Глава 17
Първите няколко часа от полета, въпреки мрачното небе, което се готвеше да избухне в дъжд, преминаха без срещи с чудовища, макар че от време на време ги виждах да пълзят и тичат по земята. Изненадващо, но аурата ми не ги плашеше, а по-скоро ги привличаше и това беше напрегнато. Чувствах как ме гледат хищно с нахалните си малки очички и се облизват, докато не се изгубя от погледа им. И съжаляват, че не могат да летят, така че няма да могат да достигнат желаната цел с цялата си воля.
Кураторът винаги беше близо до нас, но не можех да разбера принципа на движението му, защото ту се приближаваше до нас, ту беше близо, ту пак се отдалечаваше. Цялото ми внимание беше насочено към пътя и към внимателен оглед на околността, за да няма внезапно нападение. Вещицата ме беше предупредила, че има най-различни неща, които могат да се изпречат на пътя ни и да ни накарат да се поизпотим много, а в някои ситуации дори аз може да не успея да помогна на съюзниците си навреме. Трябваше да държа очите си отворени и да не се разсейвам от нищо, а в същото време трябваше да проклинам професора, който не искаше да определя скоростта на движение. Той беше упорит козел, която сякаш осъзнаваше на какво опасно място се намираме и че трябва да останем заедно, но влошаваше нещата. Той се превърна в лесна мишена за съществата. За щастие, нито едно чудовище все още не е имало желание да го нападне.
Може би е покрит с магически воал и е защитен от тях, като не позволява да бъде открит – маг от неговото ниво е напълно способен да направи такова нещо, както и да запечата собствената си аура под краката си за левитация без големи разходи на резерв, но това изисква постоянен контрол. Не всеки смъртен, дори и този с голям потенциал за магически способности, може да направи такова нещо. Това са години на упорити тренировки с ясно поставена цел и невероятна сила на волята. Изглежда, че мрачният тип, въпреки цялата си измислена външност на страховит скучаещ, принадлежи към този тип, но се старае да не разкрива тази своя страна пред никого.
Дроу също не се отпускаше. Седеше на гърба ми, като обгръщаше краката си колкото може по-плътно отстрани и хващаше с ръце израстъците на гърба ми, за да не падне. Оглеждаше се наоколо също като мен, готов да оголи остриетата си и да се бие, ако възникне нужда. Видя, че съществата се струпаха наоколо, и остана безмълвен, което направи въздуха между нас горещ от напрежение и очакване на опасност. Но ние нямаше да говорим: нямаше нужда, особено в такива условия.
Въпреки това минахме покрай друга гора, над която трябваше да летим още по-високо: много същества обичат да се спотайват сред клоните на дърветата, а после в най-неподходящия момент изскачат и нападат най-близката цел в небето. В този момент вече не усещах професора, но шестото ми чувство ми подсказваше, че той все още е жив и ни наблюдава отдалеч, като през цялото време не се виждаше. Сега, ако ни нападнеха, той нямаше да се намеси, докато не изпаднем в критична ситуация, от която не бихме могли да се измъкнем сами. Но ние не сме некадърници!
Ще оцелеем в ущърб на враговете си и ще се върнем с перфектна практика. На постиженията ни вече ще завиждат простосмъртните от другите групи. От разказаното, разбира се, ще звучи впечатляващо и не толкова епично, колкото е било в действителност, но фактът си остава факт. Нашата практика ще бъде по-забавна от тази на останалите. Обзалагам се, че на тях не им се налага да се бият много. Изпратени са в някое село, което постоянно е нападано от трупове, които се надигат от гробищата, и единственото, което трябва да направят, е да ги успокоят или унищожат. Ще имаме по-лоши същества от зомбитата…
Изтръпнах от стряскащата смесица от гнилостни миризми, сякаш наблизо са умрели сто огромни смърдящи същества, и плесен, която умишлено е била отглеждана в отвратителни условия през годините. Ето едно от най-опасните места, които трябва да преодолеем – блатото на сините охлюви, гъмжащо от опасни същества със способности от всякакъв цвят и вкус. И кой ще твърди, че нашата практика не е опит за убийство! Ако не беше способността ми да се превръщам в дракон, щеше да ми се наложи да минавам през смрадливото място, срещайки на всеки сантиметър от него друго същество, което иска да отхапе крайник, а после да погълне цялото ти тяло.
