочарова Мей. Защо тогава ме беше попитал? Не трябваше да ходя.
– Тя няма да отиде с теб. Никъде – каза Брейди с не толкова веселия си тон.
В такива моменти се радвах, че от мен не се очаква да кажа нищо.
Назад към част 11 Напред към част 13