Глава 4
Очите на рибешката опашка нервно потрепваха с новопочернялото бяло, а устните му се разтеглиха в напрегната усмивка, едва разкриваща острите му зъби. Драконокръвният смръщи нос от това и посрещна причината за недоволството си с надменен поглед, като огледа човека от главата до видимата част на опашката му. Той се ухили, сякаш не беше забелязал нищо впечатляващо, и вече ме погледна, като веднага се намръщи, сякаш нещо вървеше напълно погрешно и против плановете му.
– Ще пуснеш ли опашката ми? – Той присви очи от раздразнение, докато аз се опитвах всячески да разбера какво не ми харесва в него: мислех, че е той, но сякаш не беше… Нещо се беше променило в него и трябваше да разбера какво е то и как ще се прояви в моя полза.
– Както кажеш – отвърнах равнодушно и разтворих пръстите си.
Големите очи с разтеглени зеници се разшириха от изненада – малкият негодник полетя с главата напред и заби рогата си в пясъка. Муцуната на Лакомника отразяваше цяла гама от емоции – от шок до изненада, от гняв до възмущение. Накрая лилавата опашка се залюля надолу, като изхвърли торса от равновесие, и гущерът се свлече по гръб. Наблюдавах действието мълчаливо, дори не се усмихнах на комичността на ситуацията, за разлика от Сирена.
– Защо се смееш? – Изсъска крилатото недоразумение, като се втренчи в мъжа. – Искаш ли да вкусиш от пламъците на ада и да се изпържиш до пръсване? Мога да го направя!
– Да – каза скептично кралят, като ме погледна в очите. – Животинчето ти е нахално и невъзпитано и се нуждае от обучение.
– Обучение? – Драконът съскаше, без да ми позволи да кажа нито дума. Той се размърда и разпери криле, стисна предните си лапи и, свивайки гневно очи, започна да се нахвърля застрашително върху хищния разум. – Трябва да те обучат и да ти сложат намордник, защото са ти пораснали зъби и ще ухапеш невинен човек! Трябва да те сложат в клетка за пример на другите!
Дори аз бях впечатлена от тази пламенна реч. И не, нямаше да му се скарам за нахалството, макар че Рибената опашка – нещо, което все повече ми харесваше в прякора на сирена – можеше да бъде много по-силна от мен със сегашните ми показатели. Вече бях разбрала, че съм му нужна, за да си върне реликвата, защото не можеше да си я върне сам от лудия професор. Оттук и изводът, че той дори не би си помислил да ме нарани. Що за реликва е това, че той, хищната сирена, е готов да търпи такова откровено неуважение към себе си и да стиска устни нещастно, понасяйки всяка обида на дребен дракон?
Между другото, Лакомника спря рязко и ме погледна очаквателно, сякаш по погледа му трябваше да разбера какво иска от мен. Вдигнах въпросително вежда, на което той извъртя очи.
– Би ли имала нещо против да ме вдигнеш? Разликата във височината между нас е извън класацията – каза дребосъкът, сякаш това беше нещо естествено.
– Може би трябва да ти излъскам и крилата. – Попитах язвително, показвайки хищна усмивка.
– Би било хубаво, но това е за по-късно. Сега имаме по-важна задача: един нито човек нито риба все още се осмелява да бъде тук! – Той махна с ръка към Серена и протегна лапи към мен.
– Нима си забравил как се лети? – Попитах подозрително, разглеждайки порасналите му криле.
Въпросът смая не само малкото, но и мъжа, който подигравателно наблюдаваше кавгата ни. Сега той се взираше изненадано в златните криле, които бяха любезно разперени, за да имат застрашителен ефект. И в тях нямаше нищо нередно, но нещо определено не ми се струваше наред. Сякаш бяха притиснати от нещо тежко и после закърпени от неумел майстор. Плюс това, тази молба да го вземе на ръце… Нима наистина не може да лети? Едва ли е изпълнение, което да спечели подкрепа от моя страна – когато учех дроу, който тормозеше момичетата, не видях в него никакво малодушие.
