Глава 11
– Покажи ми. – Лиена беше скръстила ръце, а челюстта ѝ беше нервна.
Повдигнах вежда.
– Какво да ти покажа?
– Това, което ще направиш. Искам да го видя, преди тя да се появи.
Лиена, агент Джак Катър и аз бяхме седнали на малка маса близо до входа на независимо кафене в Маунт Плезънт. Шепа покровители се мотаеха на малки масички сред строго бял, минималистичен декор, който Маги би намразила.
Това беше проблемът. Маги беше един от любимите ми хора, но беше пословично придирчива към подобни неща. Ако имаше лоши впечатления от някое място, нямаше да стъпи там. Когато се срещнахме за първи път на кафе – или чай, в нейния случай – бяхме отхвърлили три кафенета, преди да одобри едно.
Минималистичният стил на това заведение беше противоположен на пищната винтидж естетика на Маги, но местоположението беше много подходящо за моя план. И така, за да вкарам Маги тук, трябваше да направя някои промени в декорацията. С главно „П“.
Посочих към антимагическото колие на Лиена с котешко око.
– Ще трябва да го свалиш.
Тя се поколеба.
– Ако се опиташ да дръпнеш нещо…
– Не. – Тя махна с ръка на агент Катър, който ме стрелна със заплашителна усмивка. – Ще го направи.
Магията на агент Катър не беше толкова страшна, колкото тази на Лиена, ако се вярваше на междупространствените ѝ заплахи, но той беше телетезианец – по същество психически кръвопиец. Подтекстът беше ясен: бягството не беше опция.
– И имам един артефакт, за който ми казаха, че е изключително неприятен – добави дърварят.
А, това беше страшната част. Никога не съм се сблъсквал лично със заклинание за задържане, но знам, че то замразява жертвата на място, като я прави напълно неспособна за каквото и да е движение, освен за повърхностно дишане и странно мигане… ако има късмет. Наистина неприятно.
– Не се притеснявай – казах аз. – Няма да направя някоя глупост.
Във всеки случай все още не.
С бавни движения, сякаш можех да се хвърля през масата, Лиена вдигна огърлицата с котешкото око над главата ми. Сложи го внимателно на плота и ми кимна с глава.
Свалих огърлицата със зъб на акула и я пуснах до нейната, като прикрих облекчената си въздишка с ефектно изчистване на гърлото. Докато дребният ѝ нос се мърдаше подозрително, аз се съсредоточих върху проблясъка в мозъка си, който беше нейният ум – нейната същност, мозъчни вълни, каквото и да е. Нямам легални термини за тази глупост. Просто следвам инстинктите си.
Като се фокусирах хубаво, добре върху нея, промених стените на кафенето от клинично бели в топло кално кафяво.
Очите на Лиена изпъкнаха, но никой друг в кафенето дори не мигна.
Напявайки мелодията на „Джиопърди“, преобразих балатума в рустикална твърда дървесина, а след това промених плотовете. А какво ще кажете за стените с набор от кичозни картини, които бях видял във филм на Уес Андерсън? Разбира се, добави ги. До машината за еспресо се появи глава на Рут Бейдър Гинсбърг. За вкус добавих стар джубокс в задния ъгъл, а след това завърших, като затоплих нюанса на светлините и ги приглуших достатъчно, за да създам уют.
– Какво мислиш? – Попитах.
Широко отворените очи на Лиена обиколиха обновеното пространство.
– Никой друг не може да види това?
– Само ти.
Истината е, че можех да накарам всички около нас да видят това, което тя виждаше, но нямах никакви планове да споделям тази подробност. Първо, внезапната промяна на възприятието на всеки клиент би предизвикала известна тревога. Второ, това беше по-трудно. И трето, както Лиена, така и агент Катър бяха на принципа „трябва да се знае“ по отношение на способностите ми.
А те трябваше да знаят колкото се може по-малко.
Тя погледна партньора си, който промълви:
– Не виждам нищо.
– Значи това не е илюзия? – Запита тя, а в тона ѝ се промъкна нотка на учудване.
Кимнах.
– По-скоро е халюцинация.
– Но изглежда толкова истинско. Ограничава ли се до визуални промени?
– Не съвсем – отвърнах. Зрителните халюцинации бяха най-лесни, а аудио халюцинациите не бяха чак толкова лоши. Можех да променям миризмата, ако се налагаше, но вкусът и допирът бяха следващото ниво на трудност.
