Аби Глайнс – Полеви партита – Загуба на полето – Книга 4 – Част 17

„Това не беше Дисниленд“

ГЛАВА 15

ТАЛУЛА

Нали знаете онези мечти, които имате от години… онези, които знаете, че няма да се сбъднат, но ви помагат да преживеете деня? Такива, каквито не трябваше да имам за Неш. Вълнението, което не трябваше да изпитвам, но го изпитвах. Вместо да се страхувам от срещата си с Неш, аз бях в състояние на замаяност. Единственото, което можех да направя, беше да се усмихвам, да изпитвам копнеж. Истината беше, че беше трудно да се изключат годините на тези мечти. Да ги забравя. Тези малки фантазии бяха това, което ме крепеше, когато никой не ми говореше в коридорите. Когато чувах момичетата да се кикотят за теглото или облеклото ми. Те бяха моето бягство.
Но нито веднъж, докато бях в малкия си балон на въображението, не повярвах, че това ще се сбъдне. Знаех, че това е просто една мечта. И това не беше Дисниленд. Мечтите не се сбъдват. Това беше гимназията и беше гадно. Да живея в главата си и в копнежните си мисли беше добре, тъй като имах твърда представа за реалността.
През последните три часа бях сменила дрехите си седем пъти. Измих косата си и я разресах три пъти и трябваше да се боря с желанието да изгриза всичките си нокти. Не да ги гриза. Да изгриза тези лоши момчета напълно до кожата. Бях нервна развалина. В главата ми не беше така. Бях очарователна и прекрасна. Дрехите ми бяха перфектни. Бях уверена и изпълнена със самочувствие. Но тук, в реалния свят, имах чувството, че ще повърна.
Момичетата не можеха да изживеят мечтите си. Това се случваше само в кичозните филми, които изобщо не изобразяваха правилно гимназията. Например, ако едно момиче носи дизайнерска пола, която показва дупето му, когато върви, и циците ѝ висят от ризата, докато на корема ѝ проблясва кожа, значи не е в истинска гимназия. Това може да се случи само в страната на телевизията. Също както само в телевизионната земя влюбеното момиче, което е далеч от нейната лига, я канят на среща.
Но аз бях тук. Подготвях се за среща с Неш Лий. Когато той ме покани, трябваше да се съсредоточа, за да не се хвана за колата, за да се подкрепя. Коленете ми олекнаха, стомахът ми така се завърза на възли, че ми се струваше, че трябва да се прегъна в кръста, и не можех да си спомня как да използвам думите. За щастие пристигна господин Дейс и ме извади от шока. Даде ми миг, за да преработя всичко това. Дължах му го за перфектния момент.
Аса ме беше завел на партито на полето, Райкър флиртуваше с мен, другите момчета ми намигаха и ми се усмихваха в коридорите – всичко беше наред. Бях се адаптирала към това, че вече не ме пренебрегват. Това все още ме изненадваше, но не бях припаднала от него. Бях толкова ядосана на Неш, че се бях качила на тази омраза и предположих, че ще съм имунизирана срещу него. Или поне щях да мога да съсредоточавам енергията си към него по различен начин. Но тогава той се извини. Това не беше достатъчно. Това извинение. Но глупавото ми сърце усети нещо. Защо ми беше толкова трудно да продължавам да го мразя? Той ме беше наранил. Беше жесток.
Истината беше, че дълбоко в себе си му бях простила. Просто не исках да го направя. Имаше щети, които той беше причинил. Дори и да караше сърцето ми да трепти, той не трябваше да знае. Той не заслужаваше да знае.
Не ме интересуваше дали куца. Не ме интересуваше дали играе футбол. Не ме интересуваше, ако започне да седи в библиотеката, за да чете по време на обяд, и се превърне в отшелник. Нито едно от тези неща нямаше да промени чувствата ми към него. Никога не ме е привличала неговата популярност. Беше сърцето му. Той беше добър, когато другите не го правеха. Обичах го мълчаливо. Смехът му при думите на Райкър обаче все още звучеше в паметта ми.