– И така, какво е станало? – Притиснах го да побърза с отговора.
– Не зная как! Все още не мога да летя – гордо изхриптя драконът, кръстосвайки лапи върху гърдите си. – И изобщо, аз съм много гладен. Кога ще ме нахранят?
Завъртях очи и веднага се сгърчих от болката в главата си, разтрих с два пръста слепоочията си, а после и носа си. Намръщих се замислено и обърнах поглед към сирената. Трябва да се наспя малко тази нощ, защото усещам, че приключенията през следващия ден ще бъдат много изтощителни, особено с нашето неспокойно ново попълнение, което не може да си държи устата затворена. Утре той ще стане саркастичен или към ръководителя, или към партньора ми. Нямам представа кое е по-добре. Но да се отървем от лепкавия и непоносим „паразит“ ще иска и единият, и другият, а после зависи от нервите им.
– Мисля, че спътниците ми ще се съгласят с твоите условия, но в такъв случай ни трябват твоята кръв и люспите на русалката. Бих искала да получа поне това като награда за връщането на реликвата, все пак ще рискуваме живота си, а и никога не сме виждали лудия професор и нямаме представа какво да очакваме от него. Вече имахме нещастието да се сблъскаме с опасни същества по пътя към острова и след това, което преживяхме, е глупаво да рискуваме живота си без особен стимул. Освен това сирените не могат да имат обикновена реликва, което означава, че има нещо толкова важно, че професорът няма да се съгласи да го върне доброволно. Има и голяма вероятност предметът да е загубил силата си, формата си, стойността си. В най-лошия случай сделката ни няма да бъде призната за валидна, защото е малко вероятно да използвате това, което е останало от реликвата. Надявам се, че сирените ще проявят разбиране. Вие не искате неприятности, нито вие, нито ние.
– Донеси всичко, което ще има отношение към нея – уверено отговаря Рибената опашка, без да променя условията ми.
Вместо това вдигна ръката си с длан нагоре. Тя веднага затрептя, а след това отгоре се появи илюзията за огромна лилава перла, напълно заредена със специална магия, която все още не съм виждала в нито един от посетените светове. Последвах съвета и започнах да изучавам осезаемата и реална илюзия много подробно. Беше много добър магьосник и знаеше какво прави – забелязах това веднага. Дори Лакомника вече не се опитваше да влезе в поредния конфликт и, качил се на рамото ми, разглеждаше перлата със сериозно лице.
След като я огледах от едната до другата страна, зададох на краля още няколко уточняващи въпроса и се договорихме за пет дни, които да прекараме в търсенето ѝ, да им донесем откраднатото, а след това да станем сирени за два дни. Трябваше да погледна подозрително към Лакомника, който ни слушаше мълчаливо и не ни прекъсваше, дори стоически издържа, когато споменахме, че и на него ще му порасне опашка. Гущерът не направи гримаса, изразяваща пренебрежението му, не се възмути, както обикновено правеше. Просто мълчеше и от време на време поглеждаше към рибешката опашка, но на последния не му пукаше за мнението на малкия и невъзпитан, което открито демонстрираше.
След няколко минути, като обсъдихме всяка подробност от нашето споразумение и уговорка, аз внимателно наблюдавах как сирената се спуска под водата и едва тогава отидох в подслона, където мъжете все още спяха спокойно. Като ги забеляза, Лакомника се намръщи, особено при вида на дроу, но не направи никакъв коментар, предизвиквайки още един ням въпрос. Не попитах, а се настаних удобно на мястото си и затворих очи, като едва сега осъзнах колко съм уморена от дългия ден.
