„Аз не мириша лошо, Талула“
ГЛАВА 39
ТАЛУЛА
Господин Дейс беше отсъствал предния ден, когато бях пристигнала в стаята му, за да свърша работата си като помощник-учител. Той винаги оставяше бележка с инструкции за мен. Бях благодарна, че го нямаше. Да бъда в неговия клас беше достатъчно трудно. Чувствах, че ме наблюдава, дори когато не исках да установя контакт с очите му. Почти бях казала на майка ми за целувката. Но не го направих, защото се страхувах от резултата.
Исках да го забравя. Забравих всичко, което ми беше казал. Неш също не се беше върнал в училище, така че живеех с болката, че съм го загубила и не знам защо. След една седмица, в която не го бях чувала, бях приела, че всичко е свършено. Между разбитото ми сърце и тайната, която криех за господин Дейс, бях кошница от емоции. Не исках да излизам от спалнята си всеки ден.
Брет Дарби не помагаше на нещата. Той не ме оставяше на мира. Исках само малко тишина по време на обяда, но той смяташе, че това, че седя сама, означава, че имам нужда от компания. Беше започнал да се появява в часовете, които нямахме заедно, за да ме придружи до следващия. Говореше много. Обичаше да говори за себе си. Знаех, че играе тенис от тригодишен, че любимата му храна е суши, че второто му име е Милър на името на дядо му, че всяка сутрин пие кафе с три варени яйца и че носи обувки дванадесети размер. Мога да ви обещая, че той не знаеше нищо от това за мен. Той не изискваше от мен да говоря. Той говореше и докато изглеждаше, че слушам, беше щастлив.
При това положение през цялата седмица той ставаше все по-труден за разколебаване. Мълчанието ми изглежда го правеше щастлив. В главата му аз се наслаждавах на постоянното му говорене. В действителност това ми даваше възможност да избягам. Поне когато той разказваше за последния си тенис мач или за следващия чифт обувки, който щеше да си купи, аз не мислех за проблема си с господин Дейс или за болката, останала от Неш.
Вчера господин Дейс беше помолил в бележката си да дойда в седем и петнайсет, за да работя по дневника за оценяване на компютъра му. Не ми харесваше да идвам по-рано. Там почти нямаше никой, а учителите, които бяха там, бяха в стаите си и работеха. В сградата нямаше ученици. Беше твърде тихо. Ако господин Дейс нямаше да е там, щях да съм добре. Но идеята, че ще бъда сама с него в стаята му, ме изнервяше.
Надеждата ми, че той ще продължи да отсъства, когато съм в стаята му, се разсея веднага щом отворих вратата точно в седем и петнайсет и го видях да седи на бюрото си. Болезненият възел, който ми беше станал твърде познат, се стегна в корема ми.
Той се усмихна и махна с ръка към двете чаши кафе на бюрото си заедно с няколко хлебни изделия от кафенето надолу по пътя. Разпознах чашите.
– Ела да си вземеш малко кофеин и захар. Ще настроя компютъра за теб. Той все още е в чантата ми. Току-що пристигнах тук.
Тонът му беше весел и приятелски. Сякаш не ми беше казал, че ме обича, и не ме беше целунал. Звучеше почти нормално. Като учител, който не се натрапва на ученика си. Може би и той щеше да се държи така, сякаш това никога не се е случвало.
– Добре, благодаря – отвърнах аз, като се опитвах да не звуча толкова нервно и неловко, колкото бях.
Взех чашата с кафе, но не взех нищо за ядене и седнах на бюрото пред него, като не обърнах внимание на стола, който беше придърпал до бюрото си точно вляво от него. Не седях толкова близо до него.
Той ме погледна, докато вадеше лаптопа от чантата си, и ми се усмихна криво. Сякаш ме дразнеше или мислеше, че се държа глупаво.
– Аз не мириша лошо, Талула – каза той.
Бях наясно с това. Той знаеше причините да седя тук.
– Това е по-удобно място. Дава ни достатъчно място и на двамата да работим.
Той отвори лаптопа си, след което заобиколи масата с него в ръце. Отдръпнах се на мястото си, опитвайки се да се отдалеча от него, докато той го поставяше на бюрото пред мен. Той сякаш не забеляза, че искам да имам лично пространство. Или пък му беше все едно.
– Знаеш как става това. – Гласът му се сниши. Сякаш говореше тихо, за да не ни чуе никой. – Оценките са в кошницата на бюрото ми.
