Епилог
Долетяхме до малка поляна само на няколко километра от океана, като решихме да си вземем кратка почивка, преди да посрещнем нови приключения на острова на русалките. Още оттук усетих колко много гущери живеят в солената вода. Професор Валгордом все още ни следваше на прилична дистанция и не се приближаваше, като от време на време драскаше в бележника си. Правех се, че не го забелязвам, но с всеки изминал час не разбирах какво не харесват останалите в него. Той не е ужасяващ, макар че винаги се разхожда по-мрачен от облак, малко ме вбесява и мрази учениците. Но когато седи така далеч от нас и не си показва лицето, той е приказка.
Алвасдин беше убил яребица с камък и я готвеше на огъня, като ме помоли да изляза и да не му преча. Предполагам, че е смятал, че не съм способна да нарежа птица и да сготвя нещо годно за ядене, тъй като вече бях в лазарета заради това, че съм забравила да ям. Ето как се превръщаш в глупак в очите на хората около теб, дори и да не ти го казват в очите, преструвайки се, че всичко е наред. Реших да не се обиждам и използвах момента, за да се свържа с Обителта на равновесието.
Както се очакваше, учителят не ме последва, тъй като вече беше разбрал, че няма да ми се случи нищо сериозно и че съм много по-силна, отколкото изглеждам. Отдавна бях забелязала, че той ме възприема като малко чудовище, което по-скоро би убило, отколкото да позволи да бъде наранено. Дори по време на битката с гоблините той ме гледаше така и почука замислено с пръст по един клон наблизо.
С подсмърчане се опитах да изградя връзка с дома. За щастие не се налагаше да правя пробив в защитните съоръжения, които блокираха света от натрапници и преграждаха всички изходи, така че не би трябвало да е проблем. Но чаках десетина минути без никакъв отговор, сякаш Обителта беше угаснала. Стиснах устни, ритнах дребните камъчета под краката си, легнах на тревата и се загледах в яркосиньото небе, което веднага бе закрито от облаци. Измърморих и отидох до малкото езерце, за да си измия ръцете преди обяд.
– Тъкмо навреме си – каза дроу, като ме погледна, щом се оказах в полезрението му.
Подаде ми едно от най-кафявите парчета месо и ми пожела добро хапване, след което се нахранихме мълчаливо, и двамата погълнати от собствените си мисли. Аз си мислех какво да правя в тази реалност и как да се отърва от нея, а ректорът щеше да дойде тук след мен, но няма значение. Понякога си мислех, че взетото решение ще бъде твърде меко наказание за такъв алчен смъртен. Че той заслужава нещо по-лошо.
– Мей, още ли ми се сърдиш? – Привлече вниманието ми към себе си Алвасдин.
– Имам ли за какво да се сърдя? – Попитах.
– Неправилно се разбрахме още в канибалското село. Не съм си помислил нищо за теб, просто ти много приличаше на жените от моя народ тогава… – Мога да кажа, че му беше трудно да говори за това. – Точно толкова авторитетна и силна, точно толкова властна и ужасяваща, а ти не приемаш „не“ за отговор. Напомняш ми за моите проблеми… – той погледна към облачното небе с невиждащ поглед и продължи: – В академията изглеждаше толкова различна. Напориста и наивна, обичаш да се впускаш във всякакви караници и спорове. Постоянна размяна на закани към ректора, когото ненавиждаше още от първата среща с него.
– Да, а сега ни изпрати на сигурна смърт – измърморих аз и стиснах устни, като си представих доволното лице на ръководителя на Алма Матер. – Колко е добър и любезен, а аз пак съм лоша и нищо не разбирам – стиснах зъби от гняв.
– Ще си получи заслуженото – увери ме блондинът, като погали китката ми с палец и замислено наблюдаваше действието. – Ако нападението в гората, докато се движехме, все пак можеше да се отдаде на случайност, то по-нататъшните ни сблъсъци с опасни същества на стечение на обстоятелствата е трудно да се отдадат. И тогава, в гората, постоянно ни следяха, а ти беше последна и не позволяваше на никого да си сменя мястото с теб, сякаш знаеше повече, отколкото даваше да се разбере. Ти също си по-силна, отколкото изглеждаш. Дори вещицата людоед го призна и се страхуваше да тръгне срещу теб… Вече не знам какво да мисля. Ти си като загадка, която има много отговори, но нито един от тях няма смисъл.
– Ако се притесняваш, че отношенията ни ще се влошат и ще повлияят на способността ни да работим като двойка в бъдеще, не се притеснявай. Ще преминем проклетата практика и каквото и да е друго, което ни подхвърлят нашите глупави професори. Не съм обидена и те разбирам – казах колкото се може по-искрено, като се опитвах да не повдигам темата за семейните му проблеми. Все пак не ми хареса сравнението с неговите хора. Все още не съм толкова жестока.
– Мир, но продължаваща война в академията? – Усмихвайки се широко, тъмният елф протегна ръка към мен в знак на помирение, на което аз недоумяващо изсумтях.
– Кой от нас е лудият? – Подсмръкнах, отвръщайки му с ръкостискане.
– Все още не си ми върнал парите за стаята – подигравателно му напомних за не особено приятното ми събуждане преди практиката.
– Ще ги получиш!
Нямах време да кажа нищо друго: усетих ответна връзка от страна на обителта. Бързо изтърсих, че трябва да се оттегля, и побягнах от поляната, за да се махна от погледите на другите за да не ме чуят. За да съм на сигурно място, си направих илюзия и се покрих с балдахин срещу подслушване, огледах се внимателно, за да се уверя, че куратора не е наоколо, и след това приех обаждането.
Връзката беше ужасна и лошо функционираше, сякаш някой умишлено насочваше смущения към нея и ѝ пречеше да разчете думите. Наложи се да изчака известно време, за да засили канала със собствената си магия, и едва тогава започна да слуша думите. Накратко и бързо тя разказа своята версия за врага на ръководителя на Съвета и разказа за счупения артефакт. Именно тук Луис се оказа, че е скрил истината.
Старейшините бяха недоволни от мудните ми действия и нулевите резултати в залавянето на врага. Започнаха да ми изнасят лекции за това на какво са ме учили и как съм стигнала дотук, като сипеха ярки епитети по мой адрес и по адрес на моята некомпетентност дори да поддържам целостта на артефакта. Твърдо понасях всяка обида и дори не казах дума, когато ми съобщиха, че майка ми е затворена в подземието. Стиснах устни от неудовлетворение, осъзнавайки, че думите ми само ще влошат нещата.
Изглеждаше твърде сериозно, за да се стигне дотук. Но никой никога не ми е обяснявал защо няма да изпратят по-опитен бог да ни помогне, защото ние нямаме достатъчно знания и опит. В поредната лавина от недоволство на старшия бог, който има най-голям авторитет в Обителта на равновесието, няма нищо изразително и достъпно, което да обясни тяхното бездействие и такъв натиск върху нас, все още съвсем зелените богове.
– Толкова си безмозъчна, че дори не можеш да забележиш бога, който вече два дни е подноса ти! – Изкрещя ръководителят на Съвета и връзката секна, а мен ме ужили мълния.
Замълчах и погледнах в посоката, от която бях дошла. Един от спътниците ми беше бог, а аз не го бях забелязала дори сега, въпреки че постоянно се вглеждах в аурата им и определях расата им без съмнение. Като се има предвид обаче, че мрачният тип е постоянно на разстояние от нас, само един дроу с неговия вагон странности е идеален за тази роля. Така че това обяснява необяснимата му омраза към мен още от първата ни среща… Играеш си, а? Хайде да играем!
Край на първа част!
