Аби Глайнс – Полеви партита – До петък вечер – книга 1 – част 31

„Нямаше да я загубя“

ГЛАВА 30
УЕСТ

Исках просто да я поправя. Да направя първата и целувка нещо специално. Не исках онази целувка, която бях взел, докато ме болеше, да бъде нейната първа шибана целувка. Просто исках да и дам това, което заслужаваше. Но, по дяволите, вкусът ѝ беше дори по-добър, отколкото си спомнях. Тялото ѝ трябваше да бъде обожавано. То се оформяше толкова перфектно под ръцете ми. И сладките и звуци. Бог да ми помогне, исках още от това. От нея.
Майната му.
Не исках да го правя. Това, което имахме, беше нещо повече от това. Повече от сексуално привличане. Повече от нещо евтино. Беше по-дълбоко и аз не можех да го загубя. Ако имах нещо повече с нея, щях да го объркам и щях да я загубя. Но не можех да загубя Маги. Бих направил всичко, за да я задържа. Включително и да не взема повече от тази уста, която в момента беше подута и влажна от целувката ми.
– Уест? – Прошепна тя. Чух притеснението в гласа ѝ.
Принудих ръцете си да я пуснат.
– Това… така трябваше да бъде – казах, като се принудих да я погледна, но не я хванах отново.
Маги докосна устните си с върховете на пръстите си и, кълна се в Бога, коленете ми леко се подкосиха. Тя трябваше да спре да прави секси глупости.
Очите ѝ ме изучаваха. Умилителният, оцъклен поглед, който имаха, когато за първи път се отдалечих от нея, се превръщаше в нещо друго. Бях я объркал. По дяволите.
– Исках първата ти целувка да е специална, Маги. Това беше всичко – казах, чувайки лъжата в собствения си глас.
Ръката ѝ се отпусна настрани, а погледът ѝ падна на земята.
– Беше. И двете. По различни начини – каза тя, без да ме погледне.
Дали беше наранена? Защо не ме поглежда?
– Добре ли си? Направих ли нещо, което не трябваше да правя? Не ми се сърди. Не исках да те разстроя.
Тя вдигна поглед и ме дари с усмивка, която не срещна очите ѝ. В нея имаше тъга.
– Ти не си направил нищо лошо. Аз не съм разстроена. Просто съм изненадана. Но не и разстроена… Благодаря ти.
Не говорихме повече за това. Заведох ни обратно към пикапа и Маги седна до мен, докато гледахме към града. Поговорихме малко, но не много. Това беше всичко, от което се нуждаех. Да я имам тук с мен. Когато бях сам, си позволявах да си спомням как се чувстваше в ръцете ми. Какъв вкус имаше и звуците, които издаваше и които ме побъркваха. Но засега бях просто благодарен, че я имам до себе си.
Около три часа сутринта заведох Маги безопасно в стаята ѝ, преди да се прибера вкъщи. Мама спеше спокойно. Бях сигурен, че хапчето е помогнало. Мислех да си взема душ, но помирисах ризата си. Усетих слабия аромат на ванилия. Реших, че няма да взема душ и дори няма да се преобличам.
Влезнах в леглото и заспах, мислейки за Маги. Придържах се към спомените за тази целувка, за да задържа другите спомени. Все още не бях готов да се изправя пред тях.
Следващият ден беше изпълнен с работа, помагах на мама да организира погребението. Татко беше оставил няколко молби за погребението си. Беше ми трудно да чета хартията, където ги беше записал. Няколко пъти посягах към телефона си, исках да чуя гласа на Маги. Но така и не набрах номера.
Днес трябваше да бъда силен за майка си. Не можех да продължавам да търся Маги.
Да се уверя, че майка ми яде и спи, отнемаше цялото ми внимание, докато отварях вратата и приемах храната, която хората от града носеха. Не знаех къде си мислеха, че ще сложим всичко това. Имахме повече храна, отколкото място. Напълних фризера и хладилника. Сега нещата просто седяха на бара. Последната торта, която беше пристигнала, просто я сложих на масата.
Защо си мислеха, че храната ще помогне? Да накараш майка ми да яде беше достатъчно трудно. Със сигурност не можех да ям всичко това сам.
Погребението беше насрочено за три дни след смъртта на татко. Справянето с приготовленията, телефонните обаждания и майка ми ми пречеха да говоря с Маги повече от час през последните няколко нощи. Тази седмица не бях ходил на училище и не направих грешката да отида да я взема. В момента бях толкова емоционален, че не можех да бъда сигурен, че няма да я целуна отново. Да я придърпам по-близо. Нуждата ми от нея се променяше и нарастваше, а аз се страхувах от това. Не вярвах на себе си, че ще успея да задълбоча нещата с нея и няма да се объркам. Винаги съм се обърквал.
Нямаше да я загубя.

Назад към част 30                                                      Напред към част  32

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!