– Внимавай сега: твърде опасно е – предупредих Алвасдин. – Още по-опасно е да летим по-високо. По-добре е да подготвиш оръжията си предварително. Щом се приближим, съществата ще изскочат от всички страни.
– Добре – дойде незабавният отговор отзад.
Примижах, започвайки да забавям полета, оглеждайки се внимателно наоколо и вслушвайки се в звуците. Изглежда, че за времето, което ми беше необходимо, за да навляза в територията на синия охлюв, с който се надявах да не се сблъскам, светът беше застинал, очаквайки точно този момент. Животните замръзнаха, мислено потривайки лапите си в очакване. Дори вятърът беше притихнал, вече не поклащаше растенията и не се разхождаше из гъстите корони на дърветата с високи, криви стволове и зловещи бразди от нечии остри нокти.
Поех си дълбоко дъх, за да издишам огромна струя пламък при първа възможност. Хищниците, хъркащи и ръмжащи, вече бяха започнали да изкарват лицата си от вонящата вода и да ме гледат като потенциална плячка, която скоро ще се превърне в обилна храна. В тази реалност сякаш нарочно бяха създадени само гладни хищници, които бяха гладували с години, за да ги направят още по-силни и кръвожадни.
Без да се въздържат по никакъв начин, наклоних малко глава и подпалих блатото, за щастие всички условия го позволяваха, но със смъртни сили нямаше да е възможно да взривя блатото, а и не исках да се издавам, колкото и голямо да беше изкушението да си изкарам целия гняв поне на това място. Затова просто разпръснах пламъците наоколо, без да се страхувам, че ще застигна някой жив. Тук нямаше хора, а обитателите на блатото не бяха безобидни същества, които да съжалявам.
Пламъците обаче изобщо не ги плашеха. Разбира се, имаше и такива, които бяха попаднали в действието им и пищяха от болка, гмуркаха се по-надълбоко, опитвайки се да потушат парещата стихия върху собствената си кожа или потапяха роднина, за да не получат нещо. Други безстрашно разперваха криле и летяха към нас, а огромните им усти бяха отворени с няколко реда остри кътници. Косо погледнах в посоката, където се намираше нашият наблюдател, и отново пуснах струи пламък, като създадох огнен пръстен около себе си и ни дадох време да избягаме.
Нямахме никакво желание да участваме в поредната битка, а и при такива условия не беше възможно да направим много. Блатото винаги е лошо място: лесно е да загубя ездач и да го заместя с друг, който ще се впие в гърба ми и ще си проправи път до гръбнака, причинявайки адски много болка, докато другарите му ме разсейват. Перспективите не са никак светли и все повече ми се иска да убия някого.
Коронованият блондин този път удряше с магия по чудовищата, които нямах време да подпаля или да отхвърля с опашката си. Ако тъмният елф не беше с мен, нямаше да е трудно да преодолея разстоянието до края на блатото, но щеше да се наложи много да отбягвам и рязко да се отклонявам. Ушаткото можеше да не издържи на тласъка и да изплюе всичко, което стомахът му още не е имал време да усвои. Да се окажа в повърнато е също толкова лоша идея, така че просто търпя и бавно си проправям…. път.
Сякаш по случайност в самия център на калната утайка започнаха да се появяват мехурчета, а след това и синият гръб на местния охлюв. Но този охлюв далеч не е от типа охлюви, които всички са свикнали да виждат в природата. Той също има пипала, а освен това има и несъразмерно голяма уста със завиден брой големи зъби! И тази уста може да се отвори до пълния ръст на съществото, така че положението ни е още по-лошо, отколкото изглеждаше от самото начало. Защото огънят не може да поеме охлюва и трябва да се борим с оръжие или с нокти, а за целта трябва да слезем долу.
Той изръмжа наоколо, като накара земята да се разтресе, а след това изплю няколко кълба яркосин пламък. Докато чудовищата се разсейваха от светлината му и охлювът не се появи напълно, казах на благородника да се държи здраво. Издигнах се нагоре, пренебрегвайки всички възможни рискове, и се втурнах напред с пълна скорост. Докато има време, трябва да се възползвам от момента и да си тръгна, иначе ще заседнем тук за дълго. Кураторът веднага разбра плана ми и ме последва в дъга.
