„Мъжете като него не се променят“
ГЛАВА 41
ТАЛУЛА
Чух я да крещи. Сега обаче бях изтръпнала. Бях се изправила пред нея. Избрах трудния път вместо лесния. Щеше да е много по-малко сложно да излъжа. Да го игнорирам. Но не можех да лъжа. Вече не. Страхувах се от него. Беше време да се справя с всички последици и да кажа истината, преди той да е стигнал твърде далеч.
Ръката на майка ми стисна моята, като я държеше здраво. Извиканият полицай беше офицер Майк. Познавах го още от дете. Той беше Дядо Коледа на градския площад по време на празниците. На Хелоуин раздаваше бонбони в участъка, облечен като Супермен. Той беше човекът, който винаги провеждаше семинарите по безопасност в училищната аудитория. Всички познаваха офицер Майк. Когато той влезе в кабинета на съветника, където чакахме с майка ми, изпитах облекчение. Донякъде се успокоих.
– Извадих някои данни за Дейс и изглежда, че това не е първият случай. Той е напуснал последното училище, след като е започнало да се шушука, че е имал връзка с една от ученичките си. Родителите ѝ обаче не са подали оплакване и тя никога не се е появила. – Той направи пауза и вдигна поглед от папката пред себе си. – Смело е да го направиш, Талула.
В момента не се чувствах много смела. Беше ме заболяло от страх. Не знаех какво щеше да се случи по-нататък. Дали щеше да се очаква от мен да говоря със съдия, да отида в съда или да се изправя отново пред г-н Дейс. Не исках да го правя. Не и сега.
– Защо училището не е проверило това, преди да го наеме? – Майка ми беше разстроена. Тя се бореше със сълзите си и знаех, че контролирането на емоциите ѝ е трудно за нея.
Офицер Майк сви рамене.
– Не знам. Ще кажа, че се наложи да се разровим. Тъй като нямаше подадена действителна жалба, тя не беше лесно достъпна. Но знаех правилните хора, на които да се обадя, за да разбера.
Майка ми притисна пръсти към слепоочието си и затвори очи.
– Съпругата му – каза тя със стегнат глас. – Какво трябва да чувства тя. – Тя отново отвори очи.
– Казахте, че са имали дете. На колко години е?
– Три.
– Господи – промълви майка ми. – Той е болен човек, а има дъщеря. Как ще се почувства, ако това се случи с дъщеря му някой ден? Самата Талула е още дете.
Офицер Майк кимна бавно с глава.
– Да, но мъже като Дейс виждат жена.
Мама се изстреля от мястото си и започна да обикаля стаята.
– Тя е на седемнайсет години. Той е с десет години по-голям от нея. Тя е наивна. Тя е мила и добра. Притеснява се за оценките си.
Всичко това наистина нямаше никакво значение, но за майка ми имаше.
– Имам ли всичко, Талула? – Попита ме офицер Майк. – Това ли е всичко? Всичко, или имаше и други инциденти, за които трябва да ми разкажеш?
Поклатих глава.
– Само тези два. Другите пъти се е държал приятелски. Може би прекалено приятелски, но никога не беше правил нищо. Не и до миналата седмица.
Офицер Майк се изправи.
– Ще се погрижа да не стъпва повече в училищната система.
– Добре! – Каза майка ми, а очите ѝ отново се напълниха със сълзи.
С това офицер Майк напусна стаята.
Госпожа Мили, училищният съветник, влезе обратно вътре. Тя погледна от мен към майка ми. След това сложи очилата си, които бяха кацнали на главата ѝ, обратно на носа си.
– Вече сте свободни да си тръгнете. Предлагам на Талула да си вземе един ден, за да успокои нервите си, преди да се върне в класните стаи.
Майка ми кимна.
– Да, ще го направи. Благодаря ти.
Госпожа Мили се обърна, за да ме погледне.
– Наблюдавах го. Бях видяла как погледът му отива там, където не би трябвало. Знам, че беше трудно да излезеш напред с това. Но беше за добро. Мъжете като него не се променят.
Не знаех как да отговоря на това. Бяха се случили твърде много неща. Главата ме болеше. Гърдите ме боляха и никога повече не исках да влизам в това училище. Защото знаех, че макар възрастните да ми вярват… не всички ученици биха го направили.
Майка ми хвана ръката ми и я държеше здраво, сякаш имах нужда от силата ѝ, за да вървя. Не се разпадах. Може би трябваше, но аз просто се страхувах от всички неща, с които щях да се сблъскам сега. Не бях пострадала. Всъщност не бях се страхувала до тази сутрин. Господин Дейс беше натиснал прекалено силно. Целувката просто ме беше уплашила, беше ме накарала да се почувствам неудобно. Но днес той изглеждаше по-нестабилен.
Влязох с майка ми в коридора. От момента, в който казах на директор Хасуел:
– Г-н Дейс прави опити да ме ухажва. Веднъж преди, преди седмица и днес. Не исках това и му казах да спре – всичко се промени.
Пам беше изпратена в кабинета, за да изчака да говори със съветника, преди да отиде в клас. Мен ме отведоха в кабинета на помощник-директора, а господин Дейс – в кабинета на директора Хасуел.
Майка ми беше пристигнала първа. Директор Хасуел я беше извикал. След това офицер Майк. Не знаех какво е твърдял г-н Дейс. Знаех, че не казва истината. Щеше да бъде моята дума срещу неговата и вероятно срещу тази на Пам. Тя беше единственият свидетел. Вече знаех, че тя няма да застане на моя страна. Тя искаше да съм била в грешка. Момичетата, които го обичаха, нямаше да искат да повярват, че той е сгрешил. Момчетата от футболния отбор щяха да се ядосат, че обвинявам треньора им в нещо, заради което можеше да бъде уволнен.
Знаех всичко това, когато казах истината. Но нямаше да излъжа.
Прегледах коридора, за да видя дали някой не е навън. Не исках да се изправям пред някой ученик, преди да си тръгна. Слуховете вече щяха да са достатъчно лоши. Погледът ми попадна на единствения човек, когото не очаквах. Човекът, когото не исках да видя, но за когото не можех да спра да мисля. Момчето, което ме беше смазало и сега щеше да ме мрази. Неш.
Той стоеше мълчаливо в коридора. С раница на рамо. В лявата си ръка държеше чантата на „Лоутън Лайънс“, която носеше, когато играеше футбол. Това беше странно. Защо щеше да носи футболната си екипировка?
Вдигнах очи, за да срещна неговите, и в тях имаше отвращение. Дори омраза. Чувствах се ледено студена и болезнена, докато потъвах в съзнанието си, че той знае и не вярва на най-доброто. Предполагаше най-лошото. Надявах се, че от всички ученици той ще е този, който ще повярва в мен. Да знае, че никога няма да направя това, в което щеше да ме обвини. Но дори Неш смяташе, че мога да го направя. Ако той не ми вярваше, никой нямаше да ми повярва.
Как щях да се върна тук и да се изправя пред това? Да ми се подиграват, защото съм дебела, не беше лесно, но можех да го приема. Да го преживея. Но да те обвинят в нещо подобно… Просто не знаех дали ще мога.
– Не обръщай внимание на това – прошепна майка ми до мен.
Само ако можех. Само ако не ми пукаше. Само ако не го обичах.
Назад към част 42 Напред към част 44