Усетих как тялото на дракона се притиска към корема ми в търсене на топлина и той се извъртя малко, като успя да не ме хване с рогата си, а после тихо подсмръкна. Макар че на моменти изглежда като болка на едно меко място, но понякога е много мил и забавен, и макар че винаги заплашвам, че ще намеря начин да се справя с него, няма да го оскърбя. Ако днес на рибешката опашка ѝ беше хрумнало веднага да накаже малкия, аз без никакво съмнение щях да застана в негова защита и нямаше да му позволя да го обиди.
Има обаче моменти, в които едва се сдържам да не удуша малкия гадняр. Особено в онези моменти, когато ми се струва, че току-що съм си легнала и съм затворила очи, не съм имала време наистина да се насладя на съня и да поспя, а той панически крещи с цяло гърло, започва да скача по корема ми и дори бие с лапи и опашка по лицето ми.
– Събудете се, мързеливци! – Изкрещя той още по-силно. – Нападнати сме!
Последната фраза подейства много по-добре от всички предишни опити да се обърне към съзнанието ни и да ни събуди. И тримата скочихме от местата си. Дроу веднага извади вездесъщите си кинжали и зае бойна стойка, арханида подготви заклинание за верижен бой, последвано от серия преследващи заклинания, и застана с гръб към дроу. Само аз, притисната до гърбовете им, започнах да се протягам лениво, без да усещам никаква опасност наблизо и съвсем сигурна, че снощните гости лесно щяха да ни спасят, но останалите не знаеха това и ме гледаха като идиот, а драконът гледаше възмутено нагоре-надолу тримата, докато не му обърнахме внимание.
– Най-накрая – каза той, размахвайки предните си лапи, сякаш от цяла вечност се опитваше да стигне до нас. – Вече се е разсъмнало, а вие все още спите. Рибешките опашки ни нападнаха през нощта, а вие не забелязахте, само че тази обсъди някои условия на сделката с тях! – Неприлично ме посочи с пръст с бял малък нокът. – И знаете ли как се получи това? На всички нас ще ни порасне опашка за два дни в името на никому ненужните люспи на русалките и кръвта на рибните опашки! А за да го направим, трябва да получим откраднатата червена перла от лудия професор. Бу-бу-бу!
Когато той завърши пламенната си реч, произнесена почти на един дъх, ми се прииска да закрия лицето си с ръце, защото беше изсипал цялата информация върху смъртните наведнъж и те сега усилено се опитваха да я усвоят, гледайки ме подозрително. Лицата им ставаха все по-мрачни с всяка изминала секунда, защото бях взела решението за всички, без дори да поискам мнението им. Наставникът скръсти ръце на гърдите си и ме погледна укорително.
– Нямаш ли достатъчно проблеми? – Попита спокойно наставникът, но със скрита и едва доловима заплаха. – Това първо. И откъде се е появил вашият домашен любимец? Това второ. Кой атакува сега? Това трето!
– Никой не ви напада, вие сами се справяте прекрасно с това – каза Лакомника и се обърна настрани, като изхърка предизвикателно.
– Просто така се случи, че снощи си успял да хванеш магията на съня и си пропуснал най-хубавата част, а аз бях отвлечена от мъжка сирена. Трябваше бързо да намеря начин да се измъкна, защото иначе щяхте да бъдете отвлечени от други рибешки опашки.
– От този мъж? – Усмихна се саркастично професор Валгордом, като изобщо не ми вярваше.
– Не, от жени – свих рамене, като се престорих, че не забелязвам нищо в брюнета. И той искаше да ме удуши тук и сега, защото знае, че няма мъжки сирени.
– Този проклет мъж искаше да ме обучава, защото, видите ли, нямам никакви маниери и образование! – Малкият вмъкна своите пет цента, като наля още повече масло в огъня.
– Значи наистина е имало мъж – сирена? – Уточни арханида много по-спокойно, като по някаква причина гледаше гущера така, сякаш той беше по-полезен от мен.