Не се обръщах назад, но постоянно вдигах поглед, за да се уверя, че не ни напада влечуго или лешояд с размерите на възрастен дракон. Но беше по-добре да се боря срещу тях, отколкото срещу един охлюв и неговата армия от гладни чудовища с неизвестен произход. Но е по-добре да не се сблъскваме с никого…
Охлювът изпищя откъм гърба ми и буквално усетих как пипалата му, способни да се разширяват в пространството, колкото пожелае собственикът им, се протягат към нас. Не сме стигнали достатъчно далеч, все още може да ме хване и да ме издърпа обратно… Трябва да използвам магията на разрушението и хаоса, иначе никога няма да оцелеем. Елфът със сигурност ще пострада, ако ни хванат, а мрачният тип, въпреки всичките си необикновени способности, няма да може да се справи сам през целия път.
Алвас се вкопчи в мен по-плътно и се притисна към гърба ми, сякаш бе чул мислите ми или просто бе разбрал замисъла ми. Започнах да набирам височина, като по пътя си ударих някакво същество и отхапах още едно крило. Сгънах крилата си и паднах като камък, концентрирайки необходимите потоци магия в гърдите си и надявайки се, че нашия учител няма да забележи нищо подозрително и няма да задава глупави и ненужни въпроси.
Виждам един охлюв, който хищно отваря устата си и изтегля грапавите си крайници към мен, а после започвам ловко да лавирам между тях, като от време на време прорязвам с ноктите си връхлитащите върху мен същества. Още малко. Няколко метра напрегнато падане – издишах натрупаната енергия директно в господаря на блатото и рязко се издигнах нагоре, удряйки водата с лявото си крило. Усетих пронизваща болка: едно от съществата беше уловило момента и изпод водата заби малките си, остри зъби в мен.
Дръпнах се раздразнено, опитвайки се да отхвърля заразата, без да загубя равновесие и да бъда ударена от собственото си заклинание. Започнах да махам бързо с криле, преодолявайки разстоянието със сила и игнорирайки гадинката, отброявайки секундите до експлозията. Крясъците и ръмженето прорязват слуха ми, болката малко ме разсейва, но аз не се отказвам. Секунда… втора… трета!
Успях!
Земята се разтърси и се пропука, което накара всички същества да изреват уплашено и да се разпръснат в различни посоки, сякаш това все още можеше да спаси живота им. Те усещат какво ще се случи и се опитват да се отдалечат колкото се може повече, но вече е твърде късно. Те не са аз, която само за няколко секунди мога да се издигна толкова високо, за което другите не са и мечтали. Те не могат да избягат от онова, което вече е пуснато в ход и е насочено към пълното им унищожение без всякаква възможна индулгенция.
Отдолу се чува мощна експлозия, последвана от ослепително ярка светкавица. Прикривам оцъклените си очи и се преобръщам във въздуха, правейки опасно салто с пътник на гърба ми. Останките от взрива падат надолу, право в яма с невиждани размери, където не толкова отдавна е имало огромно блато. Сега на дъното на дълбоката яма имаше само овъглена земя, а лавата вече беше започнала да излиза от самите недра на земята.
Направих няколко кръга над плодовете на собствената си магия, като се уверих, че след такова нещо никоя гадост не е оцеляла и няма да тръгне по следите ни, за да си отмъсти. Разбира се, след подобно нещо процентът на оцелелите е нулев. Дори охлювът, най-силното създание на бившето блато, не беше оцелял, да не говорим за малките копелета, които му служеха или просто живееха около него на принципа на птичите права, докато господарят им не им обръщаше внимание и не предприемаше никакви действия в тяхна вреда.
– Какво, по дяволите, беше това?! – Издиша изненадано дроу, качи се на главата ми и хвана рогата ми. – Мейлинара, какво беше това? Ти трябва да знаеш!
– Просто бързо елиминиране на досаден враг – изръмжах му спокойно и се отправих по-надолу по пътеката.
– Но каква магия беше това? Какво направи? – Той продължи да се държи, а аз се намръщих. Знаех, че ще бъде така.
– Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре спиш. По-добре помисли как да не попаднем в капан в скоро време. Ще се разхождаме из земите на гоблините – казах мрачно, като сега обърнах темата към нещо по-важно.
