„Мога да бъда отново лъв“
ГЛАВА 44
НЕШ
Днес бях тренирал с отбора. След като стоях отстрани на игрището в петък вечер и гледах как първокурсникът хвърля победния тъчдаун, бях решил, че мога да бъда част от това. Бях помогнал за това. Увереността му беше изградена и въпреки че нямаше да бъде първи нападател до младшата си година, той беше готов, когато Хънтър не беше.
Гледах ги как тренират в продължение на час. Стоях там, миришех на трева и усещах топлината от слънцето, чувствах се добре. Беше като да се прибираш у дома. Това беше и винаги щеше да бъде част от мен. Бях израснал, обичайки тази игра. Винаги щях да я обичам. Дори и годините, в които я играех, да бяха свършили. Това не означаваше, че губя полето с това.
– Имам физиотерапия – извиках на Райкър. – Трябва да тръгвам.
Той кимна, а усмивката на лицето му само от това, че бях долу, ме накара да се почувствам отново част от нещо.
– Неш, почакай – извика треньорът Рич.
Спрях и зачаках, докато той се затича към мен. Изглеждаше щастлив да ме види. Поне така си мислех. Но изведнъж се притесних, че ще ми каже да не идвам на тренировка. Защото аз вече не бях в този отбор. Обикновено той не позволяваше на другите да гледат. Още по-малко да стоят на терена.
– Това, което направи с Кип, беше невероятно. Вече се бях подготвил за катастрофа в петък вечер. Но Райкър и Кип казаха, че си дошъл и си му помогнал.
Повдигнах рамене.
– Той просто имаше нужда от повишаване на увереността. Гледах мачовете му от миналата година. Той е добър. Според мен е по-природен талант от Хънтър.
Треньорът се усмихна.
– Видях го в петък вечер. Това ме накара да се замисля. Това… – Той въздъхна и прокара ръка през косата си. – Тази работа с Дейс. Той си отиде. Той няма да се върне. Дори и да го преследваше. Той отстъпи. Той си отиде. А те няма да могат да заменят координатор по отбрана, учител по литература, с една заплата за една нощ. Имам нужда от помощ. Мога да се справя с нещата, но ще е по-лесно и по-успешно, ако имам някой, с когото момчетата имат връзка, който ги наблюдава и прави предложения. Бих искал да се включиш и отново да станеш част от екипа. Това не е платена работа, разбира се. Те не могат да наемат дете. Но бих могъл да те използвам. Този отбор би могъл.
Искаше от мен да бъда треньор? Аз? Стоях там и го гледах шокирано. Когато започна да говори за Дейс, ми стана лошо и исках да избягам. Забравих за тези глупости. Но той ме беше заслепил. С шанса да бъда тук долу. Можех отново да бъда Лъв.
– Сериозно? – Попитах. Защото, ако това беше шега, трябваше да знам сега.
Той кимна.
– Напълно.
– Да – беше всичко, което успях да изтръгна от устата си. Иначе нямах думи.
Той ме плесна по гърба.
– Добре дошъл обратно, синко.
Кимнах. Дори не успях да кажа „благодаря“. Очите ми се спряха на Райкър, който ни наблюдаваше. Той ме поздрави с усмивка, която подсказваше, че знае какво се е случило току-що.
– Благодаря, треньор Рич – казах накрая.
– Не ми благодари. Просто ни спечели няколко мача.
Тези думи не ме уплашиха. Баща ми ми ги беше казвал през целия ми живот. Работех добре под напрежение.
Треньор Рич се върна при останалите, а аз тръгнах към паркинга. Щеше да се наложи да коригирам графика на физиотерапията си. Защото следобедите ми отново щяха да бъдат заети.
Усмихвайки се, се изгубих в първата следа от щастие, която бях почувствал след инцидента. Усмивката ми бавно отслабна, когато се сетих за Хейгън. После, сякаш съдбата обичаше да ме рита по задника, видях Талула. Тя вървеше към колата си. Ръцете ѝ бяха пълни с книги, а раницата ѝ – пълна. Изглеждаше нещастна. Знаех, че цялото училище е говорило за нея днес. Шегуваха се за нейна сметка. Обвиняваха я, че Дейс го няма.