Кимнах, като ми се искаше той да се отдалечи. Да не продължава да се задържа там, в личното ми пространство. Вече беше преминал в неподходящо положение. Започнах да му казвам нещо и да го моля да се махне, когато той извърна глава и лицата ни се оказаха на сантиметри едно от друго.
– Липсваш ми – каза той с мек глас, който накара гръбнака ми да изтръпне по много лош начин.
– Моля те, отдръпни се – казах аз. Гласът ми искаше да бъде строг, но надигащият се страх го накара да се поколебае нервно.
– Няма да те нараня, Талула. Знаеш го. – Той се наведе, сякаш щеше да ме целуне отново, и аз използвах ръцете си, за да го отблъсна. Гърдите му бяха твърди и той не помръдна.
– Прекалено много мислиш за това. Никой няма да разбере. Всичко е наред. – Той шепнеше срещу устните ми и аз дръпнах глава настрани, за да пропусна устата му, и тя се приземи върху бузата ми.
Той се задържа там и аз затворих очи, докато сълзите ме бодяха. Мразех това. Трябваше да кажа на майка ми. Не трябваше да мисля, че всичко е приключило. Направих огромна грешка.
– Обичам те. – Гласът му вече беше тъжен. Както и последния път. – Той не те обича. Не се е върнал тук. Друг човек се движи с теб, а той просто му позволява. Никога не бих те затворил. Винаги ще бъда тук за теб.
Борех се с надигащия се в гърлото ми писък. Ако той се отдръпнеше, можех да избягам. Да избягам от това. Да избягам вкъщи и да кажа на майка ми. Да остана сама в стаята си. Не исках това внимание. Никога не съм искала това. Никога.
Звукът от коридора дойде точно когато имах нужда от него. Господин Дейс изчезна и се върна на своята страна на бюрото в мига, в който се появи. Беше се движил бързо. Не изчаках да видя какъв е бил шумът. Бях просто благодарна за това. Скочих, грабнах чантата с книгите си и тръгнах към вратата.
– Талула, не тръгвай – извика той.
Не погледнах назад. Но се спрях.
– Няма да се върна тук. Можеш да кажеш в канцеларията каквото си искаш, но аз вече не съм помощник на учител.
Той въздъхна шумно.
– Мислех, че си по-зряла от другите момичета. Но това е детинско. – Мекият му страховит глас се бе превърнал в раздразнен.
– Може би защото съм на седемнайсет години – отвърнах аз, след което отворих вратата. Свободата и безопасността бяха на една ръка разстояние от мен. Излизайки от стаята, бях толкова съсредоточена върху това да се освободя, че не я видях, но я чух.
– Ето, господин Хасуел – каза Пам гръмко.
Обърнах се и видях директор Хасуел да върви към мен, а Пам беше точно до него и изглеждаше ужасена.
– Видях ги. Тя го докосваше. Целуваха се.
Като я чух да казва тези думи, начинът, по който звучеше обвинението, сякаш бях част от току-що случилото се, страхът ми премина на съвсем ново ниво. Това, което тя казваше, не беше това, което се беше случило.
– Защо си в стаята на г-н Дейс толкова рано, Талула? – Авторитетът в тона му малко ме успокои. Сега бях близо до ужаса.
– Аз съм помощник на учителя. Той ме помоли да дойда по-рано днес. – Гласът ми се пречупи. Устата ми беше прекалено суха. Опитах се да преглътна и не успях.
– Той там ли е? – Попита директор Хасуел.
Кимнах.
– Да, сър.
Той мина покрай мен и отиде директно до вратата. С едно завъртане на дръжката я отвори и я остави да се разтвори широко. Не отидох да погледна. Бях замръзнала на мястото си. Пам пристъпи пред мен и самодоволното изражение, което сега се появи на лицето ѝ, не ме изненада.
– Заслужаваш това, малка курво – прошепна тя.
Не знаех какво да кажа. Имаше обяснение за това, което видя, но аз не ѝ го дължах. Все пак трябваше да го кажа на господин Хасуел. Само че не знаех дали той ще ми повярва. Това беше моята дума срещу тази на г-н Дейс и на Пам.
– Защо в седем и двайсет сутринта сте оставили ученик сам с вас тук? – Попита гръмко директор Хасуел.
– Тя ми е помощник. Вписваше оценките в системата.
Директорът Хасуел се обърна, за да ме погледне.
– Това ли сте правили? – Попита ме той.
Това беше то. Трябваше да направя избор. Истината или лъжата.
Назад към част 40 Напред към част 42