– Гоблини? – Попита шокирано момчето, сякаш не можеше да повярва, че току-що е изрекло тази дума. – Но те са само в легендите.
– В междупространствените реалности повечето легенди се сбъдват, на какво ли са те учили в клас? – Измърморих недоволно, оценявайки цялата „радост“ от по-нататъшните ни приключения.
Не мога да понасям гоблините и ги смятам за наистина похотлива и отвратителна раса.
Но много хора приемат орките с техните обичаи и традиции за варвари. В сравнение с тези гнусни и кръвожадни зелени същества орките изглеждат най-обикновени хора, макар че не разбирам защо другите се отнасят зле с тях. За мен те са просто обикновени войни със собствена вяра и традиции. Всички раси си имат свои закони и правила, така че няма смисъл да обвиняваме други разумни същества в някакви нередности. Гоблините не са разумни и носят само нещастия, макар че не могат да бъдат класифицирани като нечисти, но е жалко. Някои от боговете дори ги обичат …
Малките гадинки често се заселват в близост до села и ги ограбват тихо, като постепенно проучват ситуацията и след това нападат на тълпи. Избиват всички мъже, а жените отвличат и ги завличат в пещерите или бърлогите си, където ги изнасилват, а след това ги убиват или ги принуждават да носят отрочетата им. „Инкубаторът“ се пази грижливо и се потискат всички възможности за смъртта на детето или на самата носителка на отрочето. Жена, която попадне в лапите на тези същества, няма да може да се самоубие и да спре тези мъчения и издевателства.
Те хващат жертвата си в капан и я лишават от всякаква надежда за бягство. Те убиват за собствено удоволствие, а след това се гаврят като истински животни, но всъщност са много по-лоши от тях. Дори е странно защо никой не ги е причислил с всеобщо гласуване към нечистокръвните или поне към подвид на най-опасните. Само изглежда, че могат лесно да бъдат пребити и убити, но в действителност е точно обратното. Когато има само един гоблин – да, можеш да го ритнеш и да го прогониш, да хвърлиш камък в главата му, но когато са много – дръж си очите отворени и най-важното е да не си сам, иначе ще умреш.
Дроу, оценил сериозността, с която говорех, се напрегна още повече, забравяйки за неотдавнашната случка. Надявам се, че няма да се върне към нея. Не мога да се отърва лесно от него, а и ще трябва да съчиня правдоподобна лъжа, подкрепяйки я с факти, така че да няма за какво да се хване. Но всички елфи са педантични, независимо колко ги променяте, така че си струва да внимавате да не прекалите с макароните, които висят на ушите им.
С тези мисли в главата си слязох долу. Изчаках търпеливо, докато аристократът скочи от мен, приземявайки се на двата си крака. Той дори не се препъна, сякаш цял живот е летял с дракони. И в крайна сметка гущерите и конете се различават значително като ездитни животни. Изглежда, че самата природа е приспособила елфите към почти всичко.
Приех човешка форма и погледнах мрачно към долината пред себе си. Дроу ме изгледа с немигащ поглед, изпълнен със съмнения и подозрения. И този път той нямаше нищо общо с онова, което се беше случило в блатото. Не знаех защо е толкова притеснен, но го погледнах и повдигнах въпросително вежда.
– Ти си момиче – каза той необяснимо.
– Какво, а аз до този момент искрено вярвах и мислех, че съм истинско момче! – Отвърнах му с насмешка.
– Гоблините отвличат жени, в случай че някое летящо момиче е забравило за това – отвърна елфът в моя тон.
– И така? Предполага се, че по магически начин ще се превърна в момче ли?! Престани да говориш глупости и да вървим.
Не послушах арогантния аристократ, който започваше да ме вбесява само с външния си вид. Да се тревожи за такова дребно нещо, по дяволите! Сякаш не осъзнаваше, че във формата на дракон не мога да премина през прокълнатата територия на отвратителните гоблини, затова се превърнах отново в човек. И какво щяха да променят думите му? Нямаше да ме хвърли на рамото си и за миг да прекоси проклетото място със заселилите се там същества. Слава богу, че долината беше малка. Поне така изглеждаше от въздуха.