Но аз не можех да се боря с всички нейни битки. Не можех да ги накарам да замълчат. Тя беше поискала това. Аз нямах нищо общо с това. Бях пострадал при кръстосания огън. Но ако хванех някой друг да се подиграва с нея, щях да се намеся. Вече знаех това, без да ми се налага да го мисля.
Точно сега исках да отида да облекча товара ѝ и да ѝ помогна с книгите. Което беше шибано гадно, защото не би трябвало да искам да съм близо до нея. Не биваше да ме интересува какво казват другите. Тя беше целунала учител. Фактът, че той беше женен, го влошаваше още повече, но аз бях решил, че тя не знае това. Ако знаеше, никога нямаше да го направи. Той я преследваше още от първия учебен ден. Бях го видял. Тя не беше флиртувала с него. Не се беше опитвала да привлече вниманието му.
Това, което беше направила, беше да отвърне на привличането му и да отговори на ухажванията му. Стоях там и гледах как тя изпусна няколко книги и въздъхна уморено, след което се наведе, за да сложи останалите книги на земята. Тя започна да ги подрежда отново. Купчината беше твърде висока, за да може да я носи. Тя се изправи и погледна надолу към нея, а след това към колата си.
Защо изобщо носеше толкова много книги вкъщи? Никой не е имал толкова много домашна работа. Отблъснах се, за да ѝ помогна. Не трябваше да съм близо до нея. Това, че бях толкова близо, че можех да усетя миризмата ѝ, че виждах очите ѝ, пълни с надежда за прошка, днес за малко да ме погуби. Не исках да стоя далеч от нея. Дори с всичко, което беше направила, тя ми липсваше.
Тя се наведе и вдигна половината от купчината, след което я отнесе до колата си. Бях толкова съсредоточен върху нея, че не забелязах как Брет взе останалите книги, които беше оставила. Той се приближаваше зад нея, когато го забелязах. Тя се обърна и подскочи, уплашена да го види, после се усмихна. Онази сладка усмивка, която правеше неща с мен.
Те си поговориха. Тя се опита да вземе книгите, но той ги сложи в колата вместо нея. После си поговориха още малко. Трябваше да се кача в шибания си „Ескалейд“ и да отида на физиотерапия. Но тогава те щяха да ме видят. Тя щеше да ме види. Тя щеше да ме види, че ги виждам. Майната му. Това беше прекалено сложно. Прекалено много се измъквах от това. Бяхме приключили. Така ли? Свърших. Тогава трябваше да спра да се държа така, сякаш трябваше да се крия от нея.
Вдигнах сака си и се отправих към моя „Ескалейд“. Разбрах, че ме е видяла, когато косъмчетата по ръцете ми се изправиха и ме полазиха тръпки по гърба. Тялото ми дори реагираше на нея, когато не я гледах. Сякаш знаеше, че тя е там, и беше в повишена готовност. Проклет предател.
Спуках се и преместих погледа си в нейната посока. Тя ме наблюдаваше. Задържах погледа ѝ за миг. Беше погрешно. Не биваше да го правя. Ако бях свършил и това беше приключило, трябваше да се държа така. А не да заключвам погледи с нея, когато тя разговаря с друго момче. Това беше гадно. Гадости, които нямаше да изпълня. Защото не ѝ имах доверие. И никога повече нямаше да се доверя.
Талула беше тази, която прекъсна погледа. Тя премести вниманието си обратно към Брент. Сега усмивката ѝ беше по-стегната. По-малко истинска. По-малко мека. По-принудителна. Но той нямаше да разбере това. Той не я познаваше така, както аз я познавах. Качих се в Ескалада си, като си казах, че това е за добро. Това беше единственият начин да защитя главата и сърцето си. Но, по дяволите, ако не ме болеше адски много.
Назад към част 45 Напред към част 47