Оставих видението да отшуми, връщайки на Лиена възприятието за стаята в предишния ѝ строг блясък.
Тя поклати глава.
– Никога досега не съм виждала митичен да прави това. Дори не знам как би се наричала подобна сила.
Това прави двама от нас.
Не ми беше нужно да знам как се нарича моята способност – тя не изискваше етикет, за да функционира правилно, но имаше нещо удовлетворяващо, може би дори овластяващо, в това да ѝ сложиш титла и да можеш да се позовеш на част от личността си по име.
Тя потупа долната си устна замислено, а след това малка усмивка изкриви устата ѝ.
– Ти наистина си уникален, Кит. Способностите ти са нещо друго. Да можеш да…
Агент Катър дискретно се закашля и тя се изправи, може би осъзнавайки, че гласът ѝ е станал прекалено топъл и спокоен. Много повече „приятели от филмовата вечер“, отколкото „агент, отговарящ за опасен престъпник“.
– Запомни – каза ми строго тя – ако загубиш контрол над ситуацията, наша работа е да приберем Маги Кук. Заповед на капитана.
– Разбрах, шефе. – Преместих погледа си към прозореца. – Между другото, тя идва.
Жена на около трийсетте години вървеше с бърза крачка към кафенето. Носеше изцапан с боя комбинезон и яркожълт шлифер за дъжд, но качулката му не скриваше смърфовосинята коса и огромните очила с дебели рамки.
Агент Катър и Лиена се изтърсиха от местата си. Докато тя посягаше към двете огърлици, ръката ми се изстреля и аз ги отмъкнах от плота. С усмивка вдигнах нейната огърлица, а котешкото око се люлееше.
Тя го изтръгна от ръката ми и побърза да последва временния си партньор. Двамата се настаниха в едно сепаре отзад, където можеха да ме наблюдават, а тя нахлузи през главата си огърлицата против магия, като котешкото око подскачаше на гърдите ѝ. Тя улови погледа ми и предложи една подмолна усмивка на насърчение, която агент Катър не забеляза.
Свих ръка около второто колие, а висулката стиснах в юмрука си.
Докато Маги стигне до вратата, вече бях заключил съзнанието ѝ. В нейните очи кафенето беше селско и очарователно, а не зле стерилизирана болнична столова. Когато тя отвори вратата, вътре нахлу порив на хладен, влажен въздух.
Сега започваше истинското изпитание на способностите ми – да задържа халюцинацията, докато водя напълно естествен разговор, който щеше да изисква доста лъжи, манипулации и внимателно разпитване.
Да, това щеше да е забавно.
Погледът на Маги обходи всички посетители, проверявайки за заплахи, след което се запъти към масата ми до прозореца, преценявайки помещението още веднъж, докато идваше.
– Здравей, Кит – поздрави тя с усмивка.
Изправих се и протегнах ръка за бърза прегръдка.
– Здравей, Маги.
Когато ръцете ми се сключиха около тесните ѝ рамене, а странният ѝ прашен лавандулов парфюм гъделичкаше носа ми, потиснах нервното свиване в стомаха си. Съсредоточи се, напомних си. Задръж проекциите.
И дръж вината си здраво притисната.
Когато се свлякох обратно на мястото си, тя седна срещу мен, а очите ѝ се движеха в непрестанно търсене на опасност.
– Сигурен ли си, че това място е безопасно?
Огледах се наоколо.
– Струва ми се, че е безопасно.
Раменете ѝ незабележимо се отпуснаха.
– Така е… така е. Харесва ми това място.
Мисията е изпълнена. Е, донякъде. Да я накара да се чувства достатъчно удобно, за да говори, беше само първата част.
Преди да мога да пристъпя към втората част, тя се усмихна.
– Радвам се, че си в безопасност, Кит. Много се радвам.
– Извадих късмет. – Донякъде вярно. В крайна сметка не бях мъртъв.
– ККК беше лоша, лоша новина. Радвам се, че си свободен от тях.
– Чу ли какво се е случило? – Попитах предпазливо.
– Чух, че повечето от твоите хора са били обкръжени. Чух, че Ригел е бил убит. – Тя се поколеба. – Едно от момчетата от „Дим и огледала“ чу история за вас долу в Лос Анджелис.