– Да, така беше! Той искаше да вземе Мей със себе си под водата! Ако не бях изразходвал собствените си сили, пътувайки през пространството, и не се бях озовал тук, на сутринта нямаше да я видиш, а онези полуголи момичета щяха да те измъкнат! – Изхриптя дракона.
Докато те слушаха всички нюанси на предишната нощ, преувеличените подвизи на малкия и моята сделка, в която настоявах за благоприятни условия и награди за нас, реших да изляза навън и да проуча ситуацията. Зората току-що се бе пропукала над хоризонта, гората започваше да се събужда, а огромният гръб на пазителя на острова вече не се виждаше. Дърветата не се поклащаха никъде, колкото и да се взирах, а тежките стъпки на едно доста огромно същество не се чуваха, колкото и да се вслушвах. Значи или нашето чудовище спи, или има друг ипостас, който носи през светлата част на денонощието.
Въпреки това съществото не се изпари никъде: аурата му все още присъстваше и не възнамеряваше да изчезне скоро. Въпреки това все още бях объркана от факта, че нивото му беше близко до моето истинско, безсмъртно. Чудовище от нивото на божество – къде би могло да има слабост? Разбира се, това е чудовище от божествено ниво, но за обикновен смъртен би било изключително трудно да го убие, макар че може и да греша, защото никога досега не съм се сблъсквала с такъв тип същества. А това е реалност, която е напълно наситена с тъмна магия и пълна с опасни същества.
Приближих се замислено до брега, свалих обувките си и докоснах с пръсти хладната вода. Отърсих капките и погледнах към безкрайната водна шир, която се простираше далеч зад хоризонта. Сега, ако не знаеше за бариерата около острова, дори нямаше да я забележи, защото беше станала напълно прозрачна и нищо не я издаваше. Изглежда, че само през нощта, при особеното падане на лунните лъчи, човек може да види купола и да разбере свойствата му. Изненадващо, за сирените той не беше особена преграда и те спокойно напуснаха пределите му, навлизайки по-навътре в океана. Може би не пречи на онези, които по някакъв начин са свързани с острова и неговите обитатели? А може би сирените просто знаят как да се ориентират? А може би просто си въобразявам и леговището им наистина е там…
– Ти луда ли си? – Бях дръпната назад за ръката и притисната в твърдите гърди на един мъж, след което бързо се обърнах с лице към него и го огледах от главата до петите с наситени виолетови очи. – Не ти ли бяха достатъчни нощните приключения и реши да се предадеш в лапите на сирените? Толкова ли беше трудно да ни събудиш през нощта и да излезем заедно от прикритието, за да преговаряме? Осъзнаваш ли какво можеше да се случи, или всичко ти се струва забавно?! – Второкурсникът продължаваше да ръмжи гневно, като хвърляше мълнии с очи.
– Нищо не се случи, аз реших проблема. Какъв е смисълът да се ядосваш сега? Освен това бях под влиянието на сирените, а в този момент просто не можех да ви освободя от приспивните чарове и да ви повикам при себе си – отвърнах хладно, като не откъсвах поглед от тъмния елф и търсех в лицето на непроницаемия мъж истински емоции, които сега бяха напълно скрити. От време на време в очите му проблясваха само неразбираем гняв и обида.
– Ти сериозно ли говориш сега?! Че магията на сирените ще подейства върху теб? Що за глупост е това?! – Алвасдин стисна раменете ми и се ухили. – Забелязвала ли си колко много момчета са се опитвали да използват любовни заклинания върху теб в академията? Не бих казал, че всички са били слаби, а по-скоро невероятно силни, толкова силни, че дори същите иризари отдавна биха се отказали! Но не и ти… Ти и брат ти – за теб няма никакво значение дали се опитват да ти направят заклинание, или не, те просто не действат върху теб. Е, тази вещица успя да замъгли съзнанието на твоя роднина за няколко секунди, а после той отново загуби интерес. А ти, от друга страна, си съвсем друга история. Дори на общото събиране върху теб беше хвърлено повече от едно заклинание, върху аурата ти беше поставен печат, но всеки опит за заклинание просто изгаряше. Така че, след като демонстрираш толкова силен имунитет без наличието на специални артефакти, каквито ти със сигурност нямаш, сигурен съм в това на сто процента, не ми казвай, че някаква сиренна магия е успяла да заобиколи необходимото! Ти сама си напуснала подслона и си попаднала в лапите на опасността.