Веднага захвърлих обувките си и ми пораснаха нокти на краката и ръцете, готвейки се за битка. Ще се бия с магия в краен случай, но засега ще го направя по старомодния начин – с нокти. За всеки случай освободих и крилата си, за да се предпазя в случай на обсада. Можеш да очакваш всякаква подлост от тези отвратителни малки зелени чудовища, така че не бива да се отпускаш, както и да се надяваш на благоприятен изход. Все пак ще се сблъскаме с гадините на тяхна територия, колкото и да се опитват да се скрият. Освен това отново има много дървета и планини, които не пропускат слънчевите лъчи достатъчно, за да се превърнат в дразнител за основните обитатели на района. Най-важното е да не се натъкнем на краля на гоблините… Или е по-добре да се натъкнем на него и да го разкъсаме на парчета, така че да не остане живо място? Това е примамлива идея!
Още от началото на практиката ми се искаше да убия някого с особена жестокост, но умствено на това място досега е бил само прословутият ни ректор. А тук има гоблини, които мразя много повече от елфите! Това е шансът да освободя цялата си енергия, докато не мога да стигна до главната гад в моя свят, без да се разкрия. Но няма да търся никого нарочно, те сами ще си свършат работата!
Още щом навлязох в гората, чух далечни приглушени женски викове за помощ, стонове през плач и гнусен смях на не толкова добре познати същества. Намръщих се и стиснах юмруци така, че ноктите ми се врязаха в кожата и в дланите ми, повличайки кръв. Веднага си спомних, че наблизо има три села, до които гадните гоблини лесно биха стигнали през нощта. И дори не е нужно да ограбват тези села и да убиват някого, достатъчно е да отвлекат някоя жена през нощта и да се позабавляват с нея, докато смъртното тяло може да издържи. Те дори биха се погрижили за такава „жена“ според собствените си дивашки обичаи, в края на краищата все още са им останали някакви зачатъци на разум, след като са решили да се крият в пещерите и да преминат към нощен начин на живот, докато намерят място, където могат да се разхождат свободно дори през деня, без да се страхуват от ярките лъчи на небето.
Дроу се приближи до мен и започна да се разхожда, като се вслушваше в обстановката и мръщеше нос, както аз. От време на време ме поглеждаше замислено, но не казваше нищо, бързо губейки интерес. Опитах се да игнорирам всички неприятни звуци и да определя приблизителното местоположение на най-близките племена немъртви. Изненадващо, те не се намираха никъде близо до мен, макар че в радиус от един километър се скитаха няколко индивида.
Придвижих се напред, без да се разсейвам, като се въздържах да се втурна на помощ на нещастниците. Понякога дори виковете за помощ можеха да се окажат просто поредният капан на похотливите същества, с който да примамят скитащите пътници на своя територия. Те седят в засада и изчакват момента да се нахвърлят върху жертвата, а след това действат в зависимост от пола ѝ. Дори и да има истински хора там, струва си да се помни, че самата реалност не е истинска, така че е безсмислено да се хаби енергия за спасяването на някого, а други на мое място дори не биха си помислили за това.
Надявам се, че за Луис нещата са много по-розови, отколкото за мен. Защото не мога да преценя кой от нас има повече издръжливост и кой от нас наистина може да издържи цялата мисия под формата на смъртен и да не разкрие божествената си същност пред другите. Разбира се, „любовта“ на ректора може да бъде насочена само към мен и нещата с брат ми в момента биха могли да бъдат по-добри, но нещо ми подсказва, че не всичко е толкова хубаво, колкото изглежда.
Вдясно от мен изхрущява клон, в дървото се заражда досадно ровичкане. Спирам рязко, бързо отчупвам клона от дървото, правя края му остър с ноктите си и в следващата секунда хвърлям полученото оръжие с всичка сила към скептично движещото се зелено нещо. Незавършеното и дефектно копие пронизва главата на съществото, убивайки го мигновено, без да издаде предсмъртен писък. Предполагам, че не съм толкова зле с оръжията, колкото си мислех.
Алвасдин се усмихна одобрително, когато видя резултата от хвърлянето ми, но остана верен на себе си и не направи никакъв коментар, следвайки ме мълчаливо. Зелените копелета може да са под нас, все пак са подземен народ. Не ги интересува къде спят, стига да е съвсем тъмно и да не може да проникне дори капка светлина, а останалото е без значение. Трябва да се опитаме да избягваме места, където има твърде много от тези същества, иначе може да се увлека в борбата и да изгубя от поглед ушатия аристократ.