За обществото „Дим и огледала“ беше компания за специални ефекти за филмовата индустрия, но немитиците нямаха представа колко специални са тези ефекти.
Ето какво направи Маги. Освен че изработваше свръхбезопасни, страхотно изглеждащи експлозии за големите филмови студия, тя беше един от най-добрите алхимици в града. Можеше да трансмутира почти всичко, ако ѝ се дадеше достатъчно време, и имаше талант за заклинания, свързани с астрологията.
– Това не бях аз – излъгах аз, натискайки палеца си в медальона, скрит в скута ми. – Сигурно е бил друг стажант от ККК.
– Възможно е. – Тя си играеше с един от многото пръстени на пръстите си. – По телефона каза, че търсиш информация.
– Чувала ли си за Куентин?
– Да, да. Сега той бяга. Говорил ли си с него?
Поклатих глава.
– Не можах да се свържа с него. Но говорих с Дженкинс – неговия гадател. Куентин ти е споменавал за него и преди, нали? Според Дженкинс Куентин е отишъл при него, за да му прочете нещо за Синия дим.
Маги примигна бързо.
– Син дим. Знаеш ли…?
– Не знам подробности – казах аз, смесвайки лъжата с истината – но Ригел е щял да ме посвети, преди да изрита кофата.
Вниманието ѝ отново заобиколи кафенето.
– Защо? Какво искаш от Син Дим?
Насочих вниманието си към ума ѝ. Ако допусна някоя част от халюцинацията да се изплъзне – ако боята по стените избледнее, дървеният паркет се изкриви или пък главата на Рут Бейдър Гинсбърг се размърда неестествено – цялата фасада можеше да се провали. А това щеше да провали плана ми по голям начин.
– Притеснявам се за Куентин. Магиполицаите са навсякъде около него, а Синият дим е… опасен.
– Опасен – повтори тя тихо.
– Куентин е мой приятел. Искам да му помогна, но не знам достатъчно. – Наведох се през масата.
– Ти си адски добър алхимик и щом Ригел те е накарал да работиш за него на свободна практика, значи трябва да знаеш нещо за Синия дим.
Преглъщайки, тя се изправи от масата.
– Имам нужда от чай.
Докато правеше поръчката си на гишето, погледнах към вечно бдителната двойка в задната част на кафенето. Лиена, както винаги, държеше едната си ръка върху чантата, а с другата си играеше с верижката на огърлицата, сякаш се уверяваше, че тя е здраво поставена и защитава ума ѝ.
Наистина ми се искаше тя да спре да го прави. Това правеше всичко много по-трудно.
Връщайки се на масата и плъзгайки се на стола си, Маги духна нежно върху парещия си чай.
– Винаги съм усещала, че си различен от останалите членове на ККК, Кит.
Усмихнах се.
– Помислих си същото, когато те видях там за първи път.
В това нямаше никаква лъжа. Дръзко боядисаната ѝ коса, презрението към всичко, което наподобяваше офисно облекло, и топлата усмивка бяха привлекли вниманието ми – най-вече защото изглеждаше също толкова не на място в гилдията на „Психари“, колкото и аз се чувствах. Това неочаквано родство доведе до случаен разговор, който прерасна в непринудено приятелство, но с повече топлота и искрена доброта, отколкото която и да е връзка, която бях създал по време на работата си в ККК.
– Те бяха алчна, алчна банда – промълви тя. – Отчаянието може да направи хората лоши, но алчността прави лошите хора още по-лоши.
– Никога не съм се интересувал от парите. Аз просто…
– Знам, знам. Най-накрая си бил на място, което те е приемало. Разбирам те. Разбирам. Но ти никога не си принадлежал на това място. Ти не си от алчните хора. На Ригел и останалите алчността им беше в кръвта. Те стигаха отвъд света на адвокатите и договорите.
Изчаках я да продължи.
– Познаваш ли „Цербер“, Кит?
– Гилдията за сигурност?
– „Синият дим“ беше план за пробив в „Цербер“.
Гръбнакът ми се скова. Пробив в „Цербер“? Това беше лудост, дори по стандартите на ККК.
„Цербер“ не беше стандартна компания за заключване и аларми срещу кражби. Това беше гилдия от експерти по сигурността – най-добрите от най-добрите, с арсенал от почти неразбиваеми заклинания за опазване на ценните вещи, за чиито услуги хората плащаха доста пари.