Можах само да присвия очи от изненада пред изнесените факти, а след това отново. Бях забелязала, когато вещицата беше използвала любовни заклинания върху Луис, но това беше единственият път, когато заклинанието беше използвано пред мен. Бях се изненадала, че магията е подействала и брат ми се е хванал на нея, но за щастие това не се беше случило. Никога не бях усещала върху себе си чужда магия с такива свойства, но последиците, които бях чувала, бяха абсолютно същите. Значи е имало опити да ме омагьосат и Алвасдин не си го беше измислил от въздуха. А и кой би си помислил за глупост с любовни талисмани, когато те нямат никакъв ефект и чувствата на желания обект не са реални? Това е нелепо!
– И какво после? – Не отхвърлих думите на Алвас. – Наистина имаше мъжка сирена. Какво мислиш, че ще ти направи, ако излезеш от колибата с мен? Ако обикновените сирени смятат жените за свои страховити противници по време на лов и или се обръщат срещу тях, или ги убиват моментално, то какво би станало с теб, ако срещнеш рибешка опашка? Това беше първата ми мисъл и затова отидох сама, за да проуча ситуацията. Не се бихме, никой не ме докосна, просто си говорехме мирно и тихо, а после се появи портал, от който получих Лакомника. Това е всичко, нямаше нищо по-сериозно, а и съм сигурна, че малкият вече ви е разказал условията на сделката в цветове.
– Трябва да ми се довериш повече, все пак сме партньори до края на тази година. Как ще работим, ако нямаме доверие и не си готова да се биеш с мен гръб в гръб, разчитайки на защитата ми отзад? – Мрачно каза Дроу, като пусна раменете ми и се отдръпна няколко крачки, след което се обърна и се върна към подслона.
Наблюдавах отстъпващия му гръб, докато не изчезна в нощното ни убежище. Не разбирах какво се случва с него напоследък. Странното му поведение, дължащо се на последните обстоятелства и подозрения, започваше да ме напряга. Но аз съм си добре – не знам какво точно изпитвам към него. Преди мразех елфите с цялата си душа, а Алвасдин предизвикваше не най-добрите емоции, но сега… Неведнъж съм му обръщала гръб, напълно уверена в защитата си, но той не вижда колко съм открита към него и продължава да смята, че между нас няма доверие. И всичко това заради някаква глупост…
– Не ми казвай, че те привлича този мъж с големи уши! – Измърмори възмутено Лакомника, който беше зад мен. – Не ми харесва, защото никога не съм го виждал близо до теб! – Каза нахално малкия.
– И какво не ти харесва в него? – Попитах войнствено. Неведнъж ме е изненадвал с вниманието и способностите си, може би този път е видял много повече от мен със сегашните ми оскъдни сили.
– Той иска нещо от теб. През цялото време, когато не го забелязваш, той те гледа, мисли за нещо и се усмихва! Сега е започнал да те докосва и да ти се кара. Смъртен! – Драконът изхриптя надменно, кръстоса лапи на гърдите си и раздразнено размърда опашка от страна на страна.
Извъртях очи, без да чувам нищо важно в думите му. Щях да се изсмея, ако Лакомника беше видял бойния аспект на куратора. Тогава щях да чуя кой всъщност му харесва повече. Макар че не е страхливец, дори се опита да покаже лошото си настроение на Сирената, без да се страхува, че ще бъде изяден, но щеше да внимава да стои далеч от Арханида.
– Ти също имаш нужда от храна от мен през цялото време, въпреки че можеш да се справиш без нея за дълго време – казах аз и го погледнах.