– Реши ли вече как да се облечеш? – Попита мама от отворената врата на спалнята ми. Обърнах се и я видях с чаша червено вино в ръце и усмивка на лицето. Беше прекалено развълнувана от това. Знаеше чувствата ми към Неш. Беше трудно да ги скрия от единствения си приятел в живота. Тя беше моята майка. Тя ме поправяше, очакваше най-доброто от мен и не ми позволяваше да се измъкна, ако и отвръщах или се държах неуважително. Тя беше и най-добрата ми приятелка.
– Мисля – отвърнах аз, като протегнах ръце и се завъртях в кръг. След като бях изпробвала всичко ново в гардероба си, се бях върнала към първото нещо, което бях извадила. Синя дънкова пола, която стигаше до средата на бедрото, и тениска, която беше купена с износен вид и изрязан триъгълник на гърдите, придаващ ѝ V-образна форма, но запазващ деколтето там. Избледнялото синьо караше очите ми да изпъкват, а думата „Мечтател“ отпред беше перфектна. Особено за тази вечер. Посочих към ботушите си. – Избирам между тези и обувките. Помислих си, че ботушите може да са по-лесни, ако се окажем на партито на полето.
Мама приличаше на замаяна тийнейджърка с усмивката си.
– Определено ботушите. Подхождат идеално на тази визия. Много остри, секси, небрежни. Харесва ми. Може би ще ги открадна.
Поклатих глава.
– Не. Няма да носиш това.
Тя сложи ръка на тесния си хълбок и свъси вежди към мен.
– Искаш да кажеш, че съм твърде стара, за да нося това?
– Не, но ще изглеждаш по-добре в тях. Не е нужно майка ми да ме превъзхожда – отвърнах честно.
Това не ѝ хареса. Усмивката ѝ се превърна в гримаса.
– Ти се шегуваш с мен, нали? Талула, скъпа, ти си зашеметяваща. Млада и красива отвътре и отвън. Винаги си била такава. Без значение какъв е размерът ти, ти си красавица, която се оказва и най-добрата част от мен. Ти си единственото ми голямо постижение в живота. Ти си това, с което се гордея най-много на този свят. Никога не вярвай, че си по-малко от тях. Дръж главата си високо.
Вдигнах ръка, за да я спра, иначе тя щеше да продължи, а аз никога нямаше да бъда готова навреме.
– Мамо, добре. Знам, че ме обичаш. Не трябваше да казвам това. Можеш да носиш всички мои дрехи. Така или иначе всички винаги ни бъркат със сестри. Аз имам добри гени. Трябва да съм благодарна. Аз съм благодарна.
Тя отново започна да се усмихва.
– Ти си нервна. Не се притеснявай. Нешънъл Лий е щастливецът. Излизаш с него тази вечер и знаеш, че той е този, който трябва да се нервира. Той те държи на ръката си.
Извъртях очи. Майка ми беше по-голяма мечтателка от мен.
– Казва майка ми и най-голямата ми фенка. Това е Неш. Той не е нервен. Никога не е бил дебелото дете, което се опитва да се слее със стените.
– Талула – започна тя отново и аз побързах да я спра.
– Мамо, шегувам се. Просто ме остави да се приготвя. Ще бъда нервна. Неш не е влюбен в мен, откакто започнах да ходя на училище тук. Това е неизбежно. Ще бъда нервна.
Тя въздъхна, после сви рамене.
– Добре. Добре. Приготви се. Но се огледай добре в огледалото. – Започна да се обръща, за да си тръгне, но после ми се усмихна за последен път. – Обичам те.
– Аз също те обичам.
Най-накрая отново останах сам.
Огледах тялото си в огледалото. Начинът, по който се вписвах в дрехите сега. Отвътре все още се чувствах по същия начин. Виждайки, че външният ми вид не се е променил повече от размера на дрехите ми. Увереността не идваше от начина, по който можеш или не можеш да носиш къса пола. Тя идваше отвътре.
– Ти си добър човек. Умна си. Начинът, по който изглеждаш, не е това, което си – прошепнах на момичето в огледалото. Тя все още беше толкова нова за мен. Не се разпознавах, когато виждах отражението си. Винаги ми трябваше секунда, за да си спомня, че това съм аз сега.
Въпреки че отражението ми не можеше да ми отговори, кимнах за нея. После се усмихнах, защото се държах изключително драматично. Оставаха ми трийсет минути, за да обуя ботушите си и да реша дали косата ми ще е нагоре или надолу.

Назад към част 16                                                      Напред към част 18

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!