– От години се говори, че „Цербер“ пази дълбока, тъмна тайна – прошепна Маги. – Опасен артефакт. Много опасен, много мощен. Цялата цел на „Син дим“ беше да го открадне. Не знам откъде му е дошло това име. „Син дим“?
– Той беше фен на Скот Бакула?
– Какво?
– Няма значение. – Сега не беше време за глупави шеги. Погледнах отстрани към нашата публика от двама агенти, после втвърдих халюцинациите, които проектирах. – И така, какъв беше смисълът на всичко това?
– Не знам, но отговорът е един и същ, независимо от всичко. – Тя завъртя чая в чашата си. – Алчност, Кит. Винаги става дума за алчност.
– И ти си била част от Синия дим?
– Не. Е, да. Отначало. Помогнах за създаването на защита на един трезор. Ригел искаше място, където да съхранява ценни предмети, а моята алхимия му харесва повече от магьосничеството. Особено използването на астрални ключове за врата, която може да се отвори само в определен ден.
Хм. Капанът за убийства в тайното леговище на Ригел отговаряше на изискванията за алхимията на Маги, но не беше това, което бих нарекъл трезор.
– Определен ден? Какво имаш предвид?
Очите ѝ светнаха; обичаше да говори за работата си.
– Печат, който не може да се използва, освен в един ден от месеца. След като Ригел го заключи, няма да му се налага да го пази, дори от собствените си съмишленици, освен в този един ден. – Тя се усмихна. – Избрах намаляващия трети полумесец.
– Какво сега?
– Луната при една трета видимост. Надявах се бавно умиращата ѝ светлина да му напомни за цената на алчността му.
Стиснах слепоочията си.
– Значи планът му е бил да открадне този ценен артефакт от Цербер и да го съхрани в хранилището? Дали не е планирал да продаде артефакта? Това е постъпката на Ригел, а и нямаше да изисква неприкосновен трезор.
– Не знам. Веднага щом ми каза предназначението на трезора и че иска помощта ми за кражбата, си тръгнах.
Тя изучаваше съдържанието на чашата си.
– Ригел нямаше право на такъв артефакт. Той принадлежи в ръцете на някой, който не е воден от алчност.
Преминах от стискане на колието към търкане на ръце по лицето си, обмисляйки какво да попитам по-нататък. Не се нуждаех стриктно от тази информация, но исках да покрия всичките си бази, преди да започна втората фаза.
– Странно…
Дръпнах ръцете си надолу, за да открия Маги, която се взираше в нещо над рамото ми. Гадно, гадно, гадно. Дали бях изпуснал част от халюцинацията? Имаше много парчета, които трябваше да следя, а умствената ми енергия беше на привършване.
– Какво? – Попитах предпазливо.
– Нещо не е наред с това място. – Очите ѝ продължиха параноичния си танц из стаята. – Правиш ли нещо?
Маги знаеше какви са способностите ми. Ако усещаше, че нещо не е наред, не можех да я виня, че ме подозира.
За съжаление вътрешните ѝ познания означаваха, че трябваше да се потрудя още повече, за да я заблудя. Когато съм разсеян или уморен, халюцинациите ми започват да се разсейват, в стил „Необикновена долина“. Повечето хора не забелязват нищо повече от тревожен сърбеж в подсъзнанието си – но тези, които знаят защо се чувстват така, могат да забележат несъответствията много по-бързо.
Тя ме прониза с тревожен поглед.
– Кит, какво става?
Според плана, който бях предложил на Блайт, това беше моментът, в който трябваше да дам сигнал на Лиена и агент Катър да влязат и да арестуват Маги.
Но Маги беше мила, състрадателна и щедра – три неща, които трудно се намират в този град. Тя можеше да даде ново определение на думата „чудак“ и можеше от време на време да действа от сенчестата страна на закона, но беше и жената, която ме покани в дома си за Коледа, след като разбра, че нямам никакви планове и не съм празнувал празник от години.
Дори и да нямах алтернативен план от самото начало, нямаше да я предам в света на килиите и сивите гащеризони, в който бях попаднал аз.
Наведох се по-близо и прошепнах:
– Ще ти покажа нещо и имам нужда да запазиш спокойствие.
Тя кимна нервно. Погледнах я строго, за да се уверя, че е подготвена.
След това оставих кафеената халюцинация да умре.
Назад към част 11 Напред към част 13