Гущерът веднага се олюля под погледа ми и размърда крака в пясъка, гледайки ме смутено. Изглеждаше достатъчно сладък, за да може да накара всеки, но не и мен, да забрави за вътрешното си саркастично чудовище. Познавам малкия твърде добре, за да повярвам толкова лесно на подобно нещо, и той разбираше това.
– Е, аз трябва да се развивам, а ти не споделяш енергията си! – Излезе от образа си лилавият дракон. – А сега всички ние ще се превърнем в рибешки опашки по твоя вина, какво ще ям тогава? Риба?! – При тази дума той смръщи нос, сякаш беше погълнал няколко сдъвкани лимона наведнъж.
– Ще ядеш каквото ти предложат – казах сериозно. Не искам да се издавам, когато се захранва с енергия! – Сега е време да се съберем и да тръгнем да търсим професора и странните растения от списъка. Надявам се, че днес няма да имаме опасни приключения…
Последното беше казано тихо под носа ми, но Лакомника все пак го чу и ме погледна скептично:
– На какво се надяваш на такова място?
Съгласих се с него, но не го показах, затова се върнах в подслона, където другарите ми обсъждаха нещо, отделени от мен с балдахин от тишина. Нещо толкова важно, че не беше предназначено за моите уши. Лицата и на единия, и на другия бяха сериозни. И двамата бяха мрачно угрижени, сякаш се беше случило нещо непоправимо. Щом се озовах в полезрението им, погледите им се кръстосаха върху мен като наточени мечове.
– Ако е заради съдбата, че ще станем опашати за два мизерни дни, можете да забравите, ще се справя сама и ще завърша тази проклета практика – казах безчувствено и веднага получих съмнителни погледи. – И кой тук на кого не вярва повече? – Това вече беше адресирано до Алвасдин.
Някак си дълбоко в себе си не харесвах нашите разногласия и неразбирателство, въпреки всички подозрения за връзката му с врага или за кражбата на артефакта на баланса. И, честно казано, думите за постоянното внимание на дроу ме поласкаха малко, макар че „усмивката“ ме накара да се напрегна. Опитах се да заглуша необяснимите чувства и да се съсредоточа върху по-важното. Щеше да се наложи да наблюдавам дроу още по-усърдно – ами ако Лакомника грешеше и го беше казал от злоба? Сега е моментът да проверя всичко по няколко пъти.
– Време е да тръгнем да търсим професора, ако все още искаме да се измъкнем от тази реалност и да се върнем живи и здрави – каза дистанцирано професор Валгордом, като се надигна от мястото си, сякаш с Алвас никога не са разговаряли.
– Решихте ли да ни помогнете на острова, или ще се върнете към ролята на наблюдател и ще запазите дистанция?
– Реших да попитам за всеки случай.
– С вас, или предпочитате да победите пазителя на това място сама, адептка Дарвадар? – Изглеждаше, че задава въпроса спокойно, но по гръбнака ми преминаха стотици ледени тръпки, а след това по тялото ми потече студена пот. Какъв ужас!
– Не съм му равна – казах, усмихвайки се напрегнато, като се опитвах да не издам прилива на емоции и подсъзнателния страх.
– Тогава не задавайте глупави въпроси и ми помогнете да премахна всички следи от престоя ни на брега на острова – каза със същия глас.
Окото ми нервно потрепна и в главата ми изникнаха още въпроси. Дали съм твърде слаба като смъртна, тъй като собствените ми създания многократно ме изненадват и успяват да ми въздействат с магията си, или зад прикритието им се крие по-силна същност. Но няма как повече от едно божество да се е скрило от мен незабелязано на Антазел…? В такъв случай постъпвам далеч по-зле, отколкото си давах сметка в началото. Защото те се крият доста умело и нито веднъж не са пропуснали да се издадат пред мен.
Назад към част 3 Напред към част 5