Не се притеснявам за уменията му с оръжията, но пак повтарям, гоблините са подъл народ. Преди да се усетиш, ще се окажеш в отчаяна ситуация и ще загубиш живота си. Много опитни воини са умирали от лапите им, дори и тези, които са специално обучени да ги изтребват. За моя свят тези чудовища са легенди и кошмари, които плашат непослушните деца и съпругите, които обичат да излизат с приятелките си нощем. Естествено, всяко от тях си има собствена история, за да не разваляме психиката на бедните дребосъци. Зелените гадове крадат и деца, а после ги превръщат в свой вид, като по този начин попълват редиците си. И в много светове на моите братя това се случва често, а те просто го наблюдават и са доволни от него. Не всички, разбира се, особено нежните и любящи богове грижливо се грижат за своите създания и се стараят да не допускат подобни гадости, но пък може и да започнат война между две раси. Такива са те.
– Чакай! – Алвасдин ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си.
Той сложи пръст на устните си и кимна към най-близката планина, където отдавна бях забелязала пещера и няколко плоски лица с жълто-варовикови похотливи очи, които надничаха оттам. Чувах и гадното им кикотене и стоновете на отчаяние някъде в дълбините на пещерата. Просто идеалното място да водиш битка с най-отвратителното настроение и неконтролируемото желание да убиваш! Само зелените същества нямат представа кой кого е решил да ловува тук и да се наслаждава на миризмата на кръв и писъците на болка и отчаяние.
Усмихнах се хищно, разкривайки осем кътника, гледах право в очите на една от потенциалните ми жертви и вече чувах тропота на малки крачета около нас и под земята. Прокарах раздвоения си змийски език по долната си устна, очаквайки голямо клане и желано освобождаване от натрупания гняв. Безпогрешно откривам професора, отпуснат на дебел клон, който беше решил да ни наблюдава от безопасно място и да не се разкрива. За пореден път се изумих от неговата изобретателност и умението му да използва правилно магията, като напълно приех ролята му на наблюдател на обучаващите се.
Погледнах към дроу, който гледаше към краката ни, а после към мястото на засадата, където чудовищата щяха да скочат от нетърпение. Момчето веднага разбра за какво му се намеква. Той се намръщи, кимна и застана с гръб към мен, но аз направих същото и приклекнах малко, заемайки удобна позиция за атака. Това беше третият път, в който се биехме заедно, макар че този път той беше малко подозрителен към моята безопасност заради легендите за тези гнусни същества. Изглежда, възпитанието, което му е втълпено в главата още от дете, сега е в гърлото му, разкъсвано между дълга му да защитя жената и нуждата да я приема като партньор и да ѝ повери гърба си точно сега.
Бавно свивам пръсти, вслушвайки се в приближаващите стъпки под нас. Веднага щом последният се присъедини към другите си събратя, двамата с дроу отскачаме от земята, стремейки се да бъдем възможно най-високо. Отскачаме от стволовете на дърветата, докато отново не сме заедно във въздуха, където той ме хваща за ръката и ме хвърля надолу с целенасочена сила, така че да се озова насред гадните същества с висока скорост, без да отварям криле, точно както е планирано.
Още преди да успея да се приземя, прорязвам чудовищата с ноктите на краката си, като удрям няколко от тях наведнъж. Онези, които са имали лошия късмет да не умрат от първия път, с див вой и ръмжене започват да се търкалят по земята, държейки се за бликащия фонтан от кръв и гърчейки се от болка. Други се мятаха в предсмъртна агония, а трети нямаха време да осъзнаят кога са успели да загубят главите си и да се лишат от живота си. Съществата нямаха време да проследят движенията ми, а веднага паднаха мъртви, окървавени до смърт.
Тъмният елф застана с гръб към мен и ги посече от другата страна, като се опита да не оставя гърба ми открит за дълго. Не губех време, използвах всичко, което можех: използвах шиповете на крилата си, за да режа по диагонал труповете на зелените чудовища, ръцете си, за да пронизвам грозните им сърца и да прерязвам гърлата им, ако можех, а краката си, за да отсичам главите им. Понякога ми израстваше опашка и я използвах, за да изхвърлям съществата далеч от нас, а Алвас се бореше с магии и остриета, като не изоставаше от мен.
Съществата викаха за помощ, все повече и повече от тях. И отново се случи същото като в гората. Планини от трупове, реки от кръв и безкрайни вълни от врагове, само че сега се биехме заедно, а кураторът отбелязваше нещо в тетрадката си, без дори да си помисли да помогне, виждайки успехите ни. Пламък този път не издишах, отдавайки пълно предимство на ноктите и физическата сила.
Враговете се появяваха и веднага падаха мъртви, мястото им се заемаше от други, а ние се отдалечавахме все повече и повече, наслаждавайки се на борбата. Кръвта се лееше навътре и навън, опръскваше лицата ни и съсипваше дрехите ни. Смърдяхме изцяло но не ни пукаше: пред нас беше главния гоблин, а може би и повече от един. Нямаше да е възможно да го убием бързо, така че щеше да се наложи да се потрудим малко повече и може би да използваме огън.
Може би отвън изглеждахме като луди, които отчаяно се борят за живота си, и това беше изненадващо успешно. Времето беше изгубено, но изходът от това прокълнато място ставаше все по-близък, тъй като един необикновено огромен гоблин, приличащ на смесица между човекоядец и хобгоблин от най-висок клас, се приближаваше все повече и повече. Съществото ни гледаше с досада, сякаш бяхме безполезни мухи под краката му, които нарушават мира и пречат на господаря на безполезните гоблини да се наслаждава спокойно на живота си. Точно сега той само напразно се надяваше, че преди да стигнем до него, ще бъдем изтощени и неспособни да се бием както трябва.
От напразните му надежди на пълни обороти, прерязах пет от гадинките с крак и отхвърлих още седем с опашката си, усмихнах се доволно и го погледнах хищно, като накарах петия крайник отново да изчезне. Нито Дроу, нито аз все още не бяхме изтощени, съзнателно пресмятайки силите си за основния противник, към когото щяхме да се приближим и да го унищожим. Въпреки че отново бяхме покрити от глава до пети с мътния черно-бургундски цвят на кръвта на съществата, нищо не можеше да ни спре. Това се усеща във всяка наша стъпка и в аурата, която се излъчва от телата ни.
Без да се уговаряме, вече свикнали с движенията си, ние се отскубнахме от местата си, убивайки последните малки гоблини, и се втурнахме към краля, лениво изваждайки огромна тояга иззад гърба си. Блондинът пръв се втурна в атака, поемайки удара върху себе си и позволявайки ми да вляза под чудовището, за да прережа с нокти корема и сухожилията му, оставяйки кървави бразди в твърдата му кожа и оставяйки го без опора. Веднага се промъквам между краката му, за да не бъда смачкана, и го удрям по гърба с крилото си, като умишлено удължавам израстъците и удрям раменете на важни места. Елфът избива оръжието от отслабените лапи и нанася серия от удари, а накрая лишава чудовището от главата му.
Останалите, виждайки бързината, с която се бяхме справили с един от водачите им, се разпръснаха в ужас, без да смеят да ни покажат лицата си отново. Но това не беше повод за успокоение. Забелязахме обаче подаръка от вещицата: торбата, макар и покрита с кръв, беше все още непокътната и чиста. Поне нещо добро за деня!
Вече разбрали, че никой няма да ни направи нищо, отидохме до едно подозрително чисто езеро, в което плуваха безобидни рибки, проверихме го за опасни същества и решихме да се мием на смени. Аристократът ми каза да отида първа, а той остана да пази, макар че имахме магическа бариера срещу външна намеса. Ако гадините се доближат до магическия кръг, който не можеше да бъде заличен, щяхме да разберем за това.
Водата беше топла, така че мръсотията и кръвта лесно се отмиваха, особено с помощта на магията, която и този път не пропуснах да използвам. Бързо се преоблякох и изпрах мръсните дрехи, като ги почистих с едно заклинание и след това ги изсуших. Вече не бяха подходящи за излизане, но бяха идеални за намиране на проблеми за собствената ми глава на острова. А то е само на кратко разстояние, буквално летящо през океана с морските същества, които ще ме признаят за по-висше същество и няма да си покажат носовете!
Назад към част 17 Напред